Пиша от хотелска стая в Пазарджик, вече ми се спи, но ако не нахвърлям тези редове сега, няма кога – върна ли се в София ще ме грабнат ангажименти и всичко ще отиде във файла “за после”, който рядко отварям. Започна се в Хасково, поканата бе от книжарница “Приятели” и по-сполучливо и символично “лого“ едва ли би се намерило за това мое пътуване. Чудесна среща беше.

На следващата сутрин пътувах с маршрутка от Хасково до Варна. В Стара Загора се качиха няколко жени. Идвали от Родос. Разприказвах ги – какво работят, как се справят… Хубаво ли е там? Хубаво било, ама от тука по-хубаво не било. За колко пари работите? По 25 евро на ден, ако изкарали – добре. Някой път не плащали обаче, стиснати били чорбаджиите, сега нали, криза било, трудно давали пари.
Едната беше жизнерадостна, пълна циганка с плетена жилетка, живеела при децата си в Родос, връщала се замалко да нагледа имота си тук. По едно време се загледа навън в пролетните полета, лицето й помръкна и тихо каза:
“Опустяха ни дворовете.
Опустяха ни къщите.
Кат отида там – болна съм.
Кат са върна тука – ни мога са опрая.”
Прозвуча ми като стих. Така го и записах.…..Варна, моя Варна…

Регионална библиотека “Пенчо Славейков”, Детски и средношколски отдел. Среща с ученици от добрите гимназии на Варна – Хуманитарна гимназия, 5-та, 7-ма… Отлични деца – активни, четящи, задаващи всякакви въпроси. Което пък значи – отлични преподаватели по литература.
Особено забавно стана обаче, когато организатора на срещата – Кристиана Димчева ме изненада с отнякъде изровени мои текстове на песни от времето на група “Тотал”, която бях основал във Варна в края на 80-те(тук – емотикон с изчервяване).

По-късно, Варна, Регионална библиотека “Пенчо Славейков”.

Като казвам Варна, всъщност имам предвид нещо подобно на Бейрут, защото града е като след бомбардировки – разкопана, изкопана, подкопана, след като години наред бе икономически ЗАКОПАВАНА от регионален непукизъм, местни феодали, некадърна и/или корумпирана управа и дявол знае още какви интереси. Болезнено е да гледаш града с най-голям потенциал в България да прилича на това, което е в момента. Но, както и да е… Влизайки в пълната зала оставих гнева си навън в разкопките.
И друг път съм имал срещи с читатели във Варна, но не помня такъв задушевен, искрен, смислен диалог. Разговори, спомени, идеи, дори спорове(какво е “култура на четене”, трябва ли младите хора да бъдат насочвани какво да четат, или не? и как? )
Много се зарадвах да видя на втория ред д-р Светла Стоянова, току що навършила 90, бивш(има ли бивш?) детски лекар. Тя бе първата непозната читателка, от която получих писмо, писано на ръка – тогава беше само на 86 :). Зад светло-сините й очи, живее един от най-младите духове, които познавам. Изключителна жена!
Та така. Целият екип на библиотеката беше там и аз съм дълбоко благодарен. Чувствам се най-удома, когато съм сред книги – библиотеката е мой дом вън от дома. Беше много специална вечер, която завърши с 3-ма мои стари приятели, с които се смяхме много, а накрая вървяхме дълго пеш по улиците на нощния град.

….

На следващия ден:

Любен Каравелово, Варненска област, жители – към 1700. Основно училище “Иван Вазов” – към 250 деца от малцинсствата, 100 % билингвистични(българо-румънски).

Когато пристигнах в двора на училището деца в носии репетираха народни танци. Сцена между два оргомни портрета на Ботев и Левски. Посреща ме директорът Николай Чивгънов, който се възстановяваше от тежък грип и кашляше. Разбирам, че откак е поел директорския пост преди 20 години се заел да превърне порутената сграда в съвременно, добре изглеждащо отвътре и отвън училище с мултимедия във всяка стая. По-важното от мултимедията обаче е дисциплината, която за мен бе поразяваща. Децата – от 1-ви до 8-ми клас бяха уважителни и ведри. Ето Чивгънов със свои думи:
“Ботев, Левски, Вазов… цялото училище е изографисано. Ако минете вечер да видите – всичко сме осветили. Да са вижда. Единственото училище, в което има джаги. Сложил съм им джаги, децата да играят, тенис-маси съм сложил… виж там уредите… Нямаме само физкултурен салон. Всичко е със собствен бюджет. Навремето се молих цяла година да ми дадат пари за една дрелка. На един 27-ми декември ми са обадиха, че дошла. Откакто обаче отпуснаха делегираните бюджети преди няколко години – мога да си купя 100 дрелки. Ама за какво ми са?“
Вървим по свежо боядисаните коридори. Обръщам внимание на разноцветните геометрични фигури, с които са покрити стените.
„Аз съм ги боядисвал. И учителите. Всеки ден тука с кофите с боите, и… лятната ваканция боядисахме всич-ко! Имало някакво изследване, че геометричните фигури действали добре на децата.“
Отваряме произволно врати. Всяка стая – подредена, чиста, цветя навсякъде.
„Храната на обяд струва 3:60. Майката си плаща 2 лева, 1:60 – училището го поема. Една безплатна закуска сутринта. Втора безплатна закуска след обяд, само и само да идват на училище децата, да посещават занималня. Тука през два часа само ядат.“ (Смеем се.) „Целодневно обучение, занималня- манималня, всичко. Болен-ниболен, винаги тука съм, сякаш ш’са примести училището, ако ма няма. Т’ва е. Не съм ли в коридора, не ма ли видят… не става. Трябва да съм тука. 135 години от основаването на училището. Имаме танцови състави, хор, тропат, играят. Ама сега започнаха да падат орнаментите в читалището като са разиграят децата и затова- репетираме навън. Няма как иначе…”

