Както и днес навремето Пазарджик имал по една квартална кръчма, в която редовно се събирали след работа местните мъже. Тогава там било мястото където се обменяла информация и клюки от отминалия ден, ставали побои и се раждали приятелства.

22pazardjik 2

В центъра, на днешния булевард „България“ емблематичен бил локалът „При Лорда“. Той се стопанисвал от интелигентен човек, който редовно канел музиканти и в петък вечер там се случвали т.нар. журове. Мъжете водели половинките си, за да потанцуват и да видят светския елит.

Но този разказ е за кръчма, която се намирала в близост до според някои – гарата, според други в парка на днешната МБАЛ“Здраве“. Възможно е и двата варианта да са верни, ако кръчмата по някое време е била преместена от гарата на по-централното място в кв. „Вароша“, до сами Пашкулената фабрика.

Наричала се „кръчмата на Сандо Мечо“, разказва председателят на Дружеството на писателите в Пазарджик – Тодор Каракашев. Вероятно заведението е имало друго име, но хората така го знаели. Преди да тръгнат на път, докато чакали трена хапвали набръжки по една шкембе чорба, за да заситят снощния махмурлук и потегляли. Някои към Пловдив, други към София, а трети към близките села.

Та един ден, един беловец слезнал на гарата. Ама много гладен. Решил, че преди да иде до пазара, за където се бил запътил трябва да хапне нещо. Чувал бил за заведението на Сандо, привлечен от народните цени и мълвата за пиперливия език на собственика, се натаманил на една от масите оплюта от мухи и леко мазна от немарливи клиенти.

Сандо Мечо се явил на секундата и беловецът поръчал една шкембе чорба, ама без чесън.

– Не може гостодине, каква ще е тая чорба без чесън? – удивил се Сандо. – То е като да говориш с жена през стъкло.

Беловецът преглътнал забележката, повдигнал рамене и се примирил. Минута по-късно Сандо Мечо пристигнал носейки пареща купа. Беловецът забелязал, че палецът му е цопнат в чорбата и понеже бил гнуслив му рекъл:

– Не ти ща манджата, натопил си си пръста в нея. Как ще я ям?

– Аз с лечебна цел, господине, отвърнал Сандо Мечо и си облизал пръста. Забра ми палецът и докторът каза да го държа на топло.

– Ми що не си го завреш в задника, бе? – избухнал беловецът.

– Че той досега там беше – отвърнал Сандо Мечо.

Така се завързало приятелството им и онзи всеки път отсядал в кръчмата, а Сандо Мечо го изненадвал със зевзелъка си. Вървели годинките и парите на Сандо се увеличавали.

Пристига един ден беловецът на гарата и що да види – кръчмата измазана. На масите бели покривки. Сандо Мечо с бяла риза и черно елече. Панталон с ръб и конец, който висял от дюкяна му.

– Замогнал си се, виждам. – искрено се зарадвал беловецът. Я, да видим сега, каква манджа ще ми донесеш?

– Заведението предлага – пилешка супа, супа топчета, агнешка курбан чорба и шкембе – изстрелял веднага Сандо Мечо.

– Я една пилешка, рекъл беловецът и протегнал ръце към кюмбето, защото било зима и снегът стигал до пояса.

Върнал се след минута Сандо Мечо, стъпва като балерина и крепи купата в подложна чиния.

– Брей, изучил си се Сандо!- какво нещо е конкуренцията, помислил си беловецът и баш тогава видял в купата една муха. – Какво е това, бе?

– Муха, невъзмутимо отвърнал Сандо Мечо. Бръкнал във външното горно джобче на черното елече и извадил една сребърна лъжичка, с която отстранил удавената гадинка.

Беловецът се почесал по главата, почудил се и попитал:

– Абе, добре, знам ти номерата, само не разбрах, тоя конец що ти виси на дюкяна на панталона?

– Ми щото като ходя на тоалетната, да не си го пипам с ръцете и го вадя с конеца.

– А как го прибираш?

– С лъжичката, отвърнал Сандо.

 

Ако не сте чели – Градски легенди: Как се  еродило името Моста на Лютата