01Айлин Дрикова

Шестокласничката Айлин Муса Дрикова е победителката в конкурса на Комплекса за социални услуги и  Консорциум „Алианс за социално развитие”, проведен  по повод популяризиране на приемната грижа. В ХГ“Станислав Доспевски“ – Пазарджик бяха обявени резултатите от конкурса.

Второ място с парична награда в размер на 90.00лв. е за Милена Галанова, 11„е” клас, ЕГ „Бертолт Брехт” град Пазарджик.

Трето място с парична награда в размер на 70.00лв. е за Златко Иванов, 8 клас , ОУ „Любен Каравелов” град Пазарджик.

Отличителна награда /за единствено стихотворение в конкурса/ с парична награда в размер на 30.00лв. е за Сибел Фикретова Джелилова, 10 клас, ПГИМ град Пазарджик.

Поощрителна награда и похвална грамота бяха връчени на всички участници в конкурса, а ръководствата на съдействалите училища, получиха благодарствени писма. Това са СОУ „Св. Климент Охридски” град Ракитово; ЕГ „Бертолт Брехт” град Пазарджик; ОУ „Любен Каравелов” град Пазарджик; ПГИМ град Пазарджик и ПГХХТ град Пазарджик, която се отличи с най-голям брой участници.

Творбите класирани на първите три места бяха изчетени пред публиката, което внесе изключителна емоционалност в заключителната част на събитието.

Добри практики и свои гледни точки по темата споделиха специалисти, работещи в областта – представляващият Консорциум „Алианс за социално развитие” – г-жа Златка Грудева, Екипа по приемна грижа, в лицето на г-жа Таня Гюнова, специалисти от КСУДС и приемни родители. Те фокусираха вниманието на присъстващите върху изключително важната роля на заместващата грижа, която те полагат за децата в нужда, дарявайки им обич, внимание, всеотдайност.

Ето и наградените творби:

Да растеш с родители

от Айлин Муса Дрикова

Чух веднъж  история за две рози, случайно попаднали в овощна градина. Едната била засадена в леха близо до кладенеца, а другата – в противоположния край на градината. Всеки ден поливали розата до кладенеца, убивали вредителите, които често я нападали и откъсвали всички изсъхнали листенца. Благодарение на непрестанните грижи розата станала голяма и красива, с алените си  нежни цветове.

А за другата роза, скрита зад един храст, никой  не се грижел. Тя се борела сама, за да оцелее. Мечтаела поне малко да заприлича на стройната красавица в другия край на градината. Радвала й се, гледайки я през клоните на храста, дори малко й завиждала. Но скоро повехнала.

Тази история свързвам със съдбата на много деца по света. Едни са благословени с родителска грижа, но много други са  лишени от най-важното в живота – уютна и топла семейна среда.

Защо е важна родителската любов? Родителите подкрепят децата си и им дават съвети за живота, помагат им да станат големи, красиви, свежи „рози“. Но някои деца са лишени от тази любов. Няма кой да ги подкрепи и окуражи. Те се затварят в себе си и стават „повехнали рози“, за които никой не се е грижил.

Да живееш с родителите си, означава да бъдеш обичан, да получаваш топлина и уют, да имаш „крила“, с които да полетиш към мечтите си, да вярват в тебе, да споделят и хубавото, и лошото, да плачат и да се смеят с тебе, „да падат и да стават“ с тебе.

Ако растеш без родители, няма да получиш нищо от това, ще трябва сам да се бориш и оцеляваш също като розата от моята приказка. Много от тези деца биха дали всичко, за да получат макар и малко обич и топлина, разбиране и подкрепа.

Семейството е едно от най-ценните неща в живота, затова още от древни времена е дадено хората да се събират и да създават семейство. Дори и животните имат този инстинкт и търсят своя другар, създават потомство. Родителите са първите хора в живота на малкия човек, които го учат на ценности, на добродетели, поставят основите на характера на детето, което расте, показват му правилната посока, която да поеме в житейския си път.  Вече пораснало, детето се справя по-лесно с препятствията и трудностите, които среща ежедневно, уверено е в себе си и дарява любов, топлина и доброта на околните хора.

Децата, отраснали без родители, проправят пътя в живота си сами. Лишени са от задушевната семейна атмосфера, от светлата обич на мама и татко, от тяхната  безусловна подкрепа. Те са тъжни и повехнали като есенни листа. Някои се затварят в себе си и страдат в своята самота, а други се озлобяват и често попадат под влиянието на злонамерени хора.

Вярвам, че всеки се чувства много по-сигурно в семейното гнездо, в атмосфера на взаимна обич и разбирателство. От сърце се моля всички деца по света да растат обичани от своите родители – биологични или приемни, защото ние, децата, сме бъдещето на тази планета. Ако бъдем обгрижвани и обичани, ще разцъфтим красиви и свежи и Земята ще се превърне в пъстра цветна градина, в която няма да има плевели и бурени.

