Никола ИВАНОВ, литературен критик

Превъзходният писател Никола Радев неусетно навърши 75 години. Този студент от класа на големия руски писател Сергей Залигин отдавна е сред водещите ни национални белетристи. От неговите девет книги, седем са с морска тематика. Затова можем да кажем, че в началото на творческия си път той е преди всичко писател маринист. Още с първите си книги той се налага като един от най-добрите маринисти в националната ни литература.

Първите две книги на Никола Радев са с новели. Дебютната му книга е “Матроска обич”, която излиза през 1964 година, когато самият той е още матрос и включва новелите “Под пагоните на черноморскя флот” и “Когато се завръщаме”. Втората му книга е “Не се сбогувай” с новелите “Когато шинелите отесняваха” и “Не се сбогувай”.

“Когато Господ ходеше по земята” е поглед от първо лице на българския писател Никола Радев преди всичко към Русия, историческата й съдба и най-вече за литературните й гении. Въпреки драматизма и трагизма от книгата лъха свобода, нещо жизнено, епикурейско, хедонистично, витално и бохемско извира от творбата. Дионисиевото начало, Бакхус са на много страници от книгата. Образно и картинно е описан славният руски запой в “Приятели”. Такъв запой освен всичко друго е и смислен, а не безцелен, за наливане, защото всякога е придружен с проникновени разговори за литературата и творчеството. Смелият и смислен натурализъм при Никола Радев достига до концептуалност. Ефектните сцени са съчетани с високата ефективност на словото на писателя.  Никола Радев умее блестящо да нажежи очакването на читателя, да предаде с малко на брой и сдържани щрихи едно разтърсващо описание на човешките страсти, страхове и пороци, както и на духовната извисеност. В тази книга, както е във всяко истинско изкуство, битът преминава в битие, навсякъде битът е одухотворен.

Чрез описанията Никола Радев внушава големите и значими идеи за Властта, Свободата, Смъртта, Доброто и Злото, въпросите за същността на предателството, на устоите на личността, на човешкия и писателски ангажимент към живота в неговите комични и трагични явления. И в последна сметка за Смисъла, който в края на краищата се състои в Мисията на човека на словото от присъствието му на грешната ни земя, чиято главна цел е да остави някаква духовна следа за поколенията – един стих, едно съдбовно изречение, един разказ, една новела или повест, един роман или една мисъл – собственото му прозрение, което за миг го е озарило и ще озари и другите.

Потапяйки ни в най-дълбоките бездни, писателят ни издига в безкрайните висини на човешкия дух. От наблюдението, преминаващо в съзерцание, авторът отвежда читателя към психологически проникновения и към философско обследване на света на писателя. Никола Радев вплита в жанрово многовалентното си повествование разнолики, но естествено допълващи се помежду си регистри, които изграждат една органична, полифонична, гъвкава и многопластова тъкан на книгата. Текстът ни всмуква и до такава степен ни завладява и покорява, че известната мисъл за прочит “на един дъх” излиза от шаблона и преувеличението и добива своите реални измерения, става реалност, точно от такива редки книги се убеждаваме в нейния смисъл и същност.

В тази книга Никола Радев е блестящ разказвач на истории, и в същото време моралист. Но същеврменно моралист, който постоянно се предпазва да размахва назидателно пръст. В остроумната си и артистична проза Никола Радев достига до онези извисяващи ни мигове на разбиране и приемане на Другия – с всичките му слабости, странности и грешки. Писателят тънко и саркастично се присмива на идеологическата ограниченост и политическата слепота. Несъмнена е невероятната дарба на Никола Радев да улавя смешното, да го изобразява, да ни разсмива, натъжавайки ни. Писателят ни доказва, че смехът съвсем не е смешна работа. Хуморът, присмехът и иронията бликат направо от сърцето му. С широк замах и без притеснение той се шегува и подиграва със себе си. А самоосмиването е признак на самочувствие и силен дух. Всичките тези особености са част от несъмненото художествено майсторство на Никола Радев. В дъгата на Никола-Радевата проза от „Когато Господ ходеше по земята” има всички цветове и всеки може да открие в нея каквото търси. В тази литература диапазонът е от долно „до” до горно „до”. Но макар че книгата е за всички, тя далеч не е за всеки.

Специално искам да обърна внимание на езика на книгата – сочен, метафоричен, експресивен, богат, изразителен, тънък, великолепен със своята интелигентност, просто безупречен. Тази проза притежава висока пластичност и колорит, словото е с отсенки, полутонове и нюанси.

Колкото и да сме професионално подозрителни, колкото и да сме обръгнали от литература, от четене на всякакви книги, включително и класика, “Когато Господ ходеше по земята” властно и неподкупно ни грабва от първата си страница, защото усещаме първичната сила на Словото – онова Слово, за което много по-често копнеем и мечтаем, отколкото срещаме. И това Слово поглъщаме жадно и ненаситнво до последното изречение, до последната дума. И ни се иска да продължава, да не свършва. Тази бляскава книга е истински пир за душата. В най-общ смисъл тя има сходство с „Елмазен мой венец” на Валентин Катаев, част от прозата на Паустовски, с „Време под линия” на Иван Динков. Но определено е много различна и физиономична със своята уникалност.

