Все още си спомням, но вече с обяснима носталгия времето, в което баба ми плетеше дантели. В Брацигово по неясни за мен причини наричат това ръкоделие “мильо”. Дантелата служеше за покривка на маса, легло, възглавничка. По-фините изработки пък обкрайчваха кенарени блузи и рокли.
Да плетеш дантела е като да рисуваш картина или да пишеш стих. Изглежда точно толкова забавно и лесно. Но, всъщност не е. Не е ясно и това как тази традиция се е появила в малкия родопски град, но до преди четиридесет години това бе основно занимание на брациговските жени. По-странно е, че те не правеха дантела за продан, а за домовете си и за своите близки. Тези умения вече са на умиране, защото няма желаещи да продължат традицията. Съвременните момичета имат други интереси и постепенно, този занаят преминава в архивите и музея.
Малка справка в интернет сочи, че в Европа плетенето на дантела тръгва от далечна Венеция, а сега се практикува предимно от възрастни жени в България и Гърция. Най-прочути са дантелите от с. Лефкара. Там бабите плетат предимно покривки и салфетки. Всъщност брациговки най-вероятно са пренесли своите умения от Егейска Гърция, от където са тръгнали към китното родопско градче техните прабаби.

Старият квартал на града напомня Копривщица, но е много различен от средногорската перла. Тук планината буквално наднича над раменете ти и сякаш те пита – от къде си странниче? Какво те доведе тук? Не знам как бихте отговорили вие, но моят отговор е много простичък – носталгията. Любовта към едно малко градче, което ми даде толкова много и продължава да се раздава на своите обитатели и гости. В Брацигово има някаква магия, има толкова много нрави и времена, сплетени като кълбо прежда. Не познавам човек, който е идвал тук и не е поискал да се върне. Заради реката например. Проснала се е в единия край на града, а коритото и е пълно с огромни камъни, довлечени от някогашните порои и останали тук, защото днес реката се е преиначила в дере, кротко като мъркаща край печката котка.

Оглеждам се и не чувам чуруликането на врабчетата. Някога бяха много – цели рояци, които се втурват към подхвърления залък от ученическа закуска. Няма ги, отлетели са нанякъде. Дано се върнат. За сметка на това има улични кучета. Може би в това са се превърнали рошавите врабчета?

Бавно стъпвайки по дантелата на градския калдъръм стигам до църквата “Св.Йоан Предтеча”. За разлика от другите храмове строени през този период, този не е вкопан в земята. Заслуга за това имал някогашния строителен еснаф. Причината за великодушното разрешение да се издигне молитвен дом над земята пристигнало, заради уменията на местните дюлгери и тяхната съвестна работа в конаците на цялата турска империя. Тукашни майстори са правили и няколко моста по Марица, а едно от най-запомнящите се техни дела е градежът на Рилския манастир. Легендите разказват, че майстор Кольо Фичето се е учил на занаят от тукашните строители. Днес обаче доходоносният на времето занаят е на път да загине, въпреки усилията да бъде съхранен. Повод за това е фактът, че пълният някога местен техникум сега едва събира ученици за една паралелка. Но споменът за строителите ще остане в музея на Брацигово, защото там и до днес съществуват имената на най-известните мъже, които прославяли малкия родопски градец. В едно с тях се пази и речникът на тайният им “мещровски език”. Смята се, че той е ползван, за да могат майсторите да разговарят помежду си без да се притесняват, че околните разбират думите им. До скоро в Брацигово имаше хора, които можеха да го използват, но днес малчуганите едва ли се вълнуват от значението на думата “кация”. Означава лопата всъщност.
Храмът “Св.Йоан Предтеча” се слави с отличната си акустика, тя се дължи на вкопани в стените гърнета. Така дори шепотът в единия край се чува в другия, а по време на литургия миряните попадат в рая на песнопенията. Малко по-нагоре е камбанарията и нейният часовник, който с упоритост продължава да разцъква минутите и часовете над главите на хората. В продължение на почти сто и тридесет години. Дълго време е била най-високата постройка на Балканския полуостров. Когато се изкачиш на последния и етаж целия град се отваря пред погледа ти и забравяш, че смъртта има власт над теб. Балканът се приближава, котловината обгражда къщите и минувачите, те се превръщат в малки човеци щъкащи по улиците, тогава виждаш колко дребнави са нещата, които ни занимават и колко много възвишеност има в простора. Брациговци са много набожни, вярата ги е крепила през всички векове и ги е довела до днес, когато от някогашната слава и блясък на града са останали само спомени. Но вярата продължава да води дори и на пръв поглед да изглежда, че надеждите са на привършване.

Не са, защото от няколко години насам тук се възражда един стар занаят розовъдството. Розите били пренесени от Казанлък, така твърдят митовете. Тукашен майстор отишъл да гради къща на тамошен чорбаджия, но паднал от скелето. Счупили се и двата му крака, а човекът щял да остане без препитание. Тогава чорбаджията го пожалил и му подарил корени от маслодайна роза. Така дъхавият цвят пристигнал в малкото градче сгушено в пазвата на Родопите. През май целият град мирише на цъфнал гюл. Брацигово се превръща в огромна парфюмерия предлагаща един единствен аромат. Алфата и омегата на всеки флакон “Шанел”. И няма по-голямо чудо от това да можеш да си спомниш, да можеш да задържиш и оставиш буден всеки миг от отминалото време. Да си го изфантазираш или просто да помълчиш с него, като със стар приятел, на който имаш да разказваш десетки неща, но мълчиш, защото щастието се дължи на неговото присъствие. То е достатъчно. Това е Брацигово и неговите стари занаяти разказани в двеста реда.