Jpeg

Разказ от Владимир СИМОНОВ

Спирам, не гася двигателя и включвам „аварийните“. Всеки момент трябва да се появят клиентите ми, а нямаше как да спра пред входа. За да ме видят. Високо момиче и мъж на моята възраст се приближават към таксито. Мъжът отваря вратата, изчаква тя да се настани и заобикаляйки се настанява до нея. Кавалер, не може да се отрече. Иначе е по-скоро нисък, полуплешив и меко казано, закръглен. Чужденец. Английският не ми говори нищо за произхода му. Момичето се обръща към мен и смутено ми казва посоката. Адрес като адрес. Най-обикновен. Почти с удар включвам апарата, потеглям и стараейки се, да не им обръщам внимание си спомням.

* * *

– Още по едно?

– Ммм… бива. Но – последно! Да не „паднем в кереча“?

– Е к’во кат се „океречим“? Нали си на работа чак утре вечер?

– Да, де, ама…

Налива чашите почти до ръба. Ракийката му е… един път! Уж мека, с лек дъх на кайсии, а гори. Така гори… И страсти огнени подпалва, както се казва и желания за чутовен подвиг и греховни помисли.

Хе, хе! Това е то чисто българското. Здравото, селското. Запази къщата на родителите си на село и не се откъсва от корена. Всяка година и вино си прави, и ракия. По Коледа и прасе изквичава. Бодвам малко зеле. Нарязано на ситно, поръсено с червен пиперец и малко олио. Хрупкаво, с чудесен цвят. Неустоимо. То вече е заслуга на жена му.  Гинчето никога не му е отстъпвала. То туршии, сладка, компоти… и това кисело зеле. Баници, тутманици. Той е строител, а тя шивачка. Имат две деца. Синът се запиля някъде по Испания, а малката е студентка. Завърши гимназия миналата година и сега е в университета. Социология ли учи, политология ли… Все едно. Важното е, че е гордостта на родителите си.

– Ха, наздраве.

– Наздраве.

– Тоя месец пак ни разиграват със заплатите. Уж всичко точно – навреме завършихме обекта, инвеститорът доволен, а…

– К’во се чудиш? Нали знаеш, че една майка ги е раждала.

– Чудя се, щото банка трябва да се плаща. Нали заем теглих покрай бала на Мария. После, такси за кандидатстване, семестър… Майка и още изплаща лаптопа. Ами тока, кабелната…

– Лошо… Но всички сме на тоя хал, мамицата му.

– Добре поне, че щерката е оправна. Покрай училището и работа започна. Брокер на недвижими имоти. Продават, под наем дават. Та от тука намаляха разходите. Сама си помага. Нали младо. И то иска като приятелките си, а откъде? Ама сега да видиш! Дрешки си накупи, гримове… А оня месец – телефон. Айфон май му беше марката.

Като за вълка говорим…

– Добре де, мамо, добре. Чух те. Стига толкова! – Мария и майка й минават покрай отворената врата. Гинчето ситни зад дъщеря си и както винаги нещо нарежда, наставлява. Малката поглежда към нас. Малко отвисоко и с някакво изражение на превъзходство. Кой знае защо, винаги ме е дръзнал този неин поглед. И сега пак. Уж съм свикнал съм да ме гледат отвисоко, а…

– Здрасти, чичо Владо. – и вече към баща си: Аз излизам. Чао.

Висока е като него, но с фините, нежни черти на майка си. Синеока. Красавица.

– Ще закъснея. – Обръща се и излиза.

– Да капна още по малко? За последно.

* * *

Мъжът зад мен продължава да ломоти нещо на английски. Мразя английския. Понякога и тези, които го говорят. И кой дявол ме накара да приема поръчка от едно от тези хотелчета, които дават стаи на час и компенсират хигиената с дискретност. Зад мен иззвънява телефон. Нейният.

– Да, аз съм. … Добре… Е, както обикновено. … Добре, след 15 минути съм там.

Затваря и се навежда към мен:

– Извинете, бихте ли…

Не ме позна. И по-добре. За всички. И аз не те познах, Мария.