Никак не е случаен фактът, че през 2005 година “Когато Господ ходеше по земята” получи най-високата литературна Награда на Русия “Михаил Шолохов”. А като знаем ревността и патриотизма в повече на руснаците, можем да сме сигурни в стойността на творбата. Защото такива книги не се пишат всеки ден, не се появяват често в българската национална литература. И не само в българската. Без притеснение определено ще кажа, че това е една от двете най-добри български белетристични книги, с които съм се срещал през последните почти три десетилетия.   Това е висока и пълноценна литература в същностния смисъл на понятията с всички шансове за трайно присъствие в национналната ни книжнина. Мястото на тази харизматична книга несъмнено е по рафтовете за най-стойностната и представителна българска литература. Това е една от редките книги, която трябва да бъде прочетена от ценителите на високата литература. А веднъж прочетена, просто няма как да не бъде препрочетена.

Не можем да отминем и издателската дейност на Никола Радев преди всичко като Директор на едно от най-авторитетните издателства в България „Профиздат”, в което всеки ден се издаваше по една книга.  Под редакторството на Никола Радев излиза романът на Ивайло Петров „Хайка за вълци” през 1986 година. Радев също е редактор на книгата „Геният и неговият наставник” от Цветан Стоянов още в 1978 година и лично негова е заслугата да бъде отпечатан планът и материалите за последната ненаписана глава на творбата. Така съвременният български читател за пръв път чува имената и се докосва до текстовете на руските буржоазни мислители, забранени тогава – К.Победоносцев, Н.Бердяев, В.Соловьов, В.Розанов, Д.Мережковски и други. Госпожа Антоанета Войникова ще потвърди това. Като директор на издателството печата книги на Иван Динков, кожгато е в немилост, издава след 25 години принудително мълчание стихосбирката „Появяване” на Константин Павлов. В „Профиздат” излизат в масови тиражи „Задочни репортажи” на Георги Марков, подписани за печат месеци преди 10 ноември 1989 година, „Капут” на Малапарте и „Майсторът и Маргарита” на Булгаков с възстановени десетки страници и на двете книги, орязани в предишни издания от цензурата, романът „1984” на Оруел, „Чевенгур” на Платонов, „Черешови води” на скандалният Георги Божинов, заради  когото навремето разгромяват редакцията на сп.”Септември” и други.

Никола Радев е сред най-обичаните съвременни български писатели, защото е изключително благороден и добронамерен към пишещите си събратя, готов е винаги да се зарадва безкористно, окуражи и подкрепи талантливите. Аз често се шегувам с него като му казвам, че ако е жена, постоянно ще е в родилното. Разбира се, че като всеки много талантлив писател и той е криво дърво. Доказателство за това уважение към него е и фактът, че много поети и писатели са му посветили и продължават да му посвещават свои творби. Ще си позволя да цитирам посветеното на Никола Радев стихотворение на големия български поет Иван Динков, който пишеше изумителни стихотворения до самата си кончина. Стихотворението се казва „Молебен”:

МОЛЕБЕН

На Никола Радев

 

Прииждат и челата си оставят

на пясъчния морски бряг вълните:

безчерепна вода – без гръм и слава,

от своето безумие разбита.

На всички идиоти им подвикват:

извикайте високо на водата,

че още няма нищо по-велико

от робските игри на свободата.

Вълните отминават озлобени –

да търсят из морето вечен череп.

И бреговете падат на колене,

прекръстени от непозната ерес.

Ще завърша като издам нещо в аванс. Има още редица случки и епизоди, подобни на разказаните в „Когато Господ ходеше по земята”, в които става дума за важни автори за националната ни литература и култура, и които, надявам се, Никола Радев предстои да напише. Главни герои в тях са творци като Светослав Минков-Гарвана, Фани Попова-Мутафова, Славчо Красински, Васил Попов, Владимир Трендафилов, Георги Минков, братът на Светослав Минков и други. Никола Радев ми ги е разказвал, споделял ги е също в по-тесен приятелски кръг. Уверявам ви, че всички те са забележителни и великолепни. И само Никола Радев може да ги разкаже по подобен начин. Лично аз ги очаквам с огромно нетърпение, защото съм уверен, че българската литературна и културна история имат нужда от тях, те са важни за националната ни литература и култура. И великолепното заглавие, което е избрал Никола Радев – „Пий и поменувай”. Затова аз му пожелавам воля, инат и преди всичко здраве, за да продължаваме да се наслаждаваме на великолепния му талант.

* На снимката – Никола Иванов, Таня Натан /съпруга на Иван Пауновски/, Костадин Зяпков, Офелия Петрова /съпруга на Ивайло Петров/ и Никола Радев.