Световният ден на поезията се отбелязва ежегодно на 21 март, това е и поводът да ви срещнем с поета Борислав Петров, който може да се похвали с нова стихосбирка. Тя е издадена със спомоществователството на община Пазарджик. Ето и поканата на Борето към всички искрени почитатели: Приятели, близки и далечни познати, обичащи поезията хора. Нека отдадем почит на тази магия на 26-ти март, четвъртък, в Малката зала на „Маестро Георги Атанасов“ до сградата на община Пазарджик в 18,00 часа. Чакам ви!

Иначе Борислав Петров е добре познат на ценителите на поетичното слово, истината е, че с течение на времето стиховете му са станали още по-хубави. Тъй като имам честта да го познавам лично, ще си позволя да кажа и това, че истинските поети се отличават от останалите по начина по който редят думите.  Те жегват. Забиват се като свредел в ума и дни наред можеш да мислиш за една единствена фраза. Поезията на Борислав е способна да излекува раните, както и да създаде нови, но както казваше Иван Динков: „Обратната страна на рана, пак е рана, пак е жива плът“. Но каквото и да кажа, то няма значение, ако вие не се докоснете до тази голяма поезия.

ПОЕМА

На родителите ми

Късо е времето. Къси са дните ни.

Къса е нашата памет. И думите.

Плачове женски отвяха изпитото.

Крясъци мъжки погребаха струните.

Тихо е селото. Ножът е в кокала.

В зимите тежки забравихме кучето.

Някакъв старец ни режеше ноктите.

После на Ботев и Левски ини учеше.

Вятър, вода и безименни ручеи.

Сирене бяло мълчи от филията.

Колко е малък светът от каруцата.

Спират конете. Навеждат се. Пият.

Късо е времето. Къси са думите.

Бавно водата е стигнала слънцето.

Огън подхваща дървета и гюмове.

Бавно изгниват на двора ни грънците.

Там-под баира -нападат ни турците.

С мечове дървени браним сестрите си.

Нишки живот се изцеждат от хурките.

Майчини пръсти.. Игрите. Игрите…

Къса е нашата памет. И времето.

Сенки се мяркат сега под черницата.

Жълти стени си навеждат коремите.

Бягат децата-нагоре. Към птиците.

Брадвата дай-да отрежа черницата!

Плачат конете ни-плаче каруцата.

Кучето даже замина със птиците.

Къси са думите-песните куцат.

Дай тая жалната, дето подхванахме,

в струните дето сега е погребана,

чуваш ли ехото, чедо на мама,

чувам гласа й-притихнал и сребърен.

Толкова време ли мина,че плачете?

Кой ще остане да пази черницата?

Гледай детето и нека се тачите

с хората, с песните, с птиците!

Късо е времето. Къси са дните ни.

Бърза водата към слънцето-палава.

Светят лозниците-плачат луните,

няма ги думите-няма го ралото.

Дай тая, жалната! Днес по площадите

пеят я други и пеят фалшиво.

Дядо ти с нея запречваше вадите,

с нея тестото замесваше-живо.

Къси са песните-къси пътеките,

кой на сестрите ни сряза полите?

Чедо-оттука ще минеш-по лекото,

леки са песните-тежки-луните.

Ти не ги слушай, че крали от житото,

гладни са-трябва им смърт да замесят,

всички ще плащат сега за изпитото,

всички ще колят и всички ще бесят!

Къси са думите-паметник имаше.

Гладни за хляб-изпоядоха мрамора!

Ти не ги слушай, че съхнело вимето,

същите ножове, същите крамоли…

Всички ще плащат сега-ще се молят

с дървени мечове, с дървени хурки.

Къси са песните-къси за колене,

блъска ракията-гръмва павурчето.

Там-от баира-нападат ни дяволи,

сирене бяло горчи от хладилника…

Пият конете от виното дядово,

с него потънали. С него. И силата.

Чедо-оттука ще минеш-по равното.

Плачат очите й! Плашат очите й!

Стигнахме мравките-станахме мравки,

има ли обич след толкова ритане?

Огън по песните!

Вино за птиците!

Черна ракия за нашите паднали!

Ботев и Левски висят от черницата.

Тихо е селото.

                     Тихо.

                             И хладно.

ЖИВА ВОДА

Тихата есен на твоето щастие
аз ще запазя с горещи листа.
В себе си нежно ще помня за страстите-
нашите златни лета.
Милата вечер на твоите радости
аз ще превърна в красиви слова.
Вътре-в сърцето -несекващи младости-
нашите две сетива.
Вечната песен на твоето раждане
аз ще запомня с красива следа.
Ти си в живота най-светлото вграждане-
моята жива вода.

******

 Може би, ако бях по- премерен,

по-успял щях да бъда в живота.
Без да следвам напразни химери,
без да търся напусто Кивота.
Може би, ако бях по -разумен,
по-значим щях да съм в обществото.
Без да стигам до страшни безумия,
без да бягам от тихата кротост.
Може би, ако бях по- практичен,
по богат щях да бъда с имоти.
Без да чакам нелепи поличби,
без да свиря все грешните ноти.
По добър. По красив. По безличен…
Но не бях…И не искам, защото
как ли щях точно теб да обичам,
моя болка, съдба и Голгота?

*****

ПРИЗВАНИЕ

Дори да падат камъни отгоре ти,
душата ти дори сама да страда,
не се предавай-имаш здрави корени,
ще дойде ден за твоята награда.
Ще вземат много данъци мечтите ти,
ще палят клади-лумнали пожари.
Ще капе кръв на твоя ден под ситото,
ще те предават вчерашни другари.
Ще дойде миг зловещ от преизподнята
и мракът ще кове от теб ковчези.
Не се предавай-от земята, родната,
за своя път напред вземи протези.
От кораба ти стар ще бягат първо мишките,
вълни ще плискат бесни по кормилото.
Ще видиш как по пътя идва нищото
да ти отнеме даже и най-милото.
Дори тогава паднал-дръж посоката,
сложи за будност още сол на раните.
Помни, че бурите нападат най-високите,
но да ги спреш си от призваните.
И нека в тази битка няма зрители.
И нека няма други толкоз страдали.
Поне ще знаеш, че не са напразни дните ти-
това, приятелю, ще ти е наградата.

2015 г.