Имената са истински,но животът е измислен…
Случайно …

Гласът на птицата Чух е толкова тъжен, че ти иде да плачеш продължително и безутешно, чак докато усетиш душата си чиста и празна откъм отчаяние. Когато за пръв път я чу, Желяна бе дете, заплака защото гласът бе протяжен и безкраен, покъртващо топъл и жален.Безгрижно наивна тогава, не знаеше, че този вопъл ще я съпътства през целия живот. А в него тя изпита само любов и болка, две пиявици, вплетени една в друга и смучещи една и съща кръв …
Беше на петнайсет години, когато се влюби в Драгано Соре. Той бе по -стар от нея с десет лета, но това нямаше никакво значение. Благонравието изискваше всяка мома да си седи дома, но на тази възраст тя още не беше мома с момите. Пета поред бе от челядта на баща си , по цял ден тичаше по къра с по – големите си братя. Те я вардеха от зло, а тя познаваше всичките им приятели. Драгано Соре бе сред тях. Затъваше до кръста в синият му поглед. С часове седеше и го гледаше, без да му казва нищо. Той усещаше какво става от ляво под сукмана и , но се правеше, че не вижда дори руменината , която избиваше при всяка среща по бузите и. Беше следобед в последния петък на август. Пасяха овцете край Зерявския хълм. Приходи и се по нужда и докато се навираше между храсталаците видя един съвсем малък проход към недрата на хълма. Свлачище бе срутило няколко големи камъка надолу, а пръстта под тях още беше влажна. Пролуката бе точно като за нея, вмъкна се вътре и усети влажен мирис на мухъл и жабуняк. Стъпките и отекваха, а някъде се чуваше ромон на ручей. Пещерата бе голяма. Тя извика името си, а от някъде и отвърна ехото. “Же – ля – на -на – на“. Върна се бързо при Драгано Соре и му показа находката си. Той разрука пръстта около входа , за да влезе вътре.
На следващия ден нарочно докараха стадата си пак там. Той бе донесъл суха борина , прахан и мермерни камъни. Влязоха вътре и осветиха пещерата. Беше приказно красива, по стените имаше мъх и лишеи, в единият и край имаше някакво малко езеро, в което обаче не влизаше нова вода .Може би на пролет , когато се топяха снеговете по хладните и хлъзгави стени към него се стичаше прясна вода. В противоположният и ъгъл минаваше малко поточе, което се скриваше изведнъж в земята, а извираше някъде отгоре. Когато извърнаха главнята към средата на каменната кухина, видяха че там имаше каменен мъж, но без глава. Тялото беше застинало така, сякаш преди това се бе гърчило от болка с молитва някой да му помогне.
– Да се махаме, това място не ми харесва – бе казал тогава Драгано Соре. Чувал съм , че някога в хълма имало пещера, в която се събирали богомили, но по нареждане на болярина вхъдът и бил зазидан, заедно с двеста павликяни, манихеи и масалини вътре. Може би е това място. Да се махаме, пещерата е прокълната …
В същия ден той и каза, че я обича, че я желае, че нито за миг не е спирал да я мисли. Беше най-щастливото момиче. Идеше и да припка по целия кър от Орешче до Омоцко и да скочи чак до върха на Зерявския хълм. Спомняше си, че той я погали по главата тогава, прегърна я, но не я целуна. Страх го беше от Бога, а на нея и се искаше да я вземе и на ръце да я отнесе в дома си, и до заника на живота си да не се разлъчват един от друг. Той обеща , че ще стане така , но трябвало всичко да е по реда си.
След две седмици, като мина Кръстовден проводи годежници да искат момата. Те дойдоха с павурче ракия и седнаха заедно с баща и Стойо на наровете под прозореца в гостната соба. Щом чу за какво са дошли, той махна с ръка към вратата.
– Рано е още за нея. Пък и кой е Драгано Соре? Другар на синовете ми в дивотиите им, но безимотен и невеж. Как ще стане зет в къщата ми Аз съм проводил най-големия си син да се изучи в Константинопол и дето е речено болярите не ги е гнус да седнат с мен на една маса.Речете му още , че немам дъщеря за омъжване. Нека си дири жена от равните нему. Годежниците си тръгнаха помръкнали. Цяла нощ не мигна и Желяна. Въртя се като вретено на чекрък и плака толкова много, че възглавницата и подгизна. Сетне си мисли как да избяга заедно с Драгано Соре някъде далече от тук, може би във Византия. Казваха , че ромеите не били лоши люде, идвали бяха по тия места по търговия.Там щяха да си намерят дом и постеля и там да изживеят дните си. Тази мисъл я успокои и тя реши да я осъществи. След като баща и върна годежарите, вече не я пускаха да ходи по кърищата с братята си, нито да играе на челик, нито на други мъжки игри.Една вечер се престраши и попита баща си защо. А той и отговори така:
– Защото, ако кучката не си вирне опашката, песът няма да тръгне по нея. Неговият мерак към тебе не е случаен, щерко. А щом един мъж те е поискал, значи вече си голяма и не ти прилича да скиташ по баирите с мъжете.