—————————————————-

Да Живееш с Родители

от  Милена Галанова

Какво всъщност означава да живееш с родители? Дали това е тяхното присъствие в живота ти или просто да делиш с тях едно жилище? Всъщност не зная, защото, въпреки че родителите ми са заедно като едно семейство по всички правни и неправни параграфи, аз винаги съм имала само един родител и това е майка ми. Поради тази причина ми е трудно да пиша по темата, но мога да разкажа моята история, а именно да имаш и баща, но той да е само образ, който наричаш „тати“. Поради ред причини работата принуди татко да работи в чужбина. Идва вкъщи като на хотел, за около 20 дни през половин година. Той изпусна много от моя живот, той не видя как аз пораствам. Сега съм на 18 години. Търся мъжката подкрепа, която винаги ми е липсвала в любовта, но понеже малко са мъжете, които биха ми дали това, аз често се оказвам опарена. Липсата на тате през голяма част от времето ми, ме отдалечи от това чувство на привързаност към него. Понякога си мислех, че не го обичам, че ако го няма ще ми е все тая, защото съм свикнала. Аз нямаше за какво да си говоря с него, той не знаеше какво харесвам, не знаеше как да завърже разговор. Никога не говорехме за нещо различно, освен обичайното „как си“, „как ти мина денят“. Казвах му, че го обичам и че ми липсва, но някак без да го усещам наистина. Когато поотраснах ми омръзна да се държа на това положение с него. Започнах с часове да чета скучни статии за автомобили, само за да има за какво да си говоря с него. С всеки изминал ден ставах по-добра и информирана, на татко това явно му хареса. След време започнахме да ставаме по-близки, сякаш се опознахме, темите на разговор се разшириха. Сега се чувствам добре, когато се чуваме и прекарваме времето заедно доста по-ползотворно от преди. Животът с майка ми пък ме направи много емоционална, което от части е благословия, но и проклятие. Да чувстваш нещата толкова дълбоко…трудно е, но е и рядко срещано в днешно време. Тя е жената, която ме научи да чета от много малка, да обичам изкуството, книгите. Тя е жената, която ме научи да изразявам себе си.

С този кратък разказ, искам да кажа, че няма значение дали живееш със своите родители, дали те присъстват в ежедневието ти или не, това са хора, които ти дават толкова много. Не съм осъзнавала това като малка, но сега съм благодарна за всичко, което са направили за мен. Аз съм щастлива, че имам хубаво семейство, което въпреки разстоянието е останало цяло. Аз съм щастлива, да, но какво да кажат хората без родители? В тях има белези за цял живот, които също са ги направили силни и борбени личности. Да живееш с родители е сложно, понякога досадно и носещо доста проблеми, особено в тинейджърска възраст, когато искаш да стоиш по цели нощи навън, но имаш вечерен час. Да живееш с родители и да те прибират рано е гадно, но да няма кой да те потърси вечер и да те попита загрижено „няма ли да се прибираш вече“ е много по-лошо.

—————————————————-

ДА  РАСТЕШ  С  РОДИТЕЛИ

 Златко Иванов 

Когато съм се родил аз и сестрите ми  Вики и Гинче, сме имали семейство. Помня майка и татко, които се разбираха и обичаха и заедно с бабите ни гледаха задружно. Растяхме безгрижни и щастливи деца. Баща ни работеше и изкарваше парички, за да може мама да ни гледа и да не сме лишени от нищо. Цялото семейство живеехме задружно и си помагахме. Ние децата се чувствахме обичани и обгрижвани. Ходехме на градинка и училище, а след това се прибирахме весели и щастливи в къщи, където беше нашето семейство – мама, татко и баба.

В момента живеем в ЦНСТ град Пазарджик на улица “Тинтява“ №3. Къщата е много хубава и просторна. Всички имаме самостоятелни стаи. В тях се чувстваме прекрасно – с наши вещи, предмети, снимки…

За нас се грижат много хора – възпитатели, педагози и леля Кеви. Те са мили и загрижени за нас. Правят всичко по силите си, за да растем спокойни, весели и щастливи. Нищо не ни липсва. Това, което го нямам и няма да го има – това е моето семейство. Няма я мама, няма го татко, няма я  и баба със сладките пържени филийки…

Жалко е, че с моята майка и татко загубихме връзката. Аз изгубих с това част от сърцето си… Понякога само се чуваме с баба. Тя е много възрастна и не може да дойде, да ни види. Аз много я обичам…

Понякога в душата ми се надига гняв, въпроси на които не мога да си отговоря… „Защо се случи това?“, “Къде е вината ми?“, “Защо родителите ни са ни лишили от тяхната обич, когато най–много ни е трябвала?“… Но отговор няма…СЪДБА… Може би всичко хубаво ще се случи напред… Може би ме чака и когато дойде аз ще бъда готов за него… Ще го прегърна и ще го задържа /като бяла лястовичка/, няма да му позволя да отлети от мене…

ВСИЧКО ТОВА ЩЕ СЕ СЛУЧИ НЯКОЙ ДЕН…

МОЖЕ БИ….