Има ли нещо по-страшно от това да се събудиш, осъзнавайки, че най-скъпото нещо в живота ти го няма?

Да погребеш детето си …На гробища десетина ридаещи души са се събрали около малък ковчег, минути преди да потъне в земята завинаги. Ковчег на дете. Смразяваща гледка.
Много лоши неща може да понесе един човек – бедност, раздели, дори смърт на близък… времето уж лекувало. Едно нещо, обаче, никой не може да излекува – да надживееш собственото си дете. Да положиш цветя на гроба му и да целунеш леденото му лице.

Има ли нещо по-страшно от това да се събудиш, осъзнавайки, че най-скъпото нещо в живота ти го няма?… Останали са само снимката в хола, играчките, завивките, в които довчера е спало, бюрото с книги и учебници, любимият десерт в хладилника, разхвърляните дрехи, които последно е обличал… Но детето го няма, няма кого да събудиш за училище, няма на кого да се скараш дори за поредната беля. Трябва да събереш сили, за да станеш и отидеш на погребението му.Там, където хората ще изказват съболезнования за загубата на детето ти, но никой, всъщност, няма да разбере, че в този ден, заедно с душата на най-свидното ти , си отиват и още две други – родителските.
Сила? Няма такова нещо в такъв момент. Нямаш сила дори да сложиш край на собствения си живот. Изведнъж всичко губи смисъл, искаш просто да подържиш за последно ръчичката на най-ценното нещо в живота ти… Да се помолиш за чудо… чудо, което знаеш, че няма как да се случи, но така вярваш в него.
Да, всичко това е трудно за осмисляне, трудно е и за писане, повярвайте… трудно е дори да си го помислите. Но това и е зловещата, отчаяна мъка на нашето семейство,на друго семейство в някой край на страната – всеки един ден. Всеки ден, някъде едно семейство погребва детето си. Бебе, ученик, студент- без значение, мъката е една и съща винаги. Деца, болни от трудно лечими болести, за които се нужни хиляди левове. Деца, станали жертва на психопат – убиец. Деца, сложили сами край на живота си.
Вечер, в къщата на всяко семейство, темата на дневен ред е основно какво ще се сложи на масата на другия ден, ще има ли пари за всички разходи и с кое реалити предаване да се разсеят от всички проблеми. Децата често минават на заден план – има ги, привидно са добре, никой не си помисля, че след ден, два, месец… може да ги няма. Ей така, от нищото.
Това не е единичен „семеен“ проблем. Това е проблем на една нация и най-вече на една държава, която не може да отгледа децата си. Не я е грижа за тях, не се трогва, когато те умират…, защото това е ежедневие и вече не е „извънредно“. Никой в тази страна не се опитва да спре убийците по пътя,да предотврати самоубийствата при децата, никой не се опитва да помогне със средства за спасение на тежко болните, никой не го е грижа, че всеки ден някъде, в някой край на тази страна, едно дете умира.
Никой не разбира мъката на родителите, които погребват децата си, и живеят през целия си живот със спомена за спускащия се ковчег в изкопаната дупка – всеки ден, всеки час, всеки миг. Кога ще живеем в държава, в която на някого ще му пука поне за детския живот? Поне за загубените деца, някъде метри под земята…
Никой не е застрахован, че тази мъка няма да го достигне. И на никого не пожелавам тази зловеща съдба. Но помнете – и днес едни родители погребват своето детенце… целунете вашето и се радвайте, че е живо и здраво.

Майната му на всичко друго.

Десислава Колибанекова – Гевечанова, Панагюрище