Известният адвокат и ценител на писаното слово Хари Хараламбиев представи вчера биографичната книга за бизнесмена Красимир Дачев, написана от журналистката Светослава Тадаръкова – Рудолф в бъдещата и поредица – „Лица за милиони“. Повече от час присъствалите на събитието, което се състоя в ХГ“Станислав Доспевски“ се наслаждаваха на духовитите разкази на милионера.

В книгата се разказва за това от къде е тръгнал, историята на рода му и разбира се пътеките, и пътищата, по които е стигнал до нивото, което го нарежда сред най-богатите хора в страната.

ВИЗИТКА

Красимир Дачев е роден на 22 февруари 1950-а в град Свищов. През 1974-а завършва висшето си юридическо образование в СУ „Св. Климент Охридски“ – София. През 1985 -а специализира „Американско право и правни институции“ в град Залцбург, Австрия. Преди 10 ноември 1989-а (повече от 12 години) Дачев е главен юрисконсулт в „Национален комитет за използване на космическото пространство“. Член е на Международната академия за космическо право – Франция, на Националното географско дружество – САЩ, както и на Историческото общество „Кой кой е“ – „Професионалисти“.

В периода от 1990-а до 1997-а е директор на „Корпоративни финанси“ в „Международна банка за търговия и развитие“ и консултант на: „Нестле“ – Швейцария, „Американ Експрес“ – САЩ, „Америкън Игъл Корпорейшън“ – САЩ, „СРС“ – САЩ. През 1997-а създава акционерното дружество „Група технология на металите Ангел Балевски холдинг“, като в него обединява редица производствени предприятия от металообработващата индустрия. През ноември 2004 -а става заместник-председател на Българската търговско-промишлена палата. Като представител на БТПП участва в комисии и работни групи към Министерството на финансите и Министерството на икономиката на България. Собственик е и на свищовското предприятие „Свилоза“ АД. През 2005-а общинският съвет в Свищов го удостоява със званието „Почетен гражданин“.

За да сте наясно за какво точно иде реч, вижте откъс от книгата:

