Разказ от Стефка ВЕНЧЕВА

Разказвам ти това, което мисля, че те интересува, а то не е много, нито пък малко. Изгубих се в кривите улички. Захласвах се по витрините и неусетно съм попаднала в това толкова тихо дворче. Не повече от седем квадратни метра. Наслано с огромни плочки, които  през зимата със сигурност са покрити с вода. Погледнах нагоре и видях ятото гълъби накацали върху первазите на прозорците. И прането. Висеше си и се ветрееше. Няколко камизолки и перде.Докато разглеждах птиците се блъснах в кладенеца. Не го забелязах веднага, защото беше някак на завет, до стената. С огромен железен капак.

09КЛАДЕНЕЦЪТ
– Здравей, сеньора – мъжът се подаваше през прозореца на първия етаж. Гледаше ме с пресмехулните си очи и сочеше кладенеца.  Много е стар, отдавна в него няма вода. Искаш ли вода?
– Не, загубих се.
– Чакай, идвам след минутка.
Нямаше и толкова , когато чух шляпащите му стъпки. Беше по-висок отколкото предполагах. Косата му бе прошарена, облечен бе в къси панталони и тишъртка, размъкната от носенето или прането. На темето – кацнали слънчеви очила.
– Николо – каза, докато ми подаваше ръка.
Недоверчивият ми поглед се плъзгаше по кльощавата му тяло.
– За първи път ли си във Венеция, полюбопитства той.
– Да и успях да се загубя веднага.
Разправих му, че срещата на групата ни е след два часа на „Сан Марко“. Поведе ме през тесните тунелчета и докато се озъртах не спираше да бърбори. Цигарата не падаше от устата му. Грабна картата от ръцете ми и продължи да показва къде сме. – Ти нямаш ли си работа? – успях да се вместя в един почти двуминутен промеждутък мълчание.
– Не, рентиер съм. Забавлявам се като показвам града на такива като тебе. А и аз мога да понауча нещо за твоята страна например.
Стана ми тъжно като се сетих, в какво състояние са старите български столици. Докато чувствах, че огладнявам се оглеждах за място, където можех да си купя храна. Попитах го.
– Да не си луда да се храниш в центъра? Тук е само за туристи. Скъпо и безвкусно, тръгвай с мен.
Пътьом ми показа къщата на Отело и Дездемона. Сега там живеели техните наследници. На входа има огромен надпис – „Къщата на завоя“. И Отело съвсем не е бил негър. Просто мургавичък. Мавър му викали точно поради тази причина. Дездемона пък била своенравна блондинка и изобщо Шекспир доста си е поизмислил. Постоянно гледах часовника и това изнервяше Николо.
– Времето така или иначе върви. Не разбирам защо го пришпорваш?
Точно в този момент пред нас се появи негов познат.
– Чао, Микеле, как си днес?! – почти се разкрещя спътникът ми. Как са мачовете? Печелим ли?
Дръпнах се встрани, защото към мен се движеше стремглаво група китайци.
Най – отпред вървеше екскурзоводката им вдигнала високо знаменце. Минаха бързо като герои от анимационен филм.
– Бела, бела, къде се изгуби? – чух гласа на Николо.
Ресторантчето беше повече от тясно. В него можеха да се съберат не повече от три маси, колкото и имаше там. Поръчах си спагети.
Докато гълтах лакомо, той ме гледаше. Пред него поставиха само чаша бяло вино.
– Амброзия, вие имате хубави вина. Пил съм.
– Кой се е заселил тук, родителите ти? Дядо,баба?
– Моята история е много дълга. Наистина ли искаш да я чуеш?
Кимнах утвърдително.
Още преди седем века дядо му бил пират. Кръстосвал моретата надлъж и на шир. Когато сарацините нападнали бреговете и прадедетие му решили да създадат Венеция, дядото на Николо се включил в приключението. Под водата били довлечени греди, слепени със специална смола, която се втвърдявала от солената морска вода. Върху тях започнали да закрепват, какво ли не и най-отгоре наслали почва. Носели я с лодки от континента. Постепенно започнали да строят и създали днешния плаващ град. Тук земята е по-скъпа от златото, каза Николо. Само най-богатите имат градини. Десетина къщи имат дървета в градините си. Така е от векове. Дядо му е спял да построи къща, но загинал, докато пренасяли мощите на Свети Марко от Александрия. После богатството му се разпиляло. Но все още наследниците му живеят от него.
– Аз давам два етажа от къщата под наем. С това се прехранвам. Мога да пътувам, мога да живея прилично, завърши разказа си той.
– Имаш ли семейство?
– Не. Аз съм болен от рак – каза неочаквано спътникът ми.
Не знаех как да продължа.
– Но това е нещо нормално в днешно време. Имам не повече от година, заради това съм решил да доставям радост на хората. Сега например ще те почерпя. Не ме гледай тъжно, защо всички ме съжаляват? Аз съм весел човек и мразя тъжните погледи.
– Как живееш тук през зимата?
– Пак е хубаво. Понякога вали сняг, много рядко. Водата се качва с два метра нагоре. Ходим по дървени скари. Приказка. Наистина е приказка. Представяш ли си как са правили тук карнавала?
До срещата ми на Сан Марко оставаха по-малко от петнадесет минути.
Той извика гондола. Аз не можех да си го позволя. Разглеждах къщите и неговия гръб, докато даваше наставления на гондолиера. Помислих си само за миг, как Венеция ще е бедна без него. Чудакът, който разхождаше непознати из родния си град. Защо срещах все хора, които повече принадлежаха към миналото, отколкото към бъдещето? Тогава получих отговора :
– Ти никога няма да ме забравиш, нали?