Новата книга на философа – историк, изкушен от писаното слово – Костадин Пампов бе представена и в столицата. „По стъпките на спомена“ получи своя национален дебют в края на декември, миналата година в Националния литературен салон „Старинният файтон“.

16kostadin_pampov

Костадин Пампов е роден на 23.01.1956 година в село Черногорово, Пазарджишко. Завършва философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 1981 г. Преподава философски науки в Езикова гимназия “Бертолт Брехт” – град Пазарджик. Автор на книгите „Философия на Българското Средновековие. Според философско-историческите опити на Петър Мутафчиев” (1995), „Спомени за пчелояди” (разкази, 2008), „Пътища и идоли” (проза, 2009), „В търсене на философския камък” (размисли, 2010), „Художникът и вятърът” (импресии, 2011), „Философия на средновековната българска история. Гледната точка на проф. Петър Мутафчиев” (второ преработено и допълнено издание, 2013), „Легенда при Върха” (историческо изследване, 2014), “По стъпките на спомена” (2015).

Писателят бе представен от Елена Алекова. Предлагаме ви словото, което тя прочете пред публиката по време на събитието.

…..

Отдавна мечтаех да се усамотя с томче размисли, импресии и разкази на Костадин Пампов. Най-после получих книгата му „По стъпките на спомена” и мечтата ми се сбъдна. Истинско удоволствие за ума и въображението е да си насаме с неговите кратички повествования, разпределени в три части: „По стъпките на спомена” (разкази), „Художникът и вятърът. По мотиви на поета Атанас Далчев” (импресии) и „В търсене на философския камък” (размисли). Попитан от проф. дфн Ерика Лазарова, която е написала предговора („Философията – начин на световъзприемане”) защо е започнал да пише, авторът не пропуска факта, че преподава философия, но веднага след това находчиво се позовава на историците на философията, според които „в ранните Платонови диалози думите на Сократ са автентични. По-късните обаче били красноречива илюстрация на диалога, който Платон води със самия себе си”. И остроумният му извод: „Струва ми се, че по същество всеки пишещ прави същото”.
Голям късмет си е Костадин Пампов да ти бъде събеседник. Стига да го оставиш да говори. Дори без специално да го питаш нещо. Случвало ми се е. Имам чувството, че и насън да го бутнеш, пак ще заговори в афоризми, белязани от характерното за него сблъскване на различни твърдения, където не се отрича едното за сметка на другото, а следва продължение, темата или мотивът завиват в неочаквана посока, изводът е изненадващ. Истинско богатство е всичко, което казва, при това го казва ей така, без желание да завърти някоя женска глава, да впечатли или ошашави – просто приказката му си е такава. Помня, бях веднъж в Пазарджик, след срещата седнахме приятели на биричка, дойде време за влака, приятелите (дори и любимият ми Никола Иванов!) ме изпратиха по живо, по здраво пред барчето – „вземи си такси” и т.н., а той дойде с мен до гарата, която бе някъде извън града, някъде в нощта. На всичко отгоре влакът не дойде, та се наложи да чакам следващия. Какво щях да правя без него, не знам. Най-малкото – щеше да ме е страх. Пазарджишката гара не се слави с многолюдието си… И сред всичките интересни неща, които той говореше тогава, запомних едни думи, които имат пряко отношение към книгата, която днес представяме: „Философията е философия само тогава, когато е станала литература. А по-важното за нас е, че литературата е литература само тогава, когато се е превърнала във философия”. Този му афоризъм автоматически пренася човека в античността и в по-стародавните времена, в детството на човечеството – в епохите на синкретичното изкуство, когато наистина поетите са били философи и философите – поети. Какво е „Песен на песните” на Соломон например или „Книга за Пътя” (Дао-дъ Дзин) на Лао Дзъ?
Тук някъде трябва и да търсим новотата, която Костадин Пампов привнася в писането. Чрез неговото писане нещо ново влиза в литературния ни делник и освежава съвременната българска литература.
По-нататък ще акцентирам не толкова върху КАКВО (авторът е казал), което е повече обект на философията и на множество интерпретации, а върху КАК (го е казал), което е много повече природа на литературата. Но понеже и КАК (го е казал) също е голяма тема, ще се спра на няколко характерни особености.