Думите му я изгориха като ръжен и от тогава насетне сърцето и се свиваше на топка, когато се сетеше за тях. Чак след два месеца, посред зима една от приятелките и дойде на гости. Влезе в собата и още не престъпила прага и пошушна, че Драгано Соре страда за нея. Пак по дружката си прати хабер, че ще го чака в пещерата в полунощ.
Измъкна се лесно от къщи и почти тичешком се добра до подножието на Зерявския хълм.Голям студ беше свил, но сняг още нямаше. Беше се заметнала с овчия кожух на третия си брат. Любимият и я чакаше в пещерата. Мъртъв. До трупа му седеше вторият и брат:
– Върни се у дома и си лягай. Аз ще се погрижа никой да не разбере, а ти също мълчи, защото инак ще го последваш – заплашително прокънтя гласът му в пещерата. Тя нямаше избор, върна се като в сън, изнемощяла и невярваща в нищо. Сега и се искаше тогава брат и да бе пробол и нея.
. . .
Избяга още веднъж. Беше през следващото лято.Тръгна пак посреднощ. Ни – жива , ни – умряла бе откак видя тялото на Драгано Соре, обезглавено от братовата и ръка. Мислила бе за това месеци наред, как ще прекрачи прага и повече няма да се обърне.Отиде в пещерата.
От баба си научи, че я наричали Пещерата на птицата Чух. Там се била явявала за последен път преди петстотин години. Торсът в пещерата бил на -виден богомил от този край. Вкаменила го птицата Чух. Тогава боляринът Иваница заповядал в пещерата да бъдат събрани семействата от общините на всички богомили и павликянии още манихеи и масалини. Да ги вкарат вътре и да зазидат входа. Години наред никой не минавал покрай мястото, тъй като го смятали за прокълнато и анатемосано от местните духовници. Предания разказвали, че птицата Чух продължила да живее в пещерата. И още казваха, че сам Сатаната бил слязъл да прибере душите на еретиците…
Намери мястото, където бе лежало тялото на Драгано Соре, като че ли пръстта там бе по – тъмна. Сложи бохчата под главата си и заспа. Птица подобна на бухал кацна до нея, но вместо глава, тя имаше човешко лице – лицето на Драгано Соре. Страшна студенина и красота пропълзяваше от синия му поглед.
– Кой си ти?- попита.
– Аз съм мъжът, който ти обичаше.
– Ти ли си Драгано Соре, душата ти това ли е ?
– Аз съм Адам, Авраам, Каин и Юда, аз съм всеки мъж, който ти ще срещнеш. Още не ти е съдено да знаеш кой съм…
– Обещай ми, че ще ме закриляш, сама съм на този свят. . .
– Чуй ме внимателно, ще ти разкрия една тайна. Върни се в дома си и ела тук след седмица. Ще те даря със знание, ти ще можеш да прогледнеш за писаното слово. Не издавай никому уменията си, а сега трябва да вървя, след седмица дойди тук в полунощ, ще бъде пълнолуние. И никога не забравяй, че ти доброволно пожела да те закрилям, а това означава, че ми повери душата си…
Събуди я силно разтърсване по рамото. От входа се процеждаше мътна светлина. Над себе си в кръг видя баща си и четиримата си братя. Не знаеше дали е будна. Не сънуваше. Върнаха я вкъщи.Заключиха с пет резета вратата отвън , за да не понечи да избяга отново.Така се проточиха дните на нейното затворничество.Носеха и храна в стаята, а вън излизаше само по нужда. Загуби представа за времето.Една вечер дойде баща и.
– Слез долу – и каза – ще ядеш с нас. Свърши се вече заключеничеството ти. Вярвам няма да мислиш пак да бягаш …
Слезе мълчешком.Навела глава , тромава и бавна като мечка стръвница. Хранеше се едва – едва. Най – много скръб тогава прочете в погледа на баба си. Обичаше я много. Още от дете се държеше за полите и и все я караше да им разправя приказки …
В една зимна нощ научи и злокобната история за птицата Чух. Гърне боб къкреше на огнището в слугинската стая, дърветата се пукаха,пращяха и хвърчаха искри – малки светещи частици от някаква загиваща материя или може би възраждаща се за нов живот.
