От опит знаем, че нищо не е нито само черно, нито само бяло. Полярността не води до истината. Пиша това по повод на „случая Евстатиев“ и се надявам, че ще бъда разбрана. Преди няколко дни Димитър Атанасов от Стрелча искаше да кажа своята позиция. Отговорих тогава, че не мога да коментирам, тъй като нямам всички факти по казуса. Все още ги нямам.

Заради това ще напиша нещо, което знам в подробности. Беше през 1983 г. моя близка имала среща с приятеля си в едно заведение. Той обещал, че ще я чака там. Било около седем вечерта, през март. Не било съвсем светло, нито тъмно, но по пътя нямало хора. Тя бързала, а сетне я застигнали три момчета. Едното от тях познавала, защото бил приятел на нейния приятел. Попитал я къде отива, тя отвърнала, че бърза за среща. Ние също отиваме при него и той каза, че ще ни чака в парка, а не в заведението, отговорило момчето. Поканили я да върви с тях. Тя се доверила. В парка те я изнасилили.

Момичето било на шестнадесет. Те – колкото нея. Чувствала се ужасно, не знаела дали да каже на родителите си, страхувала се, че няма да я разберат. Но в крайна сметка – разказала. Баща й поискал милицията да разпита момчетата. С тях имало адвокат. Пред милиционерите, момчетата разказали, че тя ги поканила и те се възползвали. Момичето твърдяло обратното, но те с изумителни подробности обяснили как тя лично ги е поканила да се възползват от нея.

Бащата полудял, разбрал, че в съда дъщеря му ще стане за смях. Разбрал, че правосъдието е безсилно. Заради това се отказал от делото.

Години по-късно момичето ми разказа за това. Вече беше болна от рак. Почина на 37. Не можеше да си прости, че е повярвала на хора, които едва познавала. Изпитваше чувство на вина и срам. Боеше се да излиза по тъмно. Трудно реши да се омъжи, боеше се, че никога няма да бъде способна на нормален полов контакт.

С онези три момчета не се случиха хубави неща. Единият е баща на изнасилена дъщеря. Другият си отряза ръката по време на трудова злополука и в момента е сакат. Третият почина в автомобилна катастрофа.

Защо ви разказвам това?

Защото няма закон, който да закърпи психиката на хората. Още повече на възрастта от 16 години. Когато светът е цветен и прекрасен, когато „всичко, което хвърчи, става за ядене“, когато…Няма как психическа травма да бъде заличена с шест години затвор. Нито пък с убийство, нито пък с омраза. Психическата травма може да я излекува само Господ. И само той може да раздаде възмездие. Вярваща съм. И знам, че нито една човешка грешка не е подмината. Нито пък стореното добро. Наказанието е точно толкова справедливо, колкото го налага престъплението. Наградата е точно толкова голяма, колкото стореното добро. Нито повече, нито по-малко.

Затова някак си не се съмнявам, че състоянието на Евстатиев не е читаво. Не знам дали има инсулт, това могат да го кажат лекарите, но той ще получи толкова дълбока душевна травма колкото сам е причинил. Какво ще се случи в съдебната зала, ние няма да разберем, защото няма да влезем там. Може би някога някой ще ни позволи да прочетем протоколите от заседанията. Но не това е най-важното.

Най-важното е, че възрастните убиват вярата. Метафората е буквална. Повярваш ли излъган си. След това страдаш и чакаш възмездие. Но то не идва от онези, които са призвани да го въздадат, а някак естествено, от само себе си. Заради съкратените времена, в които живеем. Времената, в които нямаме шанс да убиваме и да не бъдем убити.

А „случаят Евстатиев“, ще продължим да го следим.