* * *
Спомням си, когато за пръв път четох разказите на Костадин Пампов, ми направи впечатление какъв акцент поставя той на определени детайли в тях. А после с изненада констатирах, че тези детайли са не просто ефектни образи, които притежават необикновена притегателна сила, а че около тях се изгражда и държи самото повествование.
Казах „поставя акцент”, а по-точно е да се каже – цялата тежест на разказа, а, защо не – и на живота – Костадин Пампов стоварва в детайлите. Като помислиш, по същество животът ни, за да не разпадне, се държи просто на няколко опорни стълба – неколцина важни, близки за нас хора, два-три „предмета”, който щрихират действителността. Поне – нашия живот в нашето съзнание тук и сега, ако животът наистина е тук и сега, както твърдят на Изток, а не живот въобще. Човек няма как обеме живота въобще, бидейки тук и сега, може само да го предчувства. Но дори живота тук и сега човек не може да види в целостта му, вижда някой и друг детайл (някой и друг предмет, нещо съществуващо, нещо от действителността) и тъкмо през него, не през мъгляво-абстрактни понятия го възприема. Благодарение на тези именно детайли животът се съхранява истински дори в спомените ни. Затова спомените, които Костадин Пампов разказва в първата част на томчето си са така живи. Сякаш нещата наистина се случват тук и сега. Живо е детството, тече пред очите ни. Жива е младостта.
Играта на криеница с читателя е чужда на Костадин Пампов. Затова детайлът, върху който съсредоточава ударението (смисловото, емоционалното, екзистенциалното) на разказа, той извежда в заглавието: „Цигарите”, „Снимката”, „Пчелоядите”, „Тополите”, „Змията”, „Книгите”, „Докерите”, „Скулптурата”, „Статуетката”, „Автографите”, „Сънят”, „Разказът”, „Поетът”… А има и два разказа, чиято тема е самото заглавие като заглавие: „Заглавието на филма” и „Заглавията”. От първия разбираме как едно заглавие на филм („Осъдени души”) може да се превърне в живот, да стане органическа част от живота – уж метафора, а всъщност начин на живот, и може да прерасне от конкретен случай в символ на човешкия живот въобще. Всички – твърди Костадин Пампов – сме осъдени да бъдем свободни !
От втория разказ „Заглавията” (става дума за заглавията на филма „Кратко слънце” отпреди 1989 г. и на пиесата „Подробности от пейзажа” след 1989 г., създадени по един и същи сценарий) се убеждаваме как животът се вмества по различен начин в различните заглавия или… как различните заглавия, макар и към едно и също съдържание, разкриват различни аспекти на съдържанието, поставяйки различни акценти. Как през заглавието можем да съдим за човека, който го поставя, за епохата, когато е поставено (преди и след…) – не просто за конкретното време, ограничено в датата на написването на творбата, а и за времето след това, в което вече тя се чете и интерпретира (във филм и пиеса) и което няма край и няма ограничения. И така, в две заглавия (на филм и пиеса по сценарий на Станислав Стратиев) отпреди и след 1989 г. – има информация за сценарист, режисьори, гледни точки, светогледи. Но има и още нещо, което се крие зад заглавията… Затова съвсем логично Костадин Пампов поставя въпроса: „При положение, че и в двете творби наред с всичко друго се разказва за любов, имаща трагичен край, то тя е „кратко слънце” или „подробности от пейзажа?”. И остроумният му извод след това, че „във всяко нещо има толкова истина, колкото човек вложи в него”, който в крайна сметка омекотява сблъсъка между двете заглавия, а по същество – сблъсъка между две епохи, две световъзприятия. Омекотяването на сблъсъка също е характерна особеност за стила на писане, който Костадин Пампов е избрал. И… забелязахте ли, онова „още нещо”, твърде съществено, може би най-същественото за живота, за човека, което го има в тези заглавия, но някак зад тях, го има също и във въпроса и извода на автора, но и в тях не е формулирано – то е някак зад думите, отвъд думите. Дори не е необходимо да го формулирам и аз. Въпреки това всеки знае за какво става дума или поне се досеща. Това неизговоряне, но не премълчаване на същественото е друга характерна особеност на стила му.