Тази птица , казваха, приличала на сова, но никой не я знаеше точно как изглежда.Още казваха, че онзи, който я види ослепява. Страшна птица била тя. С крака и перушина на сова и лице на мъж или жена. Чудна хубост излъчвала, но била продала душата си на Дявола.Чуеш ли гласът и докато те гледа със синия си поглед, вкаменяваш до коленете, чуеш ли втори път гласът и докато те гледа се вкаменяваш до пояс, чуеш ли трети път гласът и гледайки я в очите окаменяваш до мишци, а четвърти път тя никога не вика и умираш вкаменен до раменете, прокълнат от Бога , защото птицата Чух е част от Сатаната…
. . .
В онази нощ снегът навънка падаше тежко, като малки стъклени прашинки, трупащи се една върху друга , чак до кръста. На другата сутрин намериха кучето мътрво, вкочанено от студ, а през нощта три пъти се чу гласът на птицата Чух.
. . .
След като се навечеряха баща и я прати да донесе Вехтия завет. Качи се до братовата си стая за писанието.Брат и го бе донесъл чак от Константинопол, където бе проводен да се изучи на четмо и писмо в дома на бащиниям им приятел Николас. Там той изучи Омира и геометрията, освен това диалектиката и всички философски науки, а освен тях риторика и аритметика. Той се бе върнал, но все по често говореше, че ще отиде в Преслав да помага на Презвитера в неговите добродетелни духовни дела.Единствен първият и брат можеше да чете писаното слово. Нищо не разбираха от прочетеното, защото то беше на гръцки. Когато разгърна свитъка потръпна втрещена и ужасена, тя знаеше смисъла на тези малки и смешни завъртулки – сънят и се сбъдваше Никой от домашните не разбра за дарбата и, а и тя нямаше желание да я споделя.
За пръв път от много време насам заспа тихо и спокойно. На границата между нощта и деня отвори клепачи. Видя птицата Чух на прозореца си. Помамена от тръпката на приключението , тя се облече, а сетне тръгна след нея. Когато стигнаха входа на пещерата птицата мина зад гърба и:
– Не се обръщай, не ме гледай, иди там където преди година беше заспала и копай.
Ръцете и се разтрепераха, а по гърба и полазиха мравки. Това което търсеше не беше дълбоко заровено – дървен съндък, влажен и тежък. Обърна се , за да попита какво да прави с него, но птицата я нямаше. Отвори го. Беше пълен с кожени свитъци. Взе този, който беше най – отгоре. Денят напираше да се разпука и тя усещаше, че няма време. Трябваше да реши да остане или да се върне. Затвори сандъка, бутна го в дупката и го зарови.Взе свитъка и побягна към къщи. Беше съвсем зазорило, когато се пъхна под завивките и го разтвори. Беше тайната книга на богомилите . Засрича :
“ …Чети и се просвещавай человеко, защото сляп е онзи, който тъне в неведение… Сатанаил беше подражател на бога, той слизаше от небето в преизподнята и от преизподнята възлизаше до престола на невидимия отец ….. не Бог , а Сатаната създаде Земята и пъвите хора по свое подобие …”
Стресна я гласът на птицата:
– Скрий кожата и я чети довечера, аз пак ще дойда и ще ти разкажа какво е твоето назначение и най-странната приказка, която си чула някога.
Тя потърси Чух с поглед, но не я видя. Скри свитъка под нара си.През целия ден я измъчваше желанието да отиде и да го открехне, но знаеше, че ако някой открие тайната и ще загуби вярата на птицата, а не и се искаше това да се случи…
. . .
Нощта дойде с приспивна песен на щурец. Аромат на окосено сено, прибрано в плевника, тихо пръхтене на крави в обора и самотен лай на куче някъде.Тишина – девственица стократно обезчестявана и въстановяваща химена си всяка нощ.
Месечината огря двора, даде живот на храстите и те придобиха причудливи форми на демони. Постепенно лунната светлина влезе в стаята, а на прозореца кацна черния силует на птицата Чух. Спомняше си този миг.
– Време е – каза – трябва да поговорим. Свитъка, който държиш в ръцете си е много важен за мисията, която ти трябва да изпълниш. Това писание е тайна, каквито са и другите кожи в сандъка.
