Разказ от Владимир СИМОНОВ

„Къде е? Преди малко беше тук. Къде отиде?“ – мърморя под носа си докато шаря с пръсти около и под седалката.

Искам да запаля цигара, а не мога да намеря запалката. Леко почукване по стъклото прекъсва ругатнята ми. Изпито лице, побелели коси и някак плахи очи. Не мога да определя възрастта й. Може да е на 65, а може и на 75. Приведена към прозореца ме гледа въпросително.

– Кажете?

– Извинете, таксито свободно ли е?

– Да. Заповядайте!

– Бихте ли ме закарали до социалния патронаж?

– Разбира се. Заповядайте!

Сяда внимателно сякаш се бои да заеме цялата седалка. Прибрала ръце до тялото стиска в скута си чантичката.

-А ще може ли да ме изчакате там же да ме върнете? Аз няма да се бавя. Само няколко минути.

– Да, госпожо. Не се притеснявайте!

– Те вече втори ден не ми носят храна. Платила съм всичко, а… Спряха. И понеже нямам телефона им…

– Как така „спряха“?

– Не зная. Бяха съвсем редовни. Много коректни, но от вчера не са ми носили храна. И понеже нямам телефона им…

Мълча. Искам да кажа нещо, да изразя съчувствие, а се боя че каквото и да е ще прозвучи фалшиво като професионална учтивост. Сама е, това е ясно. Вдовица? И децата в друг град. Или в чужбина? А може би са я изоставили. В шибано време живеем и какво ли не се случва днес. Та и това – някой чиновник просто да забрави че и ти трябва да ядеш или въобще, че съществуваш.

* * *

Чакам и за да убия времето оглеждам. Няколко стъпала с изкривени перила, врата с олющена боя и отвор за липсващата дръжка. В началото на циганската махала и в съседство с пункт за изкупуване на старо желязо. Надписът „Социален патронаж“ се чете само с огромно желание или много фантазия.

Възрастната жена излиза от входа и видимо притеснена бърза към таксито. Разбирам я. Забави се повече от петнадесет минути, а не предполага, че съм изключил престоя.

– Извинете, че се забавих, но шефовете ги нямаше.

Потеглям обратно.

– Лошо е човек да е сам. – проговаря така тихо, че почти не я чувам и не разбирам на мен ли го казва или на себе си.

 

– Аз съм вдовица от двадесет години. – продължава загледана напред – А преди две години почина и синът ми. Инфаркт.

Говори равно, без емоции и само големите паузи подсказват, че не изброява факти.

– Снахата замина за Италия. Взе и внучетата.

Млъква и все така невиждащо се взира пред себе си.

– Госпожо, какво стана в патронажа? Ще се оправят ли скоро нещата? – опитвам се да я откъсна от тези мисли. Усмихва се само с ъгълчетата на устните:

– Да, да. Казаха, че всичко ще е наред.

Полека лицето и застиналата й усмивка се оживяват.

– Аз бях главен счетоводител на автокомбината. Хубав колектив бяхме. Сега… Имам една съседка… Идваше всеки ден. Говорехме. От седмица е в болница.

– Не се тревожете! Сигурен съм, че скоро ще се оправи. – Неприятен съм сам на себе си заради стандартната фраза. От неумението ми да й кажа нещо простичко и искрено.

– Сигурно. … А сестра ми ме съди за жилището. … То на мен… какво ли ми трябва? Една стая.

* * *

Спирам. С треперещи ръце жената отваря портмонето си.

– Колко ви дължа, господине?

На апарата свети: 7.65. Неудобно ми е, не искам да взема тези пари, а не мога. Просто няма как.

– Седем лева.

Подава ми десет.

– Задръжте рестото! Благодаря ви. Имах нужда да поговоря с някого.

Слиза и бавно се отдалечава.

А аз намирам проклетата запалка.

Поемам дълбоко дима и включвам на първа.