Живка и Камелия Аджеларови ни представиха успешно на международен форум организиран от московския институт по образование с тема „Втората световна война през очите на съвременната младеж“. Събитието се проведе от пети до девети октомври в столицата на Русия. Московският департамент по образование покани ученици и педагози от страната и чужбина да се включат в проекта.

На призива откликнаха и двете възпитанички на ЕГ“Иван Вазов“ в Пловдив, които са внучки на писателя Димитър Аджеларов от Брацигово. Живка е на 17 г. и изучава италиански и руски език, а година по-малката и сестра Камелия е избрала паралелка с испански и руски език в пловдивското училище. Те се включиха с есе в конкурса и са отличени с първа награда.

Над двеста ученици от цял свят са изпратили материали за участие, съобщиха организаторите. Отличените от тях са били поканени да присъстват на форума, като са имали възможност да посетят редица музеи и забележителности в Москва. По време на конференцията те са се срещнали и с ветерани, който са участвали в съвместна кръгла маса с учениците, а също така са имали възможност да гледат възстановки на събитията по време на военните действия от годините на Отечествената война.

Хиляда ученици пък са участвали в заседанията на конференцията, които са били разпределени в няколко теми като „Втората световна война: поглед от ХХІ в.“, „Нашата обща победа“, „Градовете герои, част от войнската слава на Русия“.

Представяме ви и отличеното есе.

Войната е варварство…, но и свещен дълг за защитниците на родината

„Само този, който разглежда внимателно минали събития, може да предвижда бъдещето…..”

Николо Макиавели

Великата Отечествена война е истински апогей на човешкото безумие, жестокост и варварщина.

Но тази война превърна хиляди обикновени хора в защитници на отечеството си, превърна ги в герои, които се сражаваха, умираха, огласяха бойното поле с гръмкото „За родину”. Те закриваха амбразури с гърдите си, те извършваха тарани по вражеските самолети, те не мислеха за спасението на живота си, те гледаха смъртта в очите… и победиха!

Минават годините… Оценките и тълкуванията на политици и историци се променят… Но спомените са живи, преживяното преди 70 години още стряска насън… и наяве. Гранатите още избухват над траншеите и окопите, куршумите свистят, другарите загиват…, но остават безсмъртни!

Как се забравят пепелищата, разрушените градове, милионите убити и ранени, плачещите вдовици, безпомощните и гладни сираци, безбройните съсипани съдби?

И нека чуем разкази от „първо лице”, за да не забравяме никога цената на мира. Нека тази война бъде последната за Европа.

 „Военната сила не е достатъчна за защитата на една страна, докато страна, защитавана от народа си, е непобедима.”

Наполеон Бонапарт

Меранза Стоилова е участничка във втората фаза на Втората световна война като доброволка, когато е едва на 17 години, сега полковник от запаса.

„Аз съм от Нова Загора и отидох в Стара Загора да ме приемат. Като ме видяха казаха: „Отивай си, ти си малка! Какво ще правиш там?! Ако се наложи ще те извикаме.” Аз си оставих адреса да ме потърсят. И действително, вече във втората фаза, дойдох в Пловдив и започнахме подготовката от двора на Търговската гимназия. Тръгнахме, направихме болница за руски и български войници. В един огромен окоп провеждахме всички бойни учения. Дадоха ни по една от старите немски пушки, а с тях два пъти стреляш, на третия път заяжда и не може. Упражнявахме залягане, изваждане на ранените, дадоха ни да правим превръзки и ни показаха кой къде да погребваме.

И така се научихме. Нашето поделение се казваше „66-220 Следа”. Това е спешно медицинско отделиние. На нас ни ушиха униформи със специални отличителни знаци.

… … …

Стигнахме до Драва. Трябваше да прибираме тежко ранените, за да ги изпратим в България. Имаше сняг до колене. Убитите момчета и момичета погребвахме, като ги заравяхме повече със сняг, отколкото с пръст. Беше гробно поле. Понякога се налагаше да взимат от нас кръв. Всяка от нас си знаеше кръвната група и когато се наложеше, преливаха от човек на човек. Спяхме на земята върху торба с превръзки и медикаменти вместо възглавница, та щом ни вдигнат под тревога, веднага да тръгваме.

Когато се завърнахме, служих на генерал Стойчев, командващ армията, и участвах в един негов митинг, на който той каза: „Обръщаме се към вас, господа българи! Ние победихме! Ние победихме, но ние не доведохме всички до тук… Оставихме ги далеч от българска земя, да лежат в Югославия и Унгария. Затова обичайте ги, защото те ще бъдат вечно живи в паметта ни! Пролетта вече дойде, а техните гробове сякаш природата ги е създала – бели, зелени, червени. Но най-важното,  което ний донесохме, е техния висок, боен и патриотичен дух!”

„ Войната е варварство, ако нападнеш мирните си съседи, но свещен дълг, ако защитаваш страната си.”

Ги дьо Мопасан

Борис Гърнев е бил войник в седми кавалериен полк в Самоков на 19-годишна възраст. Кавалер е на орден „За храброст”, сега полковник от запаса.

„Най-върховните моменти, които съм преживял, бяха на хребета на „Червена шума” пред река Пчиня. Там немците ни косяха, задържаха ни, огъваше се нашия фронт, нашите позиции… Там бяхме на 9, 10, 11, 12 ноември 1944 година. Не можехме да издържим на тяхната съпротива. При нас пристигна една тежкокартечна дружина от Родомир, която принуди немците да нагазят в мътните води на река Пчиня. Ние настъпвахме плътно след тях и не им давахме възможност да се окопаят. На 11 ноември влязохме в Скопие като победители.