И още птицата и разкри следните неща, че Адам и Ева били сътворени от Сатанаил телесно, но той – паднал Ангел помислил се за Бог, не могъл да им вдъхне душа. Господ Савааот се смилил над безнадеждните му опити да ги съживи и им дал дух. От там насетне те носели дяволовото тяло,но божията мисъл ги водела. Ако надвиел Сатанаил ставали зли и безочливи до деня в който Доброто у тях надделее.Това проповядвал ересиархът Богомил. И още и каза, че в Рая имало две забранени за човека и жена му дървета. Дървото на Познанието, което те вкусили и дървото на Живота, чийто плодове давали безсмъртие. Зарад него Господ ги прогонил от Рая и сложил Херувим с пламенен меч в ръка да ги пази. Ако човекът бил вкусил от тези забранени плодове, щял още повече да се доближи до Бога Сътворител. По – сетне обаче Сатаната с хитрост проникнал в Райската градина и откраднал един от плодовете на дървото на Живота, издълбал черупката и го пригодил на чаша, а сокът му изпил.Сатана станал безсмъртен. Бог се разгневил, но гневът му се умножил хилядократно, когато разбрал, че Дяволът знае, че капки от кръвта на неговия земен син, попаднали в тази чаша, ще носят безсмъртие на всеки, който пие от нея, каквато си ще течност.Над шест иома по хиляда години чакал Сатана да се роди и да бъде разпнат Исус Назаретянина и дочакал. Под кръста на Голгота един от римските войници с исопова тръст, на която било надянато острие, пробол тялото Христово и събрал няколко капки кръв в чашата. Този войник бил самият Дявол. Над 5 иома по сто години Самаил владял чашата , сетне станало така, че тя била открадната.
В тези свитъци бе указан пътят, по който трябваше да стигне до нея. Птицата Чух каза, че навсякъде ще бъде до Желяна, а всичко, което се изпречи пред тях ще бъде пометено. Всяка любов, под каквато и да е форма – към човек, животно или растение ще бъде съпроводена с дълбока болка. Защото бе поверила душата си на дявола и свързала се бе с него навеки.
– Не се страхувай от преизподнята, Адът е пълен с красиви неща. Сбогом. Скоро ще тръгнеш и си обречена да успееш. Потрябвам ли ти – повикай ме.
Почувства се измамена и предадена. Ограбена и осквернена. Бе продала душата си на Дявола, без да го е виждала, без да го е искала. Нещо в нея се сгромоляса. Извика и изпита неописуема болка. Тя се затлачи у нея и като краста се разнесе по цялото и тяло. Болеше я всичко, понечи да се прекръсти, но ръката и увисна във въздуха, като пречупен клон от дърво. С часове стоя парализирана от ужаса. Петлите пропяха за трети път и едва тогава успя да извади кожения свитък , за да продължи да чете. Кожата вече не беше страшна. Спря, когато слънцето пръсна първите си лъчи. Намисли да пита баба си какво да прави. Когато отиде в стаята и , тя береше душа. В гърлото и клокочеше нещо, дявол знае какво.
– Умирам, баби … Дойде и моят час. Остави кожата, сине, писана е от Сатаната, това не е истинската книга на богомилите. Истинската завършва с победата на Господ над Злото. Тази е измислена, за да те отвлече от Божията промисъл и за да изпълниш козните на Дявола. … – гласът и се задави и тя отпусна главата си назад … Успя да промълви само. – В сандъка ми има златна гривна и три златни пари, за тебе са …
Онази сутрин беше кошмарна. Дори и след години споменът не избледняваше. Това бе първата жертва на птицата Чух. Не послуша съвета на баба си, не се покая, не поиска покой за душата си. Мислеше , че има време за това, искаше и се да преживее своето приключение. А то продължи доживотно. Нощ след нощ Желяна влизаше в пещерата. Вече не носеше книгите си у дома, а ги четеше там на светлината на огъня.
. . .
Те всички бяха писани от незнайна мъжка ръка. В тях се казваше, че душата влиза в тялото през очите и че човеците, у които преобладава божията промисъл носят кафеви очи. Такива били очите на Мойсей, Петър и Павел, на Йоан, Марко, Исус, Дева Мария, а онези, чието лукавство било орисано от Дявола носели светъл поглед. Така и Сатана по-лесно различавал подвластните нему, казваше се още, че един от Дяволовите синове след девет иома от сто години ще възтържествува над този край на света. Неговият поглед също ще бъде ярко син, а мечтата му ще бъде да изтреби всички кафявооки, за да остане на света само расата на дявола. Печатът му ще бъде пречупен кръст, която ще бъде изрязана дори върху зъбите му. Юда също бил светлоок и зарад това още в най-древните писания било пророкувано, че светлоок апостол ще предаде Исус от Назорей. И още пишеше, че всяка буква от името на Адам на староеврейски означавало четирите посоки на света, а като цяло означавало “мисъл”, а името на Ева значело “живот”. Сатаната е вездесъщ, както и Сътворителят. Той носи много имена – Шайтан, Ариман, Сатана, Люцифер и Самаил. Както и да бъде наречен, той е застинало добро. Той обсебва всеки, който му повярва, защото вярата открива познанието за незнайното, а и защото човек не е честит в своето земно битие.
Късче по късче планът се оформяше в главата и и след година време бе готова да тръгне. Птицата Чух я споходи само веднъж. След като изчетеше поредния кожен свитък, той изчезваше в дън земя. Може би изгаряше някъде в огъня на ада. От последния свитък разбра, че Сатана можел да се сдобива с плът веднъж на десет оима от сто години, както щял пак да стори това след девет иома по сто години.