КЪЩА СРЕЩУ ТОДОР ЖИВКОВ
Как да разкажеш цял един живот за няколко часа? Как да го опишеш в няколко страници? Оказа се, че да разговаряш с Големите в бизнеса няма нищо общо с обикновеното интервю, при което питаш кой, кога, къде, как и защо.
Чувствам се като човек, който знае само азбуката, а трябва да реши кръстословицата на века. Търся опора във фактите, до които предварително съм се добрала. Но те изфучават като кьорфишеци.
Търся слабите места. Но виждам колко е безсмислено. Защото в тези хора има двигател с
огромна вътрешна мощ. Те влизат в състезанието така целеустремено, че нищо на света не може да
ги спре. Като шампионите, които дори не знаят имената на последните отзад… А ние успяваме само да завъртим глави, за да ги проследим с очи. Краси Дачев се съгласи да ни приеме няколко пъти – в офиса и вкъщи. Странна разлика – офисът му на бул. „България“ е възтесен, начупен и скосен отвсякъде. А къщата му в Бояна – артистична, с прозорци от небето до земята. Гората е поканена вътре. На прочутата улица „Секвоя“ е. Тук не може да попадне всеки, със сигурност. Само на 100 метра
от вилата на бившия Първи, Тодор Живков.
Уговаряхме се няколко пъти. Няколко пъти той отлагаше. Накрая една неделя с фотографа Оги Панов бодро дадохме газ натам. Но Краси Дачев ни отвори уморен и раздразнено каза:
– Нали няма да почваме с интервюто днес?
Когато влезеш в пространството на Краси Дачев, се оглеждаш с отворена уста. Целите стени са в картини. Плътно, от горе до долу.
– Купувам всичко независимо от автора.
Казва го просто така, за да успокои ефекта. Но е ясно – художниците са имена.
– Удивително!
– Исках да си имам къща и за мен да си я направя. Когато я започнах, нямах достатъчно пари…
– Коя година бе това?
– 1996 – 1997 година, когато купувах първата фабрика. Покрих къщата и там ми свършиха парите. Нямаше дюшеме. После няколко години редихме паркети, ние си ги редихме. В началото само кухнята беше готова и спалнята горе… И една маса. Исках да има една голяма маса, здрава, поне 3 метра. Иди да я видиш – масата е толкова дебела, че 6 човека едва я вдигат. От тиково дърво, докарах я от Индонезия. Защото цял живот бях по квартири и като седнех на масата, вечно ѝ се клатеха краката. Казах си – някога, като забогатея, ще си сложа една маса. Дори и къщата да падне, тя да е желязна!
– Първото ти собствено жилище ли е?
– Първото. Живях по квартири до 50 – ата си година, представяш ли си?!
 – Как намери точно това място?
– Пак от моя максимализъм.
Начинът, по който Дачев открива мястото, не е случаен, разбира се. Помага му неговият приятел Пламен Кубадински, син на един от най – силните хора при соца – Пенчо Кубадински. Бай Пенчо, бивш партизанин, член на Политбюро на ЦК на БКП и зам. – председател на Министерския съвет, умира скоро, през 1995, на 78 годишна възраст. Но по времето, когато в Бояна
пристига Краси Дачев, той все още е жив, колоритно бърчи рунтавите си вежди и разказва всякакви истории, най – вече свързани със социалистическото строителство и изграждането на инфраструктурата в България. Най – важно е локейшънът, защото после можеш да строиш, да пристроиш и да направиш 5 различни къщи, но мястото не можеш да промениш.
И Пламенчо Кубадински, синът на Пенчо Кубадински, който сега ми е съсед, знаеше, че търся място в тоя район. Исках тук, в тая отсечка от 200 ме тра, да ми бъде къщата. Той ми се обади, че са реституирали мястото. Казах му:
– Пламски, ако ми помогнеш да го купя, ти ще си архитектът!
Седнах, говорих с хората и им дадох безумни мангизи на ония времена, защото бях амбициран тук да живея. Купих го и Пламен проектира. Той предложи едни колони, едно стълбище като за резиденция, каквито бяха модерни тогава. Казах му:
– Приятелю, няма нищо общо с моята идея.
Както виждаш сега, къщата ми е непривлекателна откъм улицата. Нищо и половина! Тя е обърната към себе си, към двора. Улицата не ме интересува въобще. Натам гледа кухнята – като миеш чиниите, можеш да гледаш улицата. Имам прозорец към София от втория етаж. Но не искам София! Искам да гледам природата.
– Тодор Живков виждал ли си го? Пенчо Кубадински?
– Да! Много неща си спомням, много. Аз съм ходил акъл да взимам от тях. По онова време те
бяха презряни, низвергнати. Тогава, когато никой не искаше да ги вижда, аз си говорех с тях по
съседски за неща, които никъде нямаше да прочета и науча.
– Ходеше им на гости?
– Да, ходех да се обогатявам! Даже беше гордост за мен, че са ми обръщали внимание. Защото са хора с много висока камбанария, с висок хоризонт. Мъдри хора –  злепоставени и оклеветени. Много знаеха, много информация можеше „да се открадне“ от тях.
– За бай Пенчо?
– Веднъж си позволих да ги критикувам, че не са взимали интелигентни, разумни и модерни кадри, за да инвестират в тях, а са издигали само партийци. Той каза: „Абе, шефе, ти мислиш, че е лесно да се намерят добрите кадри ли? Че не сме ги тър
сели ли? Има хиляди случаи, където инвестираш в такива хора и после те изцапват гащите.“
Веднъж примерно решават да цивилизоват един шеф на АПК. Той все се оплаквал – днес, че прекалено пече слънце, утре, че вали дъжд. И Кубадински му казва:
– Сега ще те пратим 6 месеца в Швеция. Да видиш как хората правят земеделие при екстремни условия, зад Полярния кръг. И не се оплакват! А ти си в Добруджа, на най – златното място, и все нещо не ти е в ред. Като се връща оня в България, Кубадински го вика:
