Разказ от Владимир СИМОНОВ

„В лошо настроение се е родил денят. И така е останал. Какво от това, че е лято! Дори през лятото понякога е сиво и мрачно от разсъмване. Без да вали, без да гърми. Цупи се времето подобно на опърничава домакиня. Ни дума обелва, ни сълза пуска. Смръщва се и така си стои. Едва надвечер може да плисне дъжд. Или да се разсеят облаците.“

Мисля си тези глупости и също като препатил съпруг на такава жена, тихо и кротко се движа по булеварда. И се прозявам. Точно като въпросният съпруг, на когото тези фасони отдавна са се втръснали и му е скучно до смърт. И пак като него, нямам нито стотинка в джоба. Даже, ако пресметна – арендата на колата плюс гориво, ефир, осигуровки… ще излезе, че кафето дето го пия е на кредит.
Впрочем за такъв ден е нормално. Неделя. Малко хора по улиците, станцията мълчи. Затова бавно обикалям града – дано  ме спре някоѝ.

Извисен до фалцет писък на клаксон ме кара да погледна в огледалото. Зад мен някакво „тунинговано“ БМВ святка с фарове и бързо приближава. Маѝната му. Лентата вляво е свободна. Ще да ме заобикаля, ще да ме прескача!
„Тунингът“ профучава покраѝ мен. Дим от ауспуха, споѝлери, антикрило, надпис „Лудите сме на изчезване“… Шофьорът – някакъв гологлав супермен ми показва среден пръст. В отговор приветливо му махам и се усмихвам. Така е най-добре. Отговориш ли, вариантите на продължение са в диапазона от изнервяне до грозни сцени на пътя. Тоест, защо да се „връзвам“? Реагирам странно и ги оставям да го „смелят“! Ако могат.
Има го това. Често. Особено в град като този, където всеки е „най-…“ и все гледа да го покаже. Подадеш ли се на емоцията и позволиш някому да те изнерви работата се превръща в мъка. Всички на пътя ти пречат, клиентите те дразнят, адресите до един са неудобни. Псуваш, късаш нерви…
Има и други дни. Спокойни, приятни. Трафикът е ритмичен, увлича те, шофираш с удоволствие. Клиентите са все от този вид, дето влизат в таксито с „Добър ден“ и казвайки накъде завършват с „Моля“. И разговорите с тях са едни такива усмихнати. Вярно, не са много тези дни, но ме задържат в таксито, не ми позволяват да намразя работата си.

Наближавам пешеходна пътека. Спирам, а две жени от тротоара ме гледат и не могат да решат ще пресичат или не. И аз ги гледам, и чакам. Най-после решават. Пресичат и тъкмо потеглям, забелязвам на около пет метра встрани, някакъв мъж на около 50 да се затичва към „зебрата“. Защо? Ходи си спокойно бе, наборе! Аз ще си замина спокойно, ти ще пресечеш спокойно… Не? Добре, щом искаш – изхитрей, изпревари ме!
Докато изчаквам и „набора“ се сещам, че винаги е така. Ако не спра ме псуват, ако спра ме гледат „мъдро“ и тогава псувам аз. Защо?
На кръстовището на „Стамболийски“ и „Вапцаров“ наблюдавам странна сцена. Сигурно на това се казва трагикомедия.
Много коли паркирани според принципа „Тук ми е удобно“ и една КАТ-аджииска „Астра“, която прави 2-3 маневри преди да успее да завие по „Вапцаров“.
На полицаите не им пука. Правят си маневрите, промушват се между колите и си заминават. Толкоз.
Толкова абсурдно тъпо ми изглежда това, че едва не пропускам да забележа една  млада дама, която ми маха да спра.
Сигурен съм, че под двадесет години. Настанява се без „Добър ден“, нарежда ми да карам към „Климента“ /в превод – училище „Климент Охридски“/ и вади някакъв чудовищен телефон.
„Започна се.“ – мисля си – „Осем от десет клиента със сядането в таксито се хващат за телефона.“ Пропускам покрай ушите си изящната ѝ словесност и си мисля за сцената отпреди малко. Дявол да го вземе, защо е така? Правим нещата както ни харесва, без да се замисляме няма ли да попречим някому, да му причиним неудобство. Наистина ли не осъзнаваме или напротив – разбираме се и въпреки това го правим? Защото „Така ми харесва.“ А полицаите…
– Как е? Има ли работа?
Това не е някой колега ТИР-аджия. Не е и фамилиарниченето на квартален туз. Казва ми го младата „дама“,  вдясно от мен.
Отново я поглеждам. Вече не е дете, още не е жена. Дълга коса, силен грим, смело изрязана блуза и къса пола. Оправя косата си с класическия жест на светска кокетка и кръстосва крака.
„Не си ми интересна, малката. Не ми е интересно да си говорим. И оголените ти бедра не са ми интересни. Прекалено много чалга има в теб! За мен си нещо младо и русо. Нищо повече.“
Докато оставям русото нещо при „Климента“ диспечерката ми подава адрес. Малко далеч и неудобен, но ще отида. В тази скука и безпаричие и два лева са нещо.

„Изпържвам“ Фиата-а, карам като Алонсо /майната им на ограниченията/, пристигам навреме и… Изглежда на адреса нямат нужда от такси. Никой не ми обръща внимание, ако не броя едно куче зад оградата, което ме гледа злобно и се задавя от лай.
Не го разбирам това. Поръчваш такси, ангажираш някого, вкарваш го в, макар и малки, но все пак разходи и… не се появяваш. Дори не телефонираш, за да се извиниш, да кажеш, че… че нещо е възникнало. Поне да не те чакат. Дявол да го вземе, трудно ле е? Или – „Абе, да го …. в тъпия „бакшиш“?
Кучето се задъхва от ярост. И с право. Какво правя тук щом никому не съм нужен?
Решавам да престана да го дразня.
Тръгвам си и няколко преки по-нататък спирам да взема поредното кафе. Слизам от колата, и преди да вляза в кафенето поглеждам небето. Същото си е. Сиво и мрачно. Иди разбери – дъжд ли ще плисне или облаците ще се разсеят. Иска ми се да е второто! Все пак е лято.