Според тайната книга през 858г. от рожденито на Христа, той обитавал заможен дом в Константинопол, тогава родната и държава била в разцвета си, а тукашните младежи били провождани да се изучават там. Мъж на име Аврам от Орешче – далечен неин родственик, бил по това време там и станал чирак на Дявола. Той му имал голямо доверие и му се разкрил. Аврам откраднал чашата и я донесъл в дома си в лето 880, но го било страх да пие от нея , защото се опасявал, че може да му се случи нещо лошо. Заради това я донесъл в пещерата, където я скрил, обвита в кожа на овца в дървен сандък. Скоро след това се разболял и не успял да се върне да я прибере, защото го отнесъл на оня свят един от войните на арахангел Михаил.Преди да издъхне, той се изповядал на духовника, който жаден за безсмъртие дошъл в пещерата. Птицата Чух вече я обитавала и в мига, в който попът се навел да гребне вода от потока, се появила. Той се изправил и започналл да я гледа втрещено, а тя три пъти извикала , гледайки го, и го вкаменила.Каменният торс бил негов. Чашата паднала на земята, още докато птицата го парализирала до коленете. По това време тя била обикновен сикрибус, но в тъмнината, която паднала веднага след смъртта на духовника не открила чашата. През нощта в пещерата влязли да се подслонят мъж и жена, които не били от този край. Те взели съдинката . Заради това, че не успял да опази чашата сикрибусът бил превърнат завинаги в птица. Тя полетяла след странниците и ги следвала чак до Одрин, там изгубили дирите им. Според един от писачите, чашата била намерена от богомилите и в едно от братствата всички станали безсмъртни.Те щели да разнесат учението си далеч зад пределите на България, където щели да ги именуват бугри, катари и албигойци. Много от тях щели да се пържат на клада като магьосници, но щели да оцеляват, защото пили от чашата. Последното им местонахождение, било някъде в околностите на Охрид, където имало един отшелник – стар, но не остаряващ. Може би от него трябваше да започне, защото писанията бяха твърде объркани и от различни иоми.
Едва навършила седемнадесет години, тя се стегна за път. Най – напред взе една по една два ката дрехи на най-малкия си четвърти брат. По ръст и тежест си приличаха. Той бе твърде хилав за своите 22 години. Сложи в бохчата и три златни пари и златната гривна от сандъка на баба си, една остра кама, голям самун хляб и похлупци със сол и пипер. Изчака да мръкне, да изгасятвсички кандилници в дома и тръгна. Тогава пропяха и първи петли. Луната беше зад спусната завеса на облаците. Обърна се назад, когато изкачи върха на Зерявския хълм. Очите и се насълзиха от гледката, огряна от изплувалата месечина. Къщата им бе най – високата в Орешче. Имаха имоти за чудf и приказ, имане – с крина да го мериш, но тя вече се чувстваше далече от бащиното си огнище. Не беше ги тя събирала ни нивите, ни макар и една вещ в къщата, за да претендира, че ги иска. Онази част от душата и , която милееше за бащин дом, остана да витае над него като нощна птица, черна сянка – птицата Чух. Избърса едното си око с опакото на ръката, а другата сълза остави на спокойствие да се отрлепи от бузата и.
. . .
Да бе отишла тогава да прелее за последно гроба на мъртвата си баба.
. . .
По тесни пътеки ли не мина, по каменни римски пътища ли не вървя, за да се добере до Охрид. На третия ден от заминаването и , пожар изпепели бащиният и дом. През нощта димът бе задушил най-близките и .Но това тя научи много по-късно. Седмица след като кракът и за последно стъпи в пещерата, насред планината в местността Тъмара, тя срещна майка-кърмачка с едро мъжко дете на гърдите.
– Този – рече и жената – ще е Марко Кралевичи, Турци ще вилнеят по тези земи и Дяволите на Корана – Йеджуз, Меджуз и Зюлкарнейна ще искат да погубят детето ми, но то ще ги побеждава. Панос Статоянис ще пише за него.Истина ти казвам .
– Коя си ти жено и как да продължа, за да стигна до Охрид.
– Наричат ме Мария и едни казват, че съм македонка, други, че съм българка, трети, че съм сръбкиня, четвърти, че съм византийка, но аз знам, че тия народи ще закриля моя син – Крали Марко.Упъти я през сложен лабиринт от горски пътеки и Желяна хвана правилната посока.
. . .
