На книжния пазар вече може да бъде открита новата книга с любими стихове на поета Димчо Дебелянов. Тя е дело на ИК“Славена“ – Варна, а предговорът и подборът на стиховете, публикувани в книгата са на пазарджишкия литературен критик Никола Иванов. Книгата е том от поредица на варненското издателство, което си е поставило за цел да създаде „книжен“ музей на българските писатели. Издават се стойностните автори от миналото до днес. Предлагаме ви да се запознаете с част от предговора.

Никола ИВАНОВ, литературен критик   

24hari i nikola

Димчо Дебелянов е един от най-обичаните ни национални поети. И тази любов не произтича от институционалното му налагане и ситуиране в българската литературна класика, а от естественото невероятно въздействие на прекрасната му лирика. Той е сред малцината ни големи поети, които създават висока поезия, която е както за избрани читатели, така и за по-широката публика. Това е така, защото със стиховете си той докосва най-нежните струни на българската ни душевност. Дебелянов навлиза толкова дълбоко в националната ни българска психология, че го приемаме за един от нас, независимо къде се намираме, и се прекланяме пред изключителния му поетичен талант.

Димчо Дебелянов е обичан от съвременниците, с които е общувал отблизо и същевременно се превръща в един от еталоните за следващите поколения български поети. В свои писма и спомени Николай Лилиев, Людмил Стоянов, Димитър Подвързачов, Константин Константинов, Тихомир Геров, Йордан Мечкаров, Коста Кнауер, Димо Сяров и други подчертават вярното му и прекрасно другарство. Към литературния и приятелски кръг на Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Димчо Дебелянов по-късно се присъединяват и Йордан Йовков, Николай Райнов, Георги Райчев, Никола Янев, художникът Георги Машев. Димчо е бил сърцето на всяка компания, притежавал е сигурен литературен вкус  и висока литературна култура, превеждал е поезия, умеел е да декламира прекрасно български, френски и руски поети,  покорявал е събеседниците си със своята непосредственост и откритост. Трепетът и чувствата при него са съдбовни, автентични, в стиховете му никъде няма да открием преиграване, неискреност и фалш. Бил е пословично щедър в черпенето, дори с непознати е делял последните си стотинки. Сестра му Мария твърди, че във всичко е търсил и откривал веселата страна. Дори на фронта е  разсмивал войниците.

Въпреки тези наблюдения на най-близките му, не може да не се забележи, че през краткия си живот той носи в душата си тъга, самота, болка и душевна неудовлетвореност от живота. Защото най-истински и разголен е един автор в творчеството си. В „Сиротна песен“ Дебелянов споделя:

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени.

Усещането за самота, за сиротност е твърде силно не само в творчеството на поета, но и в споделеното с приятели. През май 1910 година поетът пише до Лилиев: „“Пием вермут, мислим за онези, които са далеч от нас и плачем без сълзи за всички, които са велико самотни, безбрежно самотни.“ И самотата си е лично негова, личностна, индивидуално Димчовска. Неговата самота е едновременно екзистенциална, но и културна. Когато през януари 1916 година Димчо Дебелянов тръгва за фронта, той казва: „Чувствам, че не ще се върна вече, но нали тъй е по-добре, когато сред общия вихър ще изчезна и няма да бъда сам.“ Тези самотност и тъга са не само придобити, а при Дебелянов са изначални, вродени, автентични. Те са резултат от собствената му нерадостна биография и живот, от високата му дарба и чувствителност, от способността му да състрадава и съчувства на унизените, оскърбените, нещастни и отритнати от живота. Йордан Тодоров пише: „Той не познаваше злобата и завистта, коварството и подлостта. В неговата светла душа нямаше място за тези четири тъмни сили, с които повечето люде живеят и се борят на земята.“

Мизерията е постоянна спътница в живота на поета. Свидетелството за бедност, което кметът на Копривщица му изпраща на 20 януари 1910 година по молба на Дебелянов е потресаващо: „Копривщенският общински съвет уверява, че Динчо Вельов Дебелянов е жител на гр.Копривщица и че е роден на 28.III.1887 год. Баща Вельо Дебелянов, терзия, починал. Майка… братя… сестри… всички понастоящем живущи вън от Копривщица. Притежават половин идеална част от стара къща и една маломерна ливада, от която нямат никакви доходи.“ Многобройни са свидетелствата за невероятната бедност, в която е принуден да живее Дебелянов. В писмо до Лилиев от октомври 1911 г. Дебелянов споделя: „А ние, обездолените, човъркаме българската книга ден и нощ, за да изкараме 30 стотинки за хляб.“ В писмо отново до Лилиев от февруари 1915 година: „Не зная, право да ти кажа, как да уредя въпроса за „хонорарчеца“. Повечето от книгите, които искаш, ще трябва да се купят, защото Паскалев, от когото би могло да се вземат на кредит, е на обучение в Хасково, а ти навярно не би се усъмнил в искреността ми, ако ти кажех, че нито Митьо, нито аз, нито който и да бил от „редакцията“ не е, уви!, достатъчно богат, да купи макар и две-три от поръчаните книги.“ В писмо до брат си от септември 1915 година Дебелянов пише: „Ще ми изпратиш 10 лв., защото съм безподобно закъсал.“ Йордан Мечкаров обобщава: „Едва ли някой днес може да си въобрази в каква оскъдица живееше Димчо. Доходи отникъде, само сестра му, селска учителка, която при това издържаше мъж студент, му пращаше нередовно по някой лев, откъснат от скромната си заплата, с цената на сигурно гладуване.“ И когато носиш светла и състрадателна душа, а социалната действителност е тежка и нерадостна до непоносимост, от това разминаване и конфликта се ражда велика поезия, когато поетът е високо талантлив. В бохемството си Дебелянов вероятно е търсил спасение от тези си преживявания. В бохемството е намирал отдушник от трудното и нерадостно ежедневие, забравял е за тежките житейски проблеми, които всекидневно са го съпътствали и тормозели.

