За него разказват легенди. А също така твърдят, че има силата да лекува. Дали е така? Трябва да се провери на място. На стотина километра от Пазарджик и само на тридесет от Велинград ще видите и докоснете едно от най-интересните скални чудеса в нашата област – Побит камък. Съвсем близо до едноименното село, на територията на най-новата за областта ни община – Сърница.

Има сведения, че около селото е имало 8 поселения на траките от племето беси, твърдят краеведите. Те издигнали най-високия менхир / 4 м./ на Балканите и редица скални светилища в района. Менхирите са стълбовидни каменни блокове, забити в земята без контакт помежду си. Те се срещат както индивидуално, така и в групи. Наименованието идва от бретонския диалект на френския и означава „висок камък“ („мен“ – „камък“; „хир“ – „висок“).

По-късно по тези места се заселват и славяни. През Средновековието населението и околните местности преминават последователно от Византия в пределите на България и обратно, а по-късно и в Латинската империя на Балдуин Фландарски до 1207 г. Между 1207 и 1230 г. местностите около село Побит камък са във владението на Деспот Слав, чиято резиденция е била крепосттаЦепина – тогава целите Западни Родопи биват наричани Славееви гори. След падането на Българското царство под властта на османците през 1396 г. и по-късната ислямизация на Родопите, населението от областта приема исляма .

Имало е и временни поселения на юруци, които са оставили следа в имената на няколко местности около селото като „Слепите юртове“ и „Юрто“. За известно време през 18 и 19 век в долината на река Доспат няма трайно населени места, а само временни колиби на овчари от околностите наБабяк (Бабек). След руско-турската война(1877-1878 г.) тези земи остават като пограничен район междуавтономната област „Източна Румелия“ и Османската империя според Берлинския договор.

След Балканската война 1912-1913 г. тези територии влизат в границите на България. В началото на 20 век се заселват вече трайно преселници – българи-мюсюлмани, от околностите на село Бабяк и околните махали, търсещи препитание. Тези преселници полагат основите на село Побит камък. През 40-те години на ХХ в. селото е имало предприятие за катран, собственост на семейство Матрови от Велинград.

През 1950 г. е открито и селско училище до 4 клас, носещо името на Никола Вапцаров, като в сградата се е намирал и магазинът, а през 1999 г. училището е преместено в нова сграда, където се обучават около 100 деца от първи до осми клас.

Но да се върнем към Побития камък. Според някои това са светилища на езически богове, според други – древни астрономически обсерватории, трети са убедени, че става дума за гробищни съоръжения. Мегалитните обекти по българските земи не престават да привличат интереса на изследователите и на по-любознателните пътешественици. Може и да не ги забележите, докато се разхождате из гората или полето, но тези древни структури, неподвластни на времето, обвеяни от ветрове и легенди, са там от хиляди години. До момента в България са картотекирани стотици подобни конструкции. Но се предполага, че броят им е значително по-голям.

Със сигурност ще се откъснете от забързаното ежедневие, ако решите да посветите своята събота на това прекрасно място. Тук хората са от истински, по-истински, ще ви посрещнат като приятели и с охота ще ви разкажат всичко, което знаят за този странен паметник завещан ни от вековете.