Два дни преди Охрид, се подслони у бедно семейство. Нощта идваше с гласа на кукумявка и цялото и същество усещаше, че трябва да намери покрив , за да пренощува. Освен всички други несгоди, трябваше да понася и тегобите на женското тяло. Имаше чувството, че поток се бе отворил в нея, тъй като алена река потече между бедрата и. От баба си знаеше, че има нужда от овча къделя , за да събира кръвта. Почука на първата врата, която се изпрачи пред погледа и. Отвори и някаква сбръчкана женица, която щом чу , че не хортува точно като тукашните хора, я покани да влезе. Имаха над десет гърла за изхранване, обаче я прие. Казаха и че човекът който търси се нарича Воймир. Бил много стар, но се движел като младеж. Нямал нужда от патерици, а всичките му зъби си стоели по местата. Взорът му се бил запазил като у двадесет годишен мъж. Освен, че странял от хората, можел да гадае, че дори синът на комит Никола – Давид, го канел неколкократно в Костур, за да му предскаже бъдещето, но Воймир отказал.И още и обясниха, че живеел в хралупата на вековен бук, на едн ден път от тука. Вечеряха хляб и печен лук. Беше по времето на Роман Скопецът – син на цар Петър, който бе син на Симеон Велики.
Същата нощ трябваше да спи в мъжката стая, защото я бяха взели за мъж. Навсякъде, където трябваше да говори с някого , преправяше гласът си, за да наподобява юношеския тембър. От пръв поглед се влюби във Вълчан. Имаше топли черни очи с дълги мигли. Усещаше, че в него се крие някаква странна мъжественост. Чертите му бяха изсечени като в камък, а устните му бяха ярко изразени. Когато дойде време за сън, той я отведе с главнята до тяхната соба. Рече и да се съблича и да ляга на сламеника до вратата. Тя престягаше гърдите си с широк платнен пояс, за да не личи, че е жена. Не искаше да сваля и бартовата си горна дреха, защото освен ,че щяха да видят пояса и, щяха да видят че ръкавите на кенарената риза липсват, защото тя ги откъсна , за да сбира кръвта си. Въртя се и не мигна докато не усети, че тишината легна над селото. Още докато ядяха, вида къде бабата оставя хурката си . На пръсти се добра до стаята и успя да смъкне цялата къделя. Легна, но не успя да заспи, защото я ядоха дървеници . Мира не и даваше мисълта за мъжа, който събуди женското у нея. Страхуваше се, че ще му причини зло, защото птицата и рече, че всичко, към което изпитва любов ще бъде поломено по пътя и. Сутринта още преди изгрев стана и започна да се подготвя.
– Искаш ли да те отведа при Воймир ? Знам къде е хралупата му – застигна я глъса на Вълчан преди да излезе от дворната врата.
– Немаш ли друга работа?
Нищо не и отговори, влезе вътре и излезе с една брадва и торба с горещ, пресно опечен хляб. Вървяха дълго време мълчешком. Сетне той и разправяше за живота по тия места, пълни с легенди. Малко преди свечеряване наближиха мястото. Викаха му Просовската поляна. В дъното между две скали се издигаше стволът на вековно дърво. Между оголените му корени бе хралупата на Воймир, но от него нямаше ни следа.
– Казват, че денем ходел за билки в планината или да си налее вода от Ирмица. Тя извира ей тук, по-нагоре – каза Вълчан.
Чакаха повече от час, стана тъмно и студено. Не посмяха да влязат в хралупата, защото нямаха позволението на Воймир. Забуха бухал гората. Тогава анахоретът се появи, натоварен с наръч дърва.На поясът му висеше връзка билки.
– Да остане само жената – каза Воймир – ти си върви , мястото ти не е тука.
– Жената ли! Ние и двамата сме мъже – рече му иронично Вълчан.
– Мъж си ти , тя е жената, която чакам от седемдесет години.
– Желяна му кимна да върви, а той и отвърна , че ще я чака на мястото където днес следобед почиваха. Тя не знаеше какво ще се случи тук, но кимна в знак на съгласие. Воймир я поведе към хралупата. Хвърли дървата на земята и опипом намери праханта и мермерните камъни, за да запали огъня. Тя мълчеше, той също не отваряше дума и това продължи повече от час. Когато огънят се разгоря, тя започна да оглежда лицето му. То беше опасано от бяла брада и бяла коса. Тук – там имаше някакви зачатъци на бръчки. Той топлеше ръцете си на огъня и продължаваше да мълчи. Сетне влезе в хралупата и извади от там дървена тръбичка, която имаше две малки дупчици в единия си край и напомняше музикален инструмент. С помощта на тънка пръчица затъпка навътре някаква трева и сетне с въгленче от огнището запали тревата. Разнесе се непознат мирис, а пушекът, който той изпусна от устатат си след като всмука от тръбичката, я замая.
– Какво правиш – попита тя.
– Това е дяволска трева, момиче. Искаш ли да опиташ? Много е приятно. Един дервиш ме научи, как да я откривам измежду билките. Това е най- обикновен коноп.