– Я, кажи сега какво ти направи впечатление в Швеция?
Онзи се хили:
– Абе, другарю Кубадински, то швеците се е..т голи, бе!
Това му е направило впечатление! Защото в тяхната махала на село не се събличат, а само се разкопчават и айде!
Пенчо Кубадински ми разказваше например как са купували от чужбина расови животни и семена… Много интересно! Независимо че са били стагнирани идеологически, те са се опитвали да развиват държавата!
– А за Тодор Живков?
– Ходих при него, когато след 89 – а бяха обвинили бившия министър Стоян Овчаров, че е подписал заповедта на Тошко Славков държавата да финансира обучението му в Швейцария. И аз като юрист отидох, за да се опитам да помогна с нещо.
Защото тогава Стоян Овчаров беше министър на финансите. Министърът на финансите осигуряваше финансово обучението на студентите и докторантите в чужбина. Но всеки от тях преди това взимаше изпити в съответния ВУЗ, а после и допълнителни изпити в Комитета за наука и технически прогрес.
По онова време комитетът утвърждаваше списъка с хората, които могат да следват навън, и този списък се даваше на министерството за финансово обезпечаване. Министърът не решаваше кой да отиде. И заради това след Десети тръгнаха да го вкарват в затвора. Стоян ми разказа веднъж, когато бях у тях, как дошла при него заповедта за Тошко Славков.
Отстрани пишело със зелено мастило: „Внук на другаря Тодор Живков“. За да не стане някакво недоразумение! Заповедта била за четири години. Но понеже на министерството все не стигали парите, Стоян написал – да отпуснат само 40 000 франка за една година, а не 160 000 франка за четири години. Защото той е внук на Живков и за него следващата година винаги ще се намерят пари. А сега – дай да отиде още някой друг!… И заради тази една година демократите искаха да го пратят в затвора. И аз ходих при Тодор Живков, но той ми каза:
– Аз не мога да помогна с нищо, защото това не е към моя процес!
С неговия хумор съм умирал от смях!
Веднъж се връщам от Свищов и минавам покрай Кремиковци. А бяха казали, че ще вкарат Живков, докато беше под арест, в общежитието на Централния затвор в Кремиковци. И му викам:
– Господин Живков, още Ви имат страха! Минавам покрай Кремиковци, то вали дъжд като из ведро, а там слагат асфалт към общежитието! Тоест че имат рефлекс от едно време – преди Тодор Живков да отиде някъде, се асфалтираше пътят.
А той ми разказва майтапи от ареста му на „Развигор“2.
– Ха – ха – ха! На „Развигор“ като ми предлагат кафе, даже ми го правят от кафе!
Или пък питал съм го за дисидентите. За сатирика Радой Ралин и т.н. Той вика:
– Какви дисиденти? Аз не съм ги оставил един ден без заплата!
– Близката история и политическите интриги за мен са интересни само като за външен наблюдател. Забавлявам се с тях!
– Двамата проявиха ли някаква болка пред теб?
– Дълбоко бяха обидени накрая. Защото венецът на кариерата им… това, което са строили 40 години, се разруши и разграби. И вечно ги плюят! Това е много смешно.И на мен ми се е случвало! Веднъж например се събра випускът ни в Свищов и организаторката каза:
– Кувертът е 4 лева и 70 стотинки, да не забравиш да ги изпратиш?
Аз забравих, естествено. Тя пак звънна:
– Ти ще идваш ли, защото кувертът е 4 лева и 70 стотинки?
Аз пак забравих и тя ми се обади трети път. При което аз полудях:
– Кажи ми колко е цялата сметка и не ме занимавай повече!
– 2 000 лева.
– Аз ще ги платя! Дай ми сметка къде да ги преведа и спри да ми се обаждаш и да ми губиш
времето с тия 4 лева и 70 стотинки.
Същия ден минах през фабриките в Ловеч и Плевен на път за Свищов, където щеше да е срещата с випуска, и ми бяха дали две заплати. Съвсем случайно имах в себе си пари, защото аз не нося такива суми. И преди вечерята поисках да разбера има ли някакви разлики в плащането. Те казаха:
– Ами всъщност цялата сметка е 3700 лв…
– Нали беше 2000?
– Да, но организаторите, като разбраха, че Вие ще плащате, поръчаха още много неща…
Вечерта хората пиха по една ракия и взеха да говорят. И един възмутен съученик се нацупи:
– Абе, какъв е тоя Дачев, че плаща цялата сметка? На какъв се прави? Какво иска да покаже?
А аз тогава бях купил „Осъм“ и реших да почерпя за адет. Е, добре, като не искаш Дачев, плати си куверта! Но е много глупаво да отидеш с моя куверт, да го изядеш и да говориш против мен! Същото става и в държавата. Взимат и разграбват нещо, което друг го е правил, и плюят в това време! Плюй, ама не взимай това, дето друг е направил! От дума на дума разбирам, че долу, в гаража на Дачев, са някои от уникалните му автомобили. Слизаме. Пулманът му е „hand made“ (от англ. „ръчна изработка“), с хладилник и факс…Докато аз се захласвам, Дачев провежда, ръкомахайки, безкраен разговор на италиански. Сещам се –
с магната Едуардо Миролио, който бе купил от него фабриката за текстил в „Свилоза“.
– Къде си учил всичките тези чужди езици?
– От зор. Никога не съм учил чужд език. И италианския така го проговорих, и английския. Неволята е най – добрият учител.
– В Гърция нали имаш цял комплекс от къщи, не една? Не ги продаваш?
– Да, имам. Не ги продавам, само купувам.
– Две яхти си държиш там, доколкото зная?
– Да, сега ще продам и двете и ще купя една по – голяма. Макар че миналата година съм бил един – единствен ден на яхтата в Гърция – да я преместя от едно пристанище в друго.
– Бях останала с впечатление, че редовно си ходиш на яхтата?