* * *
А сега за детайла – от друга страна.
Вече стана дума, че Костадин Пампов взема един детайл (предмет, нещо реално съществуващо или нещо друго от действителността), наслагва покрай него, около него образи, обстоятелства, съдби така, че усещаш как този детайл някак „обраства”, наедрява, докато постепенно не се получи цялостният и завършен разказ. Но разказът не свършва дотук. Приключението тепърва започва. Не за автора. За читателя. Защото тръгват на работа умът и въображението, тръгват на пътешествие, изпълнено с неочаквани обрати и много-много красота. През този детайл все едно се е отворило нещо като… портал – в онзи смисъл, който фентъзи-творците влагат в тази дума: вход към друг свят или към друго възприемане на действителността. Ако изоставим езика на „Матрицата”, защото днес все още се срещат хора, на които той им е органически чужд, може да си припомним например „Алиса в Огледалния свят”, където едно дете преодолява действителността, като прекрачва в огледалото. Необходимо е тук да се уточни, че повествованията на Костадин Пампов нямат нищо общо с фентъзито и въобще с фантастиката. Просто когато ги възприемаш, се получава този… да го наречем, ефект на огледалото… или на огледалата. Усещането е като че се отваря прозорец към друго пространство. То, на пръв поглед, няма нищо общо с действителността, но всъщност е свързано, всъщност произтича от нея. По тънка, почти незрима нишчица започва да тече светлина, която някак се излъчва, струи от детайла и продължава нататък, нататък – отвъд думите, отвъд повествованието, нататък… и осветява пространства, може би огледални, може би не, на значения, внушения, смисли, които взаимно се докосват и отблъскват, пресичат и разминават, обогатяват и разширяват. Тръгнали от повествованието, те не късат връзката с него тъкмо благодарение на детайла. Той е тяхната котва. Той ги държи здраво към разказа, но и към действителността.
Докато се наслаждавах на необикновения ефект на огледалото… или на огледалата, който възниква при четенето на Костадин-Памповите повествования, неусетно стигнах до първия импресионистичен откъс от втората част на томчето, онасловена „Художникът и вятърът”. В него авторът фактически е „разкодирал” своя, да го наречем, метод, визирайки Атанас Далчев в едноименното му стихотворение („Художникът и вятърът”) и възприемането на поезията му от литературните критици като „предметен реализъм” и същевременно като прекрачване отвъд предметите:

„Художникът искал да нарисува вятъра и все нещо друго рисувал.
Отлитащи от дърво листа, проблясваща трева в ливада, бягащи облаци по небето.
Нещо невидимо се „показва” посредством видими неща.
С помощта им поетът ни „отвежда” в един друг свят.
Където си дават среща „Красивото” и „Доброто”.

Невероятно, нали? Така е, когато философията е станала литература, а литературата – философия.

* * *
„Художникът и вятърът”, втората част на книгата, е нещо друго, различно от първата част. Различно, но и не съвсем. Методът на писане се е запазил. Просто е променена природата на детайла. Предмет на изображението вече е поезията (в случая поезията на Атанас Далчев, избрана, впрочем, вероятно тъкмо защото на Костадин Пампов твърде много му допада неговият начин на прекрачване през предмета отвъд предмета, през действителността отвъд действителността – в четвъртото и по-нататък, в другите измерения). Тоест, вече няма непосредственото възприятие на живота (аз и нещото, което съществува, т.е. аз – в директна връзка с действителността). Вече има възприятие на живота през призмата на чуждото възприятие (аз и поезията на Атанас Далчев, т.е. аз – в индиректна връзка с действителността). Докато в първата част на книгата авторът води диалог със себе си, в „Художникът и вятърът” диалогът му със себе си се усложнява, защото освен автора в него се включва и друг „събеседник” (поетът). Така се получава друго – още по-дълбоко проникване в живота, по-богато, по-нюансирано разбиране за живота.
„В търсене на философския камък”, третата част на книгата, е хем различна от предишните две, хем и не съвсем различна. Методът на писане е същият. Само предмет на изображението вече е не поезията, а философията (от древността до наши дни, е, поне до ХХ век), а и „събеседниците” на автора в диалога му със себе си са се увеличили. Това са… мислители на човечеството, които, предполага се, с нещо са докоснали автора или са му близки като възприятие и начин на мислене, като идеи, внушения (от Соломон, Буда, Лао Дзъ и Конфуций, Талес, Анаксимандър, Емпедокъл, Сократ, Платон, Менандър, Аристотел, Питагор, Протагор и Горгий през апостол Павел, Аврелий, Августин, Тома Аквински и после Бейкън, Кант, Декарт, Ницше, Шопенхауер, до Фройд, Витгенщайн, Киркегор, Хайдегер, Айнщайн, в това число и много писатели – Шекспир, Монтен, Паскал, Волтер, Шатобриан, Херцен, Толстой, Достоевски, Оскар Уайлд, Хемингуей, Карнеги, Бърнард Шоу, Брехт, Сартр, Камю, Екзюпери, Карол Чапек, Херман Хесе, Селинджър, Скот Фицджералд, Йордан Йовков, Атанас Далчев, Николай Хайтов… много са, няма как всичките да ги изредя…). Усложнена е и формата на „поднасяне на материала”, защото в диалога на автора със себе си или с някой от неговите мъдри „събеседници”, понякога се включва и трети, и четвърти „събеседник” – от друго време, в подкрепа на един от двамата.
Но въпреки сблъсъка на твърдения при Костадин Пампов няма налагане на истини от последна инстанция. Това е красивото, докато четеш повествованията му, че той не ни натрапва нищо. Сам на себе си не натрапва. Просто търси нови простори, пътища, посоки на интерпретацията, като неволно заразява („заразява” е най-точната дума!) читателя с откривателски дух. Защото… в крайна сметка, той прави заключение, което не непременно е задължително да приемеш, но което при всички случаи те кара да потърсиш отговор. И ти, без дори да се усетиш, без сам да знаеш как и откъде-накъде, започваш да долавяш прозрения, догадки, проблясъци смисъл и красота, причаткващи в собствената ти глава. Все едно как ще ги наречеш. Усещането е, че сякаш съзнанието ти се разширява.

