Някакво странно чувство пърха в душата ми, докато гледам цветята. Толкова са красиви. Като онази първа учителка, която ни посрещна в стаята за първокласници. Още помня бялата и кенарена рокля, прилежно подредените и коси. Дневника.

Всички стояхме като котета вперили погледи в нейния. Няма как да я забравя. Райна Дъбижева. Беше толкова отдавна, а споменът е така ярък. Защото я обичахме с цялата сила на детските си възприятия. ТЯ ни научи да пишем, да четем, да се вълнуваме.

Тя успя да направи от кошера – ято. И сега пръснати навсякъде по света и у нас, ние продължаваме да имаме този общ спомен. От наистина първия учебен ден. От онази огряна от слънцето класна стая с миризма на тебешир. Наричаше ни „искрици чисти“, „ручейчета святи“.

Тя. И всички тези цветя бих искала сега да мога да и дам. Да мога да целуна тази ръка, която стискаше моята, докато ме учеше да правя камшичета и тирета. Всяка учителка го заслужава. Спомнете си за вашата и мислено и благодарете. Защото сте това, което сте, благодарение и на Нея.