Житейският път на Димчо Дебелянов е изпълнен с пустота, самота и страдание. Той е „бездомен и самин“, „заключеник в мрачен затвор“, живее „в заключени простори“. Няма въздух и свобода за лирическия му герой. Самотата в неговата поезия е тъжна, самотна и велика. Тези усещания го съпътстват и в мизерните редакции, в тесните прашни и сънни канцеларии, където говорят безцелно глупости и цинизми. Поетът ги сравнява с гроб, в който е погребан заедно с още няколко книговодители и писари. Пустословието в Народното събрание също го отвращава. Всичко го задушава в тази обстановка. (През 1908 г. Димчо Дебелянов работи в Метеорологическата станция в София и е стенограф в Народното събрание. На 1 октомври 1914 г. е назначен за чиновник в Сметната палата, където работи до януари 1916 г., когато заминава като доброволец на фронта. Назначаван е и на други дребни нискодоходни чиновнически, редакторски и коректорски служби, обричащи на бедност.) В писмо до Лилиев от февруари 1911г. Дебелянов споделя:„Нима тази маниерност на писмото ми не е най-верният признак за великата пустота, която ме изпълня цял, не от ден и два, а от месеци насам. Но мене ме утешава, едва ли не радва това, че тя е отражение на оная още по-велика пустота, която се шири във всяка улица на нашия, на българския живот – и в литературната, и в политическата, и във всички други.“ Тези настроения не са мимолетни и краткотрайни, а съпътстват целия му живот до самата смърт. София го отвращава, нарича я „проклет град“, в който не му се седи, защото го задушава. В писмо до Гео Милев от април 1915 година Дебелянов споделя отчаянието си: „Ще измрем от скука в София, дявол да го вземе! Много подли времена!“ В писмо до Лилиев от юни 1909 година Дебелянов пише: „Аз и тъй съм уморен от живота, в който има малко радости (освен тези, които ти ми донесе) и ако някога ме отминеш, какво ще чакам вече от него не зная.“ Можем да посочим десетки стихове, които говорят за това психологическо състояние на поета.

Първите публикации на свои стихотворения Димчо Дебелянов прави в литературното списание „Съвременност“ през 1906 година, когато поетът е 19 годишен. Вероятно е писал стихове още от ученическите си години, но ги е считал за незрели и художествено неубедителни, за да бъдат споделени в литературния печат (Сестрата на поета Мария свидетелства, че през 1904 година поетът унищожава стиховете си, писани дотогава). Това говори и за рано изградения литературен вкус и отговорност пред Словото на младия Дебелянов, за висока творческа самовзискателност.

В „Съвременност“ е публикуван цикълът „Посвещение“, който включва „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“, „Малинен дъх разпръскват твойте устни“, „Скри се златно слънце зад горите“ и „Аз ще го запазя първото писмо“. Още в тези начални творби на Дебелянов ще открием творческия му натюрел и предпочитания. Неговият лирически герой е тъжен, угрижен, самотен. Поетът не се хлъзга по повърхността на чувствата. Дълбоки са неговите преживявания, стиховете са силно екзистенциални. Радостта и светлите възторжени тонове отсъстват в тази лирика. Мисълта за смъртта властно присъства и се налага като основна в стиховете, при Дебелянов наблюдаваме една екзистенциална обреченост. Любимата за поета е „призрак свят“, сияе в душата му като звездица, води го към щастието. Но дори в този миг лирическият герой е обсебен от мисълта за смъртта, която е изведена в края на творбата „На таз, която в нощи мълчаливи“.

Няма как да не забележим, че творбите започват по-светло и оптимистично, но завършват драматично и трагично. Собственият гроб е непрестанно в съзнанието на лирическия герой на Димчо Дебелянов. За това говори и поантата „и се свеждат върху гробът мой“ от „Скри се златно слънце зад горите“. Тази особеност, която откриваме в почти цялото му поетично творчество се забелязва още в началните му стихотворения. Особено характерно в този смисъл е „Песен“. Очевидно през този период (1908-9-10 години) по-светлите чувства по-често владеят лирическия герой на поета. Това потвърждава и стихотворението „Светъл спомен“, в което лирическият Аз е вечно в лъчи и цветя, сърцето му трепти, летят с любимата с окрилени души без страх.