Срещата с децата и учителите беше в двора на училището. Много любопитни и много възпитани. Как се пишат книги, колко лицеви опори мога да правя, мога ли да пея… :) И кой знае защо – много се интересуваха как се пише поезия:) Последва и най-продължителната фотосесия с деца:) Поговорих с учителите. Някои от тях бяха преподавали в елитни училища преди това. Твърдяха, че дисциплината тук е най-добра.

….

Пътуването продължи с инициативата “Пътуващи писатели ООД”. За благотворителния жест, който доведе до това пътуване ще пиша отделно, защото е важно да се знае, че частен бизнес, а не Министерство на Културата финансира инициатива, в която писатели се срещат с деца и възрастни в различни райони на страната.

В град Белово, Пазарджишка област се срещнах с ученици от СОУ “Александър Пиронков – Чапай”. Спретнато, стегнато училище. Добра материална база. Хубава училищна библиотека, подредена с вкус. Но, както повечето библиотеки, които видях – почти без съвременни, увлекателни заглавия, без нови книги. Срещнах деца, които имаха нужда от жив разговор, който да събуди любопитството им. Имаше няколко, които ще запомня. Директорката, която срещнах на стъпалата няма да коментирам тук.

2 часа по-късно – Малко Белово, в пенсионерския клуб. Сърдечен разговор. Запознах се и с бай Иван, участник във Втората световна война. Беше сляп с едното око и почти сляп с другото, но седеше там, опрян на бастуна, до закачалката. Една от жените ме пита откъде може да си купи книгата на английски. Говорите ли езика? попитах я. Била англичанка, живеела там отдавна. Танцувала, пеела. Подариха ми люляци. Замирисаха ми :)

В село Радилово пристигнах малко преди 18.00. Посрещна ме Марена – действена жена, шеф на библиотеката, уредник на музея.
Седнахме да пийнем кафе преди срещата. Споменахме и за убийството на Алеко Константинов, което се случва, за нещастие на тяхна територия. Момчето, което стреляло било наето да убие спътника на Алеко, един местен депутат, а не Щастливеца. Но станала грешка. “Ето защо, хората трябва да си познават писателите”, казва Марена. “Хайде да ходим, че хората ни чакат в клуба.”
На срещата дойде и кметицата – Елена Рядкова, и то не да й направят снимка и да си тръгне, а да участва в разговора. Приятно бях изненадан. В РАдилово(ударението е на А) се запознах и с Петър, Лазар, Димитър – будни, четящи и пишещи хора. В селото има музей, който задължително трябва да се види, ако сте наоколо.

Село Величково, в библиотеката.
Срещата беше в малоброен състав, но пък сърдечна. В парка пред сградата бяха нацъфтели във виолетово дървета. Въздухът жужеше от пчели. Попитах какви са тези дървета. Били рожкови:)

В град Септемри срещата беше в пенсионерски клуб “Надежда”. От едната страна, на дълга маса седяха 30-ина жени в третата възраст, на другата няколко мъже. (горе-долу – съответства на демографията в читателските навици, май:)
Защо – казвам – сте се разделили така бе, младежи? Момичетата сте на една страна, момчетата на друга? Една баба се подсмихва: “Там, там са добре те. Много са палави иначе като седим заедно.”
Срещата мина добре, но на “палавниците” се наложи да отговарям за много от грешките на американската външна политика. Както и дали България е на прав път в Европейската общност. Смяхме се. Настояха да им чета(нещо, което по принцип никак не обичам да правя.) И след като стана ясно, че две от бабите са прекарали време в Америка да гледат внуци, четох разказа ми “Томато” от сборника “Симетрия”.

Велинград. Спа-столицата на България, квартал Каменица, читалище “Васил Левски”.

В библиотеката беше пълно с хора. Говорихме много, на всякакви теми. Намерих една остроумна, будна, стегната общественост. Шефката на библиотеката, Йонка Банева каза, че за 2014-та, библиотеката е имала бюджет за 1 книга. Нека го напиша пак – ЕДНА книга! Една книга. Дори не питах коя е.
….

На сутринта продължихме с училище “Васил Левски” в град Велинград.
Не бях подготвен за това, което последва. Още на двора ни посрещна един представителен, облечен мъж, който се оказа директора Емил Моллов и без да губи време ни придружи до залата, вече пълна с ученици от 9-ти до 12-ти клас, както и преподаватели. Разказах накратко за себе си и ги поканих да влезем в директен, очи-в-очи разговор. Никакво четене на мои текстове, никакви слова.
Първият въпрос дойде от симпатичен, светлокос младеж с дръзки очи и с фланелка на Левски. Не на футболения отбор. На Апостола. Седеше на първия ред, до прозореца, небрежно отпуснал глава на перваза:
“Господин Карабашлиев, аз, признавам си, за пръв път чувам за Вас. Казвате, че сте писали книги. Как ще ме накарате да прочета Ваша книга? Как ще ми се “продадете?”.
Оживление. Реакции – някои неодобрителни, някои не. Директорът повдигна вежди – как ще отговоря на това? Младежът се подсмихва, залата шуми.
Отговорих, каквото отговорих и оттук нататък последваха два часа пълноценно общуване с тези готини млади хора. Говорихме за всичко – живот, музика, театър, Чарз Буковски, за “снобите“ от кръга “Мисъл”, за мустака на Яворов, за “Игра на тронове”, за съвременно изкуство, пърформънс и фотография… Засегнахме темата и за нелегалните субстанции в романа ми “18% сиво”, а директорът в един момент деликатно ни остави, за да осъществим още по-близко общуване, дори разреши да не посетят следващия час. Младежът с фланелка на Апостола проправи пътя за една среща без междучасия, която няма да забравя никога.
След като тя приключи поговорихме с директора.
Научих, че всеки ден по високоговорителите звучи джаз, рок, хип-хоп. Вместо звънец за междучасие например пускат Луиз Армстронг. “Всякаква музика пускаме тук. Е, без чалга, де…” Научих, че ученическото кафе се стопанисва изцяло от ученици, те и само те са заети с цялото бизнес-предприятие(дори си купих плодова салата за 1 лев:) Научих, че директорът ги посреща всяка сутрин на входа на училището, че познава всички, че знае семействата им, че живее с проблемите им и споделя радостите им.
Разделихме се и продължихме към Пазарджик.

Град Ракитово, читалище “Будилник”.

Камерен, но много качествен състав, добра библиотека. Научих за града и хората, за театралната самодейност, за местната телевизия… За съжаление – не успях да се срещна с ученици, а разбирам, че имат няколко училища, едно от тях трудово-възпитателно, друго – изцяло с малцинства. Бих искал да се върна пак.

Град Пазарджик.

В Пазарджик имах две срещи – едната с читатели и посетители на Районна библиотека “Никола Фурнаджиев”, а после и с библиотекари от целия окръг. Отново разговори, от които имаме най-силна нужда – за четенето, за писането, за книгите и живота тук. Библиотеката в Пазарджик е с отлична база, с чудесен човешки потенциал и здрав мениджмънт.
С библиотекарите от областта обаче нещата не стояха така. Болезнено е да се срещнеш с хората, които трябва да са медиатори между книгите и читателите, а нямат нови книги, които да предлагат. Министерството на Културата не отпуска пари за нови, съвременни четива, казват те. А как да идват децата в библиотеки и читалища, ако всичко, което можем да им предложим са “Чернишка” и “Патиланци”, които всеки си има вкъщи? Обществените библиотеки имат нужда от съвременни книги, които да говорят на съвременните деца, книги, които да увличат и изкушават – “Хари Потър”, “Дръндьо”, “Тими Провала” и Пърси Джаксън. Детското въображение и мислене трябва да бъдат провокирани, а това няма как да стане с “Маминото детенце”. Ако децата обаче бъдат истински увлечени в акта на четене още в най-ранна възраст, те ще бъдат спечелени за цял живот и ще се върнат по-късно и към Иван Вазов, Достоевски, Балзак… Библиотеки и читалища изнемогват от липса на пари – това е истината. А когато Държавата отпуска пари, те отиват за смяна на черчевета, керемиди, за отопление и ремонти.
Читалища и библиотеки – може би над 3 000 на брой в страната – трябва да са средища на книги, а не просто болник на системи, поддържан от гузната съвест на Министерството на Културата.

Трудно ли е да се разбере? Държавата ни разполага с един единствен капитал – хората. Най-ценното в него са децата.
За да запази този капитал обаче България трябва да обяви война на своя един единствен враг. И той не е нито Световната конспирация, нито Европеския Съюз, нито Америка, нито Путин, нито дори комунизма, или пък чалгата. Този враг има безброй лица, но името му е едно – Невежество.
Вярвам, че Невежеството е това, срещу което си заслужава да се воюва. Всеки ден, по всякакъв начин. А има ли по-добри оръжия от книгите?

Захари Карабашлиев,
Април, 29, Пазарджик