Пазарджик е град с традиции по отношение на изобразителното изкуство. Тук то винаги е било на почит и това е причината за серията от публикации, касаещи миналото и настоящето, които вие ще намирате на сайта ни – pzdnes.com. Поканихме изкуствоведа Ани Стойкова, за да поговорим с нея за съвременното изкуство и има ли то почва у нас? 

Има ли нужда Пазарджик от пространство за съвременно изкуство?

Определено. За да има интерес към съвременно изкуство трябва да се възпитат публики. Няма как да се интересуваш от нещо, ако някой не ти го представи. Публика на отминалите изложби в „Арт идея, арт алея“ бяха хора от приятелската ни среда и млади, любопитни хора. Проблемът е, че част от тях не искат да бъдат подложени на експеримент, не искат да направят това усилие. Според мен пространството над „Рони“ в сградата на Театъра е много подходящо за изложби на съвременно изкуство. Там има достатъчно обем, достатъчно светлина, там би могло да стане и място където да се провеждат курсове по история на изкуството. Част от причините за неразбирането на съвременното изкуство се коренят в това, че хората не го осъзнават. То в известна степен се нуждае от разказване и обяснения. 

Не следва ли изкуството да бъде достъпно, разбираемо?

Нещата тръгват от там, че за да осъзнаеш съвременното изкуство, трябва да си наясно с етапите, които са довели до него. Повечето хора смятат, че „модерно“ и „съвременно изкуство“ са едно и също нещо. „Модерното изкуство“ се е превърнало в идиом. То възниква през ХІХ в. с появата на импресионизма и приключва, условно, около петдесетте години на ХХ в., с появата на „поп арт“-а. Така че „модерното изкуство“ не е съвременно, то касае един отминал период от време. Модерните времена се интересуват от формата. След 50 -те години на миналия век изкуството е коренно променено, но следва да го познаваме, без значение дали ще го приемем или отхвърлим.

Следва  „постмодерното изкуство“ и след това „съвременното изкуство“. Постмодернизмът, чисто лингвистично изчиства старите наслагвания и се превръща в една буферна зона, която дава шанс за създаването на новите форми. Това е също така период на размишления и осмисляне на събитията. Отделните периоди в изкуството са най-осезаеми при скулптурата. В Ренесанса, най-употребяваният материал е камъкът. За да се получи една форма, творецът отнема от камъка, за да стигне до фигурата в него. При модернизма вече имаме наслагване на формите. Той е чисто субективно изкуство, което най-общо казано се опитва да поправя света. При постмодернизма – най-точната дума е присвояване. Образно това може да се обясни, чрез Марсел Дюшан. Той е включен в журито на един салон, който трябва да приеме работи на творци – модернисти. За салона под чуждо име той представя един писоар, който носи името фонтан. Творбата естествено не е приета, но той я взема и заснема в ателието на свой приятел. Така тази никога не експонирана творба бива показвана на снимка. постмодернизъм имаме тогава, когато нещата се вземат от един контекст и им се предава друг. Другият характерен момент е, че документирането на една работа също се превръща в произведение на изкуството, стига да пресъздава аурата на самото произведение. 

Всъщност днес модернизъм, постмодернизъм и съвременно изкуство съществуват едновременно?

Би могло да се каже, те се преливат едно в друго като течения, но характерно за съвременното изкуство е това, че то е дебалансиращо. Творящите в този стил се стараят да сложат край на всичко съществувало до сега. Изкуството става неразбираемо, защото се мести по-скоро в света на идеите. Около всяко произведение има идеи, които са силно субективни, те са точката до която стига развитието на самия творец и това ги прави достъпни само за определен кръг от хора. Живеем в дигитални времена и нещата са много променливи около нас, няма как изкуството и мисленнето на хората толкова бързо да се развият, че да достигнат техническите нива и изобретенията, които преди десет години изобщо не са съществували. Съвременните автори правят неща, които не остават във времето. Те ползват прости материали, за да изразят идеи. но никой не би купувал в Пазарджик идеи. Заради това местните автори работят неща, които биха намерили пазар тук. Съвременното изкуство се занимава със социума, а не с личността. Проблематичните точки при него са идентичността, цвета като форма на принадлежност, исторически неизживяните неща като нацизма, префасониран днес като национализъм. Изкуството е интердисциплинарно, то наднича свободно в религията, в науката, в лингвистиката. Позволява си да се съмнява, да променя, да те кара да изпитваш определени чувства. За съвременното изкуство няма граници, то дава пълната свобода за себеизразяване. 

Казвате, че има място за съвременно изкуство в Пазарджик, първата такава „изложба“ беше „Инвентарна единица“?

Да, и там има една много забавна случка. По време на самия проект, който бе представен в ХГ“Станислав Доспевски“, в края на октомври 2013 г. от Мирян Колев, по време на аудио-видео пърформанса, той ползва естествените звуци при сгъване на вестници, кенче от бира и те се вплитат в общото внушение на „Инвентарна единица“. Хвърлените на земята вещи, после се превръщат в отделно произведение на изкуството. Обаче на другия ден отивам в галерията и виждам, че всичко е почистено. Оказа се, че чистачката е решила, че смачканите вестници и кенчетата са за кофата за смет. 

Относно изложбата Инвентарна единица, коректно е да се каже, че тя не е първата изложба на съвременно изкуство, преди нея има спорадични акции и това ще е интересно да се каже според мен.Група „Ровоот“  в края на 80-те правят изложба „Рисунката“  в ХГ „Станислав Доспевски“ тук са имената на доц. Петър Змийчаров, проф. Свилен Стефанов и др. След това Марин Кузев прави акция с учениците си, целяща принудително да накара зрителите да се качат до галерията, за един 24 май, ако не се лъжа.

Намерихте ли вестниците и кенчетата после?

Да, в коша. Но само вестниците. Клошарите бяха прибрали кенчетата.

Да се върнем пак на пространството, от което се нуждае съвременното изкуство…

Случаят с вестниците и кенчетата говори за това, че хората нямат тази култура. Те не могат да излязат от стериотипа за възпремане на изкуството. А съвременното изкуство се нуждае от пространство. То не може да бъде затворено само в едно двуизмерно платно с определени размери. Това пространство се нуждае от това да може да бъде моделирано. В него поне три пъти годишно трябва да се правят такива изложби, защото това е един от шансовете ни да излезем от провинциализма. Чрез медиите видимостта на една изложба става огромна, без значение къде се състояла тя – дали в Токио, Лос Анджелис или Пазарджик. Децентрализацията на културните средища вече е факт. За да стане по-достъпно обаче е ясно, че  има нужда от курсове по история на изкуството. В Пловдив, София, Варна вече ги има. Не е срамно хора от различни сфери да ги посещават. Това е добър начин да излезеш от битовизма. Както казах идеята на съвременното изкуство е да дебалансира нашите представи за света.