Поезията на Димчо Дебелянов е изпълнена със знакови стихове, които никога не можем да сбъркаме: „Как бяха скръбни мойте детски дни…“; „…че аз съм с горести богат/ и с радости несподелени…“;  „…където всички са един и всеки все пак – сам“; „Да се завърнеш в бащината къща…“; „О, скрити вопли на печален странник“; „Помниш ли, помниш ли, тихия двор…“; „Отдавна е слънцето чуждо за мене…“; „Гняв безумно свещен…“; „Аз искам да те помня все така…“; „Аз умирам и светло се раждам…“; „О, Грижа, спътнице в нерад и стръмен път…“; „На нощта неверна верен син…“; „От нас навеки взор отвърна Бог…“; „И сля се радост и тъга/сроди се малък и велик…“; „Мъртвият не ни е враг…“; „Ако загина на война…“; „Познавам своя път нерад…“; „Аз тръпна в огнена земя…“; „Живях в заключени простори…“; „Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня…“; „Скверниха нищи мойто знаме…“; „Че аз в живота съм те звала,/ а ти си сам Смъртта избра…“; „Незрели за греха, кънтят греховни бездни…“; „Отдавна е слънцето чуждо за мене…“; „И ето скръб крила над мен привежда…“; „Разяжда гърдите ми кървава рана…“… И още… Отгласи от всички тези знакови стихове откриваме във всички творби на Димчо Дебелянов.

В продължение на пет години от живота си отиват четирима от най-големите ни национални поети – Димитър Бояджиев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Димчо Дебелянов. Това са петте най-трагични, мрачни  и черни години за българската национална литература. Литературната, културна и интелектуална загуба за България е огромна, защото умират едни от най-високите върхове на българската поезия. Димчо Дебелянов е най-млад от четиримата. Когато пада убит е само на 29 години…

В стихотворението си „На злото“ Дебелянов си представя и се вижда в мечтите си като „на Бога най-светлия син“. Най-светлите синове на Бога са ангелите, те са божиите пратеници на земята, за да облагородяват и възвисяват човеците. На злото поетът противопоставя Доброто, ангелското, стреми се да преодолее и победи злото чрез Доброто. Най-обобщаващата и синтезирана характеристика на поезията на Димчо Дебелянов прави неговият събрат по перо и земляк Иван Динков в гениалното си двустишие от стихотворението си „Лирика“:

След смъртта на Димчо Дебелянов

ангелите вече нямат хор.

В тези два стиха Иван Динков е постигнал изумителен синтез между мисъл и асоциация, за да ни разкрие, от една страна, трудно постижимата безсмъртна „ангелска“ лирика на Дебелянов, и от друга – ненакърнимото му място в нашата поезия и своя поклон пред прекрасните стихове, излезли изпод перото на един от най-големите и най-проникновени поети, които е раждала нашата земя. С право забележителното двустишие на Иван Динков е изписано в родния дом на Димчо Дебелянов в Копривщица. Тъжният ангел Димчо Дебелянов е  диригентът на ангелски хор в българската лирика. А стиховете на Иван Динков са израз на родството и братството между поколенията големи български поети.

Димчо Дебелянов е фин и деликатен лирик, чужд на художествената грубост, на порнография и пошлост.  Чрез магията на словото достига до изящество, до съвършенство. Емоционално проникновените му творби се характеризират с пластиката на живото му слово. Поезията на Дебелянов е пропита с меланхолия, самота и дълбоко страдание, той е потопен в своите стаени мълчания, превръща меланхолното в едно от най-изконните от всички поетични чувства. Това е поет на раздялата, на елегичното, на носталгията, ласката, нежността, неволите, на минорния тон. Но духовният му живот е напрегнат и интензивен.

Неговите стихове превръщат човешките болки в изповеди на душата, носят ни просветление, позволяват ни да чуем сърцата си, правят ни по-човечни. Усещаме интимната топлота на чувствата, стиховете му притежават естествена и жива образност. Това е поет с чувствителна и честна душа. В стиховете си изразява жалба по неизживяната младост и по загубената мечта. Поезията на Дебелянов ни покорява със своята сърдечност, задушевност, непосредственост, интимност, защото поетът ни говори със сърцето и душата си. Пленява ни с човешкото, защото го чувстваме като един от нас. Всяко негово стихотворение подчинява читателя със своята искреност и топлота, защото е малка изповед, която говори направо на сърцето. Дебелянов успя да изгради своята малка поетическа Вселена в Космоса на българската поезия.

При Димчо Дебелянов наблюдаваме пълно единство между биография и творчество. Всяко негово стихотворение е  инициирано от лично изживяно, преживяно, изболедувано, изстрадано, измечтано, изсънувано от поета. Във всяка негова творба откриваме съдбовно единство между живот и творчество. Неговата поезия е равна и съответна на биографията му. Тогава се ражда най-силното и автентