Старите градски бани са изпълнявали предназначенията на днешните СПА – центрове, в тях имало кътове за отмора, а също така човек можел да обмени градските клюки.

07Evlija_celebija

Евлия Челеби

Според турския пътешественик Евлия Челеби, който посетил Пазарджик преди три века, градът имал три обществени бани. Как са изглеждали те, кой е имал право да ги посещава, имали ли са гражданите бани в домовете си? Това са  въпросите, на които ще потърсим отговор.

Благодарение на страстта към пътуванията на древния историк, а след това и описването им, днес можем да съдим за това как са живели българите и завоевателите в редица градове, сред тях за наша радост е и Пазарджик. Евлия Челеби е бил добре образован, а и явно не се е скъпил да пише, защото е оставил десет тома пътеписи. Въпреки че много от описанията му са силно преувеличени, неговите бележки са широко приети като полезен пътеводител за културните аспекти и начина на живот в Османската империя през седемнадесети век.

Според труда „Османски обществени бани по българските земи (XV–XX ВЕК) (културно – исторически профил) на Любомир Миков, османските обществени бани  имат по принцип каменни корпуси и тухлени покривни конструкции. Някои бани са построени с камъни от разрушени сгради на завареното население.

 

Корпусите на по-ранните бани са градени обикновено с клетъчна зидария, поради което освен дялани каменни   блокове са използвани и тънки тухли. Но има някои ранни бани, чиито корпуси са зидани на хоризонтални редове също с дялани каменни блокове. Паралелно с тази техника на зидане има бани, които са изградени и с недялани или натрошени камъни на варо-пясъчна основа.

Иначе казано, липсва хронологическа последователност при прилагане на съответните техники за градеж на баните по българските земи през различните периоди от развитието на османската архитектура. Върху корпусите на османските бани по българските земи са изграждани три вида покривни конструкции: куполни, барабанни и скатни. Само куполни покриви притежават по-малките бани.

Композицията на повечето османски обществени бани по българските земи е еднотипна. Тя е съставена от три основни помещения, проектирани на една ос в следната неизменна последователност: съблекалня, изолационно помещение и умивалня (къпалня). Съблекалнята е най-голямото помещение “по квадратура, форма и височина”, поради което тя е и “най-силно отразена във външната архитектура на сградата”.

По традиция в центъра на съблекалнята се намира шадраван или фонтан с постоянно течаща вода. Освен с декоративната си форма това съоръжение се отличава и с релаксираща функция. Тя се дължи на постоянно течащата в него вода, тъй като сред османските турци съществува схващане, че монотонното ромолене на постоянно течащата вода във фонтаните действа успокояващо.

04паша хамам

Ето как е изглеждал Паша хамам. Намирала се е на днешната ул. „Гладстон“ в Пазарджик, след днешната „Захарна къща“. Съборена е през двадесетте години на миналия век. В нейна чест една от пресечките на ул. „Гладстон“ се нарича ул. „Старобанска“. Тази снимка е на проф. Иван Батаклиев от 1923 г.

Както вече споменахме, съблекалните на някои бани са устройвани на два етажа съобразно социално-класовия статус на посетителите. Във връзка с това долният етаж, където обикновено е имало нарове и закачалки за дрехите, е ползван от бедни и обикновени хора, а горният етаж е бил предназначен за богати и високопоставени личности, поради което там е имало самостоятелни кабини за съхраняване на дрехите и легла за почивка след къпане. Така беше устроена съблекалнята на една от старите бани в Пазарджик, която през 80-те години на ХХ век беше все още действаща. Става дума за банята, която се намираше точно срещу сградата на областна администрация, която бе преустроена за банков офис, а в момента е магазин за дрехи втора употреба.

На следващата снимка виждаме друга градска баня, но за съжаление не можем да уточним нейното местонахождение.

12656432_1239391962756998_1203053984_o

В момента в града няма запазена нито една от старите бани, но подобие на тяхната архитектура може да се види във Велинград. В баните се влизало от две места. Входните отвори на съблекалните в двойните бани са разположени задължително на различни фасади с оглед на традицията в исляма, забраняваща пряката визуална връзка между мъжете и жените на публични места.

При единичните бани обаче са се прилагали други принципи на посещение. За един от тях съобщава в края на XIX век К. Иречек. “Посещението на баните, пише той, е разпределено по стар обичай по такъв начин, че например един ден отрано до вечерта се къпят християни, втория ден – християнки, третия – мохамеданки, четвъртия – мохамедани, всичко разделено според вяра и пол; в София има особени дни и за чиновниците, за войската, за евреите, за затворниците и т.н.”

Но всъщност жителите на градовете, както и на селата не си падали много по къпането. Ето какво пише професор Румен Даскалов за българската хигиена в своята книга „Българското общество 1878-1939″ Том 2, стр. 128-129:
„На описаните дотук хигиенни и здравни условия съответствала в масовия случай ниска лична хигиена. Авторите са единодушни по въпроса за липсата на навици за редовно къпане у повечето българи, в контраст с хигиенните навици на турското население и със завещаните от турците бани много от които били занемарени. За хигиената на тялото във високо развит град като Копривщица (непосредствено преди Освобождението) четем в спомените на Михаил Маджаров. Миенето на тялото било, общо взето, рядкост. Само децата до 6 месеца били къпани редовно; по-възрастните деца до 7 години – от време на време и за достатъчно се считало да им измият краката и главата в събота. Възрастните се къпели само в редки случаи. Обществена баня била построена едва през 1870 г., но скоро била затворена понеже не можела да се издържа въпреки 6-7-хилядното население. Етнографът Димитър Маринов споделя впечатленията си от Западна България (през 1901 г.). Въпреки наличието на много реки и техни притоци селяните от тези краища се къпели рядко или почти никак.
Нечистоплътността на хората от Кюстендилското краище била голяма. По-рано ценели гребена за коса по това, дали може да вади повече въшки, но и през първото десетилетие на 20 век преобладавало убежданието, че „човек без въшки не може.“
В отчета за санитарното състояние на Добричка околия за 1898 г. четем, че чистота на кожата била пренебрегвана не само от селяните, но и от гражданите, които посещавали градската баня само в навечерието на големите празници.“
стр 132: „Телесната нечистота на работещите в обществени заведения карала властите понякога да се намесват: така санитарните власти в София през 1911 г. задължили всички хлебари, млекари, касапи и гостилничари да ходят на баня най-малко два пъти месечно.“

 

На фона на всичко това не можем да не се похвалим с факта, че през XIX в. в някои от частните домове е имало бани.

Ето какво е публикувано в групата „Старата архитектура на Пазарджик“ – Снимките са от 1966 г. и показват разрушаването на арменска или турска възрожденска къща на мястото на старата автогара. Къщата е имала стенописи във вътрешността си и интересен хамам с гипсови орнаменти… Възможно е да е била харемлъкът (вътрешната, женската къща) на конак. Подобни домашни бани в пазарджик са строени през XVIII и XIX векове в домовете на богатите турци и армеци и по-рядко евреи или българи. Били са стотици. Към средата на XX век е имало около 50 запазени хамама. Днес са оцелели изцяло или частично около 5.

07хамам1

Останките от хамама с комина на огнището, от което се е затопляла водата за къпане и стенописи, отстрани на огнището.

07хамам3

Резервоарът на хамама, на мястото на дупката е седяла мраморната плоча на чешмата.

07хамам

07хамам4

Входът на хамама, куполът вече е рарушен.

07хамам5

Стената с входа на хамама, погледната от съблекалнята. В прозорчето е била поставяна свещтта или газената лампа за осветление.