Тя сякаш усещаше удоволствието, което той изпитва и омаята , която се настаняваше в съзнанието му.
– Зная заради каво си дошла. Не си първата, която идва за свещената чаша, но аз няма да ти я дам. Нека самият Сатана дойде да ми се поклони за нея. Аз съм по-велик от Сатана, защото не вярвам в силата му. Той няма власт над мен, защото не вярвам в хулните му дела и не искам да му помагам. Аз пих, но разбрах, че Вечността е отредена за Бога.
Какво значение има дали си пил от чашата, щом виждаш как умират децата ти, приятелите ти , а ти оставаш сам. С мислите си от преди сто и осем години, неспособен да се влюбиш, да обичаш, да създадеш потомство, защото и то ще си иде, а ти ще останеш, и пак …и пак…. И все едно и също. Щом за тези, които идват ще си нещо заварено и ненормално, самотник без име и род. Не, не ни трябва безсмъртие. Всеки трябва да умре, за да вкуси възкресение. Защото Господ Савааот е нашия Създател.Не Дяволът, а Бог е Творецът. Той тъй е измислил всичко, че доброто, да става по-добро, най-добро, съвършенно. Древните елини търсели калокагатията, но не знаели, че в мига, в който я постигне , човечеството ще изчезне в този си вид, в който сега съществува. Но до тогава има много време. Няма истинско зло. Има добро, което все още не е започнало да става по-добро, а е замръзнало на мястото си. Това е Сатана, той е безсмъртен, но е полезен, защото иначе няма да има стимул Доброто да върви по възходящата си спирала. Никъде в своите десет заповеди, Господ не е рекъл, че задължава човекът да бъде добър. Той го задължава да не убива, да не краде, да не лъже, но не казва “Човек трябва да бъде добър” , защото човекът е добър. Той трябва да става по-добър, още по-добър, най-добър. А как би могъл, ако е безсмъртен? Как би могъл ако не се роди отново и отново сто хиляди пъти , за да стане нов и по-добър. Малцина са избраните, защото най-трудно се променя мисълта, а аз знам че творецът определя кога и как да живеем, той е отредил и броя на дните ни. Сатана иска Чашата, за да дарява безсмъртие и с това да стане по-голям от своя творец. Аз съм само човек и не мога да предам Отца си …
Тук той спря и подръпна от тръбичката. Отново се разнесе миризмата на омая. Желяна гледаше уплашено и объркано. Точно в този момент видя силуета на птицата Чух върху голия клон над входа на хралупата.
– Моля те , дай ми чашата, иначе и аз ще умра като всички, които са идвали при теб, моля те …!
– Да ти дам чашата!?, Не. По-добре е да умреш само ти, вместо да страдат още нещастници, обладани от Дявола. Върви си и умри ако трябва … Но преди това се покай …
И точно тогава птицата Чух прелетя и застана срещу него. Сега вместо лицето на Драгано Соре, тя имаше лицето на беловласа жена.
– Майко , Господ ли те прати? Майчице, мила моя, вземи ме с теб отвъд, майчинко – тихо прошептя Воймир.
– Аз съм сине, отвърна му тя с кротък женски глас.
Желяна искаше да извика, да го предупреди, обаче не можеше. Гласът и беше заседнал някъде дълбоко в гърлото. В този миг птицата извика веднъж и Воймир окаменя до колене, гледайки я, сетне тя извика още три пъти. За пъви път откакто съществуваше, тя вкамени някой изцяло. Женското лице се стопи и на негово място изплува ликът на Драгано Соре.
– Сега влез в хралупата и вземи чашата – заповяда и той.
Желяна се подчини, въпреки волята си. Взе главня от огъня и влезе в корубата. Вътре нямаше почти нищо. Само сламеник и купища билки. Тя разбута всичко, като внимаваше да не подпали нещо. Когато размести и последното купче, в краката и се претърколи овална, огромна орехова черупка. Тя не можеше да се побере в шепата и, затова остави главнята на пода и всичко около нея пламна. В миг си помисли да хвърли чашата, но през пламъците видя очите на Чух. Изскочи навън полузадушена от дима на кантариона, ригана, дилянката и опиума.

Вълчан я чакаше на мястото, където почиваха следобяд. Тя дойде трепереща от страх. Сълзите и се спускаха като ручей по бялото лице.
– Какво стана? – попита той
– Нищо … Нищо не е станало. Да се махаме, да вървим някъде далеч от тука.
Вълчан я хвана за ръката. Осмели се да го погледне, доближи лицето си до неговото и го целуна. Той я обърна и притисна към себе си. Силно, с любов, каквато не трябваше да изпитва към непознатата. Тя го погали нежно по лицето. За пъри път откакто умря Драгано Соре ,искаше да има до себе си близък, с който да споделя съдбата си. Ръцете и още по-силно се сплетоха с неговите и той и отвърна. Вървяха прегърнати през гората, която миришеше на лято.Изгревът ги завари в подножието на планината. Бяха капнали от умора. Легнаха на малка закътана полянка и се предадоха на съня.
