На осми декември Националният дворец на културата ще отвори врати за традиционния Международен панаир на книгата. От вторник до неделя любителите на четенето ще имат възможност да си закупят книги на промоционани цени, а също така и да се срещнат с любими български и чуждестранни автори, които ще гостуват в София в рамките на форума. Големите издателства, както и веригите от книжарници ще присъстват със самостоятелни щандове на панаира. На щанда на книжарници „Хеликон“ можете да откриете и списание „Книжарница“, където са публикувани интервюта с всички участници в надпреварата за награда „Хеликон 2015″.

За първи път там участва и представителката на Пазарджик – писателката Стефка Венчева. Нейният нов роман „Аврамови хроники“ е сред летните номинации за наградата.

20stefka2 (1)

Стефка Венчева

Как бихте се представили пред публиката на „Книжарница” – все четящи хора?

Най-добрата визитка за един автор са неговите книги, а иначе аз съм една пораснала Пипи, която все още може да бъде изненадана. Обичам приключенията, обичам да се ровя в миналото, да мечтая за бъдещето и да пътувам. Обичам да общувам и да слушам какво ми разказват събеседниците ми.

Кои са най-важните за Вас книги и автори? С какво Ви повлияха?

На първо място народните приказки. С тях започна всичко, разказваше ми ги баба. Обожавах гласа и, когато го правеше. Тихичко, с много паузи, които изостряха вниманието ми към разказа. Прадядо ми пък ми четеше „Хитър Петър”, толкова често, че тя се разпадна. Той беше шивач и я заши. Бил е тогава на 82 г., понеже не беше с очилата, страниците бяха разместени. Но аз вече я знаех наизуст. Не помня кога се научих да чета, но беше в първи клас, не по-рано. Въпреки че, родителите ми бяха учители, никой не напъваше да ме учи преди отреденото за това време. Книгите – „Емил от Льонеберя”, „Приключенията на Лукчо” и „Джелсомино в страната на лъжците”,„Алиса в страната на чудесата”, после „Чичо Томовата колиба”, „Без дом”, „Дейвид Копърфийлд”, сетне „Терез Ракен”, „Мъртви души”, „Война и мир”, „Христос отново разпнат”, „Любов по време на холера”,”Тютюн”, „Антихрист”, „Железният светилник”, „Името на розата”, „Разкажи ни за пуйката, Джо”,”Нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света”, „Римлянката”,”Панаир на суетата”, „Рагтайм”, „Поща”. Любимите ми автори са…на изредените книги. Все пак обожавам Маркес и неговия свят. Казандзакис. Чувствам го много близък.Бранислав Нушич. Антон Чехов.

Как приемате номинацията си за наградата „Хеликон”?

С благодарност. С радост, че все още има хора, които оценяват труда и старанието на останалите.

Как гледате на литературните награди в България като част от духовния живот? Липсва ли Ви истинската литературна критика?

Литературните награди са нещо много хубаво. Във всеки смисъл на тази дума. Трябва да ги има, защото те поставят една летва, която пишещите трябва да прескочат. И състезанието става малко като състезание по висок скок. Двадесет и толкова години никой не е постигнал резултата на Стефка Костадинова. В този смисъл литературната критика изостава на светлинни години от действителния творчески процес у нас. Две трети от авторите са неизвестни за критиците, защото те „критикуват” само един ограничен кръг от пишещи. При това незадълбочено, неумело понякога. Липсва Херцен. Натрапват се книги, които не са най-доброто, което може да се предложи на съвременния читател. Моделира се ниска взискателност и това небрежно отношение дразни.

Каква обществена кауза според Вас си струва да защитава един писател?

Сега има само една кауза, опазването на човешката раса. На фона на случилото се в Париж смятам, че войната не е между верите Ислям и Християнство. Войната е между Духовността и Материализма. Ислямът казва: ”Ако убиеш един човек, то значи си убил целия свят”. Това не може да бъде унищожителна религия. В България има стотици хиляди мюсюлмани и си представете, какво изпитват те в момента. Чувство на вина. Чувство на ужас, че някой ги превръща в нещо, което те не са и не биха искали да бъдат. Случилото се в „Батаклан” и край „Стад де Франс” трябва да ни обедини. Трябва да ни накара да виждаме светлината и да не забравяме, че тръгвайки да носим светлина към мястото, винаги първи там ще се е настанил мракът. Радикалната религия сега е впрегната в полза на материалния модерен свят.Дяволът чете Корана.В неговата версия човешкият живот е измерим с пари, с петрол, с диаманти. И докато ние като човеци не се осъзнаем и не върнем на мястото им своите духовни ценности, материализмът ще побеждава. Писателите, като всички духовни същества, трябва да помагат за осъзнаването. Заради това мисля, че писането е една огромна отговорност и в същото време начин да промениш света към по-добро. Не можеш да учиш другите на човещина, ако не я притежаваш. Няма как да дадеш на отналите нещо, което нямаш.

Какво е да си писател днес? Може ли словото да победи калашниците и тротила?

Писателят е особен, много често притеснителен човек. Той е много „подозрителен” към всичко и всички. Мисля, че постоянно изучавам характерите на хората около себе си. Удивлявам се на противоречивата им природа. Опитвам се да отгатна причината за реакциите им. Да си пишещ човек днес, в България е всичко друго, но не и доходоносно. Въпреки това пишещият човек не може да спре да го прави. Защото то извира някъде от вътре, от съприкосновението с незрим свят, в който нещата могат и се случват по друг начин. Словото може да победи калашниците, но при условие, че има кой да го прочете или чуе. Четенето е доброволен процес, възприемането също. Ако писателят може да даде най-добрите аргументи за една кауза, то той е спечелил войната.