Разказ от Владимир СИМОНОВ

Дъждът изпълва нощта и краде от светлината на фаровете. В приглушения им блясък чистачките отново и отново заменят разлятата форма на един светъл полукръг с ясното изображение на летящият срещу мен път. Стичащите се по стъклата капки и влудяващата болка на една китара допълват усещането за нереалност.
– Армик. „Кафе романтико“. – проговаря жената на задната седалка.
В огледалото виждам неясните очертания на дълги, свободно пуснати коси, бледо лице и две очи. Мракът крие останалото и тя също изглежда нереална.
– Познавате Армик?
– Обичам испанската китара. Изглежда вие също.
– Така е. Макар и за много клиенти да е… малко неочаквано.
– Разбирам. Таксито обикновено се асоциира с чалга, развлечени дрехи…
– … и „ухаещи“ на чесън типове.
Смехът й е тих и някак… красив. Извръща глава и вгледана в тъмнината навън се вслушва в музиката.
– Обичам и дъжда.
– Романтичната музика, дъжда… Поезията?
Отново тих, сякаш малко тъжен смях.
-Те са свързани. Музиката, поезията, дъжда. Тъгата.
– Наистина.
– Самотата. Любовта… – след дълга пауза се обръща към мен.
– Пушите ли?
– Доста. Кутия и половина-две.
– Много е. – Смръщва се и това неочаквано прави лицето й по-интересно.
– Може ли да запаля? Ще отворя малко прозореца.
Нахлулата със студения въздух реалност ми напомня, че правилата и етиката на професията повеляват: Качваш, караш и мълчиш. Не се занимаваш с клиента.
– А, Вие, обичате ли поезията?
– По-скоро, харесвам.
– Каква? Българска, чужда? Автори?
– Главно руска. Лермонтов, Есенин…
– Есенин? Интересно. Кое по-точно? – изненадата  в гласа й е неприкрита.
– „Заметался пожар голубой, позабылись родимые дали…“ – започвам любимото си стихотворение.
– … „В первый раз я запел про любовь, в первый раз отрекаюсь скандалить.“ – завършва тя – Странно. Обичам тези стихове.
Не реалността се връща, а в нея времето има друго измерение . Свива се в един миг или се разтяга до безкрайност. Минута или часове, пътуваме в мълчание.

– Карате такси. Защо?
Въпросът е зададен с тон, изключващ шеговития отговор. Как да й обясня, че съм от тези, които имат само един мотив в гоненето на кариера, пари, признание и те не значат нищо, когато „мотивът“ си отиде?  Как да й обясня, че за мене нощта, дъждът и китарата, този разговор, са по-ценни от  тлъстата банкова сметка или преклонението на тълпите? Няма да разбере. Няма да повярва.

Разказвам, а тя слуша мълчаливо. Без да пита, без да изразява мнение. Само огънчето на цигарата присветва по-често и сякаш чувствам внимателния й поглед.
Мълчи и когато завършвам разказа си. Гледа ме, но имам чувството, че гледа в себе си. Пред нас са светлините на някаква бензиностанция.
– Хайде да вземем по кафе! – това е първото, което казва откакто завърших изповедта си.
Спирам и понечвам да сляза, но ме спира.
– Не, не. Оставете на мен!
Бензиностанциятя е пуста. Освен тъмнеещият на витрината силует на момичето зад касата, наоколо няма жива душа, но студеният блясък на неона и привичната гледка на колонките за зареждане ме откъсват от магията на нощта.
Жената се появява с две чаши в ръце и докато върви към таксито осъзнавам, че наистина е красива.
– Може ли да седна отпред? Пепелникът е по удобен, а има и стойки за чашите.

Излизам на пътя и капките по стъклото, причукването на чистачките и плисъка на прекосените локви отново ми връщат изгубената магия. Кафето е необичайно за такива места. Силно, ароматно, горчиво. Захапвам цигара и докато търся запалка тя щраква своята. Уж прикрепям ръката й, за да запаля без да откъсвам оглед от пътя, а… над пламъчето срещам две топли очи и един поглед, който… И едва по-късно до съзнанието ми достига казаното – „Нека ти помогна!“.
Развълнуван, донякъде уплашен опитвам да се съсредоточа върху осветения отрязък асфалт, а тя започва да говори. Глупаво приключила любов, горе-долу добър брак, престижна, но твърде далеч от младежките мечти професия, осигурено, скучно ежедневие, което „храни, но не засища“. И много книги, музика и дъжд.

Навлизаме в града и едва отминали първите улични фенери зазвънява телефонът й.
– Пристигам. … Да. … Ти какво искаш? … Вали като из ведро, пътят едва се вижда. Не мога да долетя. … До 10 минути ще се прибера. – Затваря, пали цигара, обляга се назад и затваря очи.

Последните два квартала преминаваме в мълчание. От нереалния свят на нощта са останали само облак цигарен дим и  нещо тежко. Недоизказано.
Помагам й да слезе, свалям куфара и докато го подавам отново се срещам с онези очи и онзи поглед. Изпращам я с поглед до входа, връщам се в таксито и докато поемам обратно включвам музиката. „Ако ти не съществуваше“ на Жо Дасен.