. . .
Птицата Чух следваше двойката навсякъде.Тя поиска от момичето да тръгне обратно, защото след месец Чашата трябвало да бъде оставена в пещерата. Тогава входът сам щял да се зазида и да се открие, когато дойде денят на Антихриста, след повече от десет иома от по сто години.Вълчан бе влюбен в Желяна, а тя се страхуваше да изрази своите чувства към него, защото знаеше, че всяка любов по пътя и загива. Той сплиташе обръчи от цветя и ги поставяше като венчелни венци над главите им.Каза и , че ще я направи своя невяста. В една топла нощ, на седмица път от Орешче, тя му се отдаде като жена на мъжа си.Той обсипваше с целувки цялото и тяло, галеше я нежно като крило на пеперуда и не можеше да и се насити. Знаеше че тя го иска, но не усещаше живец в ласките и, те бяха сякаш зад повърхността на някаква невидима преграда. Болеше го, но не знаеше как да я промени, а и тя като че ли му нямаше доверие, не му разказа какво е искала от Воймар, нито накъде отиват. Беше отнесена и далечна, чужда на голямата му любов. Колкото и да се пазеше тя, топлите вълни на чувството я превземаха постепенно и мислеше само за мига, в който ще остави чашата в пещерата и ще бъде свободна за обичта си. След като му даде тялото си, тя усети че трябва да излее и душата си пред Вълчан.
Когато завърши разказа, извади Чашата и му я подаде:
– Можем да пием, ще бъдем безсмъртни – аз и ти. Ще я оставим и ще отидем някъде, където никой не ни познава … Искаш ли ?
Той я гледаше с ужас и страх:
– Ние трябва да унищожим тази чаша, не разбираш ли това ?!! Ние се обичаме, а любовта винаги е била по-силна от злото , защото тя е върховното Добро. Любовта прави човека съвършен и той трябва да се научи да я задържа, а не да я погубва. Дай ми тази чаша, аз ще я счупя. Тя носи само зло на онзи, който я притежава.
Той посегна напред, когато със свистене пред него кацна Чух, с лицето на Желяна. Тя го погледна влюбено – изразяваше всички онези чувства, които той нито веднъж не бе видял върху образа на любимата си и жадуваше да ги види.
– Дай ми чашата!
– Ти не си по-силна от мен! – дръпна той чашата зад гърба си.
– Аз мога всичко, дори да приличам на теб.
– Махни се! Остави ни на мира! Ти можеш да убиеш само мен, или само нея, но не и двамата едновременно.
Птицата беше много гневна.Тя извика гледайки го и той окаменя до колене, сетне още два пъти. Вълчан се бе превърнал в купчина камъни. В този момент Желяна усети, че нищо не я задържа при Чух. Беше свидетелка на смъртта на баба си, на първата си любов, на човека който и разкри истината за чашата, Доброто и Злото, на Вълчановата смърт. … Искаше и се земята да се разтвори и да я погълне , но мисълта , че друг някой щеше да стане пазител на чашата и пленник на птицата Чух я изпълваше със сила да се бори срещу злото същество.
Тя взе падналата на земята чаша и видя, че по краищата си тя бе налепила горска роса. Младата жена вдигна нагоре глава и изсипа в устата си няколкото капки течност.
Птицата вървеше след нея , гневно пляскаше с крила, издаваше нечувани до сега звуци.Приемаше ту облика на баба и , ту ликът на баща и и братята и , ту на Драгано Соре, ту на Вълчан. Желяна вървеше и не се обръщаше. Знаеше , че не трябва да я гледа в лицето. Вече беше сигурна, че ще се превърне в камък, ако дори за миг се вслуша в гласа на птицата, гледайки я.
Когато вкамени Воймир, Чух и каза, че душата му вътре е жива и ще бъде спасена, когато Исус Христос дойде да прибере своите след десет иома по сто години. Но до тогава, камъкът ще крие духа му. Подозираше, че такава ще бъде и нейната съдба.
. . .
След пет иома по сто години в местността Тъмара, някъде в недрата на Родопите никога не стъпи турски крак. Местни хора разправяха, че там бродела странница, много стара, но неостаряваща. Дългите и бели коси се влачели върху морените, където тя живеела. И още казваха , че по някакъв неведом начин тя превръщала турските потери в огромни валчести камъни, преди да стигнат до билото на Зерявския хълм. Твърдяха също, че освен нея единствен по тия места можел да броди Крали Марко.

Стефка ВЕНЧЕВА