* * *
От само себе си e ясно, разбира се, че говорим за по-особен вид читател. Не за простака и дори не за интелигентния читател, макар че за да се разбере и усети прозата на Костадин Пампов, наличието на интелигентност е повече от необходима. Простакът няма да разбере и усети нищо. А интелигентът ще претегля… час по час – недоумяващо: „Какво пък толкова е казал!”; час по час – замаян от магията, неспособен да я отрече, макар и да не я проумява; час по час – удовлетворен от „храната за мозъка”, която авторът му е сервирал в огромни дози (остроумията „а ла Оскар Уайлд”, неочакваните сблъсъци на тези и антитези, различните гледни точки, бих казала дори – логическите, смисловите оксиморони).
За повествованията на Костадин Пампов, струва ми се, е нужен читател с чисто и детско сърце. Читател, който, колкото и да е пораснал, е съхранил в себе си детето – онази страст да прекрачва през огледалото без страх; вярата, че чудесата са възможни; убедеността, че доброто ще възтържествува въпреки всичко и всички, които отричат това. Самият Костадин Пампов носи чисто и детско сърце и търси съмишленици. Днес. И в миналото. Вижда се по страстта му да прекрачва в неизвестното, по вярата му в чудесата, по убедеността му, че хармонията е възможна… Затова „В търсене на философския камък” четем:

„Достоевски не се съмнява, че Красотата ще спаси света.
Красивото се приема като основна категория на Естетиката. А Доброто – на Етиката.
Красивото поражда Доброта. А Доброто – Красота.
В този смисъл мнозина твърдят, че Естетика и Етика са едно и също. Или поне са взаимосвързани.
Атанас Далчев, от своя страна, ни „убеждава”, че Красотата и Истината може да са различни неща, но не си противоречат”.

Така той ни припомня, че винаги е имало, има и ще има хора, които не запращат през девет планини в десета детето в себе си, и благодарение на тях именно светът е постигнал всичко в областта на духа. Дори сега ми се струва, че по своя си деликатен, ненатрапчив начин Костадин Пампов праща посланията си дори не толкова към онези, които ще го разберат и ще му повярват, а повече към онези, в които детето не се е безвъзвратно загубило и е възможно още да се завърне. Кой знае – може и към безвъзвратно загубените да ги изпраща. С надеждата, че детето в тях ще възкръсне…

* * *
Няма време да се проследи как Костадин Пампов през мъдростта на великите примирява „духа” и „материята”, другояче – „света на идеите” и „света на вещите” (по Платон) или „нравствения закон” вътре в нас и „звездното небе” над нас (по Кант); как е изучавал и постигнал тайнството да живее по законите на „Средния път” (по Буда), другояче – на „Бъди умерен!” (по Талес) или на „средината”, т.е. без „недостиг” и без „излишък” (по Аристотел); и колко отрадно е това, дето все пак се е захванал да търси „философския камък” – не онова чудотворно вещество, което превръща всичко в злато, дава безсмъртие и вечна младост, което средновековните алхимици търсели и не успели да открият (а може би и него – защо не!), но че е приел самата философия за този, както го нарича, „въпросния камък”, че не се е уплашил да тръгне на път, което при него – във всички случаи – означава да прекрачи в огледалото, за да поразгледа какво има там, отвъд – където грее Платоновият „свят на идеите” и грее „звездното небе” на Кант… Хубаво е, че е останал дете и че не се е уплашил да покаже детството на човечеството, което носи с родовата памет, и да покаже детето в себе си на света, на нас, като в разказа „Пчелоядите” дори и е „разконспирирал” това:

„Трудно ми е да приема, че полезните пчели са храна за красивите пчелояди! А може би в природата полезността и красотата невинаги се съчетават ? Или пък това става по неведом за хората начин?
Понякога тези размисли ме изпълват с тъга… И спокойствие… Нещо истинско в живота ми е било много отдавна… Но не си е отишло съвсем…”

А за да покажеш детството на човечеството, което човек носи в паметта на кръвта, и да покажеш детето в себе си на този свят – свят на вещите, на материята, на мутрите и повсеместната пошлота… повярвайте ми, за това се изисква голяма, почти безразсъдна смелост.