Свидни жертви дадохме в първата фаза. Най-свидните бяха доброволците. Огъне ли се предния фронт, доброволците запълваха и повеждаха. Един от тях беше видният български социолог и етнограф Иван Хаджийски и той, редника, поведе ротата. …И загина с три куршума в главата. Създал е уникално творчество, но за него не е писано много и не се знае.

Дорбоволците влязоха в боя. А при загубата духа им падаше. Немците вървяха прави като фанатици. Обстрелвахме ги, за да паднат по-ниско, да не бъдат толкова високомерни. Те настървено отвръщаха на нашия огън. Улучиха и батарейния ми командир в ръката. Отмени го по-млад кандидат-офицер, но и той беше покосен на място.

Свършиха снарядите на Македанския фронт и нямаше кой да ни даде, затова излязохме като пехотинци с пушки, да се бием с лично оръжие. От 14 февруари до 6 март 1944 година в Унгария се водеше позиционна война. Наши смелчаци яхнаха по една лодка и изненадващо за немците пускаха бомбения си товар в техния бункер.

Ако не бяха 57-ми корпус и катюшите, нямаше как да отбием  германците. На 18 март те отстъпиха и бяха преследвани от нас в посока на река Мур. Така операцията завърши…”

„… Невъзможно е човешкото общество да не разбере с времето цялата безмисленост и жестокост на войните.”

А. С. Пушкин

Подпоручик Венелин Попов е бил оръдеен командир от новосформирания щурмови артилерийски полк. Кавалер на два ордена „За храброст”, сега капитан от запаса.

„Сведенията прогласиха, че Скопие е почти опразнен, има само няколко къщи на запад, които трябва да прочистим и с това да обявим града за свободен. Ние настъпвахме бавно, така се придвижихме почти до центъра на града. Изведнъж бяхме обсипани от картечен и автоматичен огън. Хората, които бяха назначени за охрана на оръдията, при престрелката изчезнаха до един. Оръдията останаха на самотек. Аз бях командир на първо оръдие и веднага /по военните закони/ станах командир на батареята. Първата ми цел беше да спася оръдията.

Издадох заповед за постепенно изтегляне заднешком на оръдията. Когато дадох заповедта, моето оръдие беше близо до училището, един прозорец се отвори, показа се наш войник. Разговаряхме и аз се съгласих заедно да организираме отбрана от училището. Така и стана. Аз и екипажът излязохме от оръдието и влязохме в училището. Там заварихме около 17 души, останали от нашите части при отсъплението. Най-интересното е, че от отсрещния хълм една доста голяма минохвъргачка ни обстрелваше. Снарядите й падаха наляво и надясно от училището. Нито една мина не падна вътре в сградата, може би щеше да нанесе голямо поражение. Успяхме през целия ден да устоим на нападението на германците. На сутринта, в дясно по течението на реката, можах да изтегля всички тези 17 човека, които бяха в училището. Продължихме на запад, където ни посрещнаха нашите. Попитаха кои сме ние. Аз им обясних накратко и те веднага ме заведоха при командира на Първа армия – генерал Стойчев. Той в една близка къща, почти по риза, ме запита: „Откъде идвате подпоручик?” Аз му разказах всичко най-подробно, той вдигна телефона, говори с някого и като затвори, каза: „Вие сте щастлив, подпоручик, Вие сте награден с орден „За храброст” номер 12.”

„Истинския войник се бие, не защото мрази онова, което е пред него, а защото обича онова, което е зад него.”

Гилбърт  Кийт Честъртън

Истинският воин не воюва, за да убива противниците си, защото те също са хора и не рядко държат оръжие не по своя воля; истинският войник не иска да разрушава и изпепелява съграденото с толкова много труд и мъка.

Но той трябва да защитава най-милото си, той трябва да отстоява всяка педя от земята си. Трябва да помни заветите на дедите си и с чест да изпълни дълга си към Родината…

Минават годините… Настоящето диктува целите и мечтите за Бъдещето, но Настоящето е изградено от Миналото. Настоящето е резултат на вярата и саможертвата на безбройните знайни и незнайни синове и дъщери на Майка България. Те не помислиха за себе си, те не искаха слава, богатства и имоти! Те искаха само едно – бъдещите поколения да живеят в един по-добър свят, без варварщини и войни, един свят на разбирателство, свят без граници, както между държавите така и между хората. Те вярваха, че тяхната саможертна пред олтара на Свободата и Мира, не ще е напразна. Но дали нашето общество разбира безмълвният им завет?!

Ще отстоим ли техните идеали, ще разберем ли мъченически изстрадания урок, който се опитаха да ни дадат или отново спиралата на времето ще ни завлече във водовъртежа си, за да платим и ние цена на незапомнената и неразбрана История?

Сверявайки днес часовниците си с пулса на времето трябва да отбележим, че обществото е променено завинаги, променени са ценностите и разбиранията, променено е материалното състояние. Науката и техниката достигнаха неподозирани върхове. Но дали има промяна в съзнанието и дали няма да повторим същите злокобни грешки, вече на „по-високо ниво”?

„Само този, който разглежда внимателно минали събития, може да предвижда бъдещето…..”

Николо Макиавели

16Diplom-ot-Moskva