Шест занаята изхранвали Брацигово през XIX век сочи книгата на Христо Гюлеметов – Чибис – „Из миналото на Брацигово“.

Стопанския живот в населеното място се развил едва след появата на преселниците от Костурско, които донесли дюлгерския занаят. Тогава тук се заселват около двеста семейства, но не всички практикуват доходоносната по онова време професия. Освен това голяма част от ях трябвало да изкачат йерархичната стълбица, за да се доберат до титлата майстор. Това се случвало трудно, тъй че много от чираците и калфите никога не надявали майсторската престилка.

По правилото на еснафа чираците работили по три години безплатно за майстора си. Едва след това по негова преценка били повишавани в калфи. Престоят в тази прослойка не бил формулиран. Калфата можел да си остане калфа и цял живот. Другият важен момент бил, че майсторът сам се пазарял с клиентите си и съответно лично получавал цената за построената къща, конак, мост или сграда. Случвало се чираци и калфи да се връщат без грош след изнурителни строежи, а после да ходят пред портата на майстора си, за да изпросят заслужените от тях пари.

Според хрониките на еснафа имало хора, които се криели от работниците и не им давали нищо. За да изкарат зимата калфите се принуждавали да вземат заеми от еснафа. Най-често парите им били отпускани, за да могат да си платят данъците, а не за препитание. Според регулата на еснафа, нито един дюлгерин без значение на произхода и уменията му, не трябвало да дължи пари на държавата.

Като цяло първомайсторите и майсторите дюлгери били доста заможни хора.

10дърводобив

Следвали ги дърводелците. Те също произхождат от костурската група пресеници и повечето от тях били строители, но виждайки колко голяма е гората край Брацигово се преквалифицирали в добив на дървесина. Чамовият материал бил добиван над Равногор, Розово, Осеново и изчезналото вече от лицето на света – Форцово. Хората от тези села по цяло лято секли дървета, бичели дървесината по съвсем примитивен начин и оформените вече греди и дъски били изнасяни в различни краища на страната и Гърция, до която се стигало през Доспат.

Враждебното отношение на равногорци и розовци към брациговци се е оформило точно тогава, защото чорбаджиите карали жителите на тези села да идват в Брацигово, за да си получат отплатата, но много често те престоявали пред вратите им почти цяла седмица, без да получат и грош. Други пък си отивали само с половината от заработеното. Трети плащали с газ, сол, риба или олио, вместо обещаните пари.

Чаркове имало навсякъде край Брацигово където имало вода – Дренето, Гашна дере, Шенка дере, Борова горичка, Атолука. родовете, които се занимавали с това били Златкови, Петлешкови, Юрукови, Дамянови, Търпоманови.

10шарланджийство

Не по-малко богати били и шарланджиите. Казано по друг начин производителите на орехово олио (шарлан). Килограм орехи били купувани от съседните села по 1 грош за килограм, а говото олио струвало 16 гроша. Най-трудната работа в целия процес била чупенето на черупките на орехите и ваденето на ядките. След като се почистят те били изпичани и след това пресовани. Освен олиото се добивало и кюспе, което ставало за храна на животните. С добив на шарлан се занимавали четири фамилии в града – Попови, Хаджийски, Дамови и Кьосекехайови.

Според спомените на брациговка от рода Тодовичини публикувани в книгата на Чибис, чистенето на орехи у Дамови било изпитание на духа. То се правело в зимник, в който се съхранявали пресни овчи и кози кожи, чистачите на орехи били предимно деца на възраст до 15 години. Слагали им по едно пънче, на което имало газениче и те трошали орехите там. Друг способ бил с малки закривени ножчета, които трябвало да счупят черупките, за да излязат ядките цели. Зимъска се топлили с дъха си, печка нямало, а вратата постоянно зеела, заради вонята от кожите. Започвали работа в четири през нощта и привършвали при заник слънце. От хубавите орехи, за едно денонощие можели да се изчистят до три и половина крини орехови ядки. чорбаджиите обаче избирали наричаните в Брацигово „кощави“ орехи. Те са с твърда черупка и ядките им са по-богати на мазнина. „Като си тръгвахме, беше вече тъмно и бягахме по улиците, защото виждахме разкривените образи на нощни бродници“ – разказала К.Тодовичина на Чибис. Заплатата за децата била грош за изчистена крина ядки.

10кераджии

Кераджиите или търговците изнасяли от селото дървен материал, дъски, бъчви, кожи, олио, сапун. Те пътували до Поморие където пътьом продавали стоката си. Пътешествието им отнемало един месец, а ако прииждали реките, заради дъждове и много повече. Те връщали тук сол, газ, риба, маслини, вълна, памук, както и разни железарии, които нямало как да бъдат произведени в Брацигово. Превозвачите били доста, но за да станат такива трябвало да се позамогнат, за да си купят кола и впрегатен добитък. Обикновено в кервана влизали до двадесет коли, които се движели вкупом, заради многобройните разбойници и турци, които ги нападали и нерядко обирали по пътищата. Кераджиите също имали еснаф, но той бил доста по-беден от този на дюлгерите.

10абаджии

Абаджийството било донесено в Брацигово също от Костур. Майсторите правели предимно връхни мъжки и дамски дрехи. Те кроили и шиели дрехите си от твърд вълнен плат – аба, най-често плод на домашно производство. Създаването на един сукман и мъжки потури например отнемали на майстора си поне един месец, още по-пипкаво от ушиването било пришиването на дантели, гайтани и копчета. Често поръчителят на дрехите не можел да ги плати наведнъж и се налагало абаджията да чака с месеци, за да прибере отплатата си. Твърдият и дебел шаяк, се шиел на ръка с помощта на дебела игла и напръстник. Шивачите приличали на египетски писари, защото най-удобната им поза била седнали с подгънати в поза лотос крака и наведени напред, за да прикрепят плата и да го пришиват. В спомените си хората отбелязвали, че това били много кротки и спокойни хора, които цял живот правели неизбройни бодове с бабешките си игли и единственото, коет оси позволявали да направят – било да въздъхват отвреме навреме. нерядко голяма част от практикуващите занаята ослепявали преждевременно, защото при срочните поръчки шиели по цяла нощ на светлината на свещ или борина запалена в огнището. За кожух майсторите получавали по 15 гроша, за елече – 3 гроша, за сукман – 10 гроша.

Простите чешири/ мъжки панталон/ майсторът можел да направи за един ден, ако се добавели гайтани – пет дни, сукманът пък отнелам два дни, а гайтаните по него още пет. Абаджиите също имали еснаф, а с напредването на годините те се наредили сред доста заможните брациговци. Чорбаджиите им заръчвали богато украсени дрехи за челядтта си, а заради майсторлъка брациговските абаджии били дирени и от жителите на съседна Пещера, както и селата от региона.

10занаяти

Не на последно място трябва да поставим и грънчарството. То било пренесено от Трънско. Край Брацигово има много глинести почви, които способствали развитието на занаята, който местните майстори овладели до съвършенство. Те получавали и добри пари за произведенията си, които предлагали не само в Брацигово, а и по време на панаири в Пловдив, Пазарджик и селата от региона.

Една глинена тенджера се продавала по един грош, толкова струвал и гювеч, за ибрик се плащали 20 пари, за кюп или делва казано по друг начин отивали по 2 до три гроша. Стомната струвала грош и двадесет пари. За да се продаде кола пълна с грънци отивали около три седмици, а печалбата била около 200 гроша от цялата натоварена продукция. Празникът на грънчарите се отбелязвал на Св.Спиридон, който според зевзеците бил най-бедният светия. Грънчарите също имали еснаф, но малцина забогатели от този занаят. Историята помни дори случай, в който грънчар обикалял цял месец по селата край Пловдив и успял да продде само един ибрик. От яд, че не му потръгнало навръщане той изхвърлил всички гърнета в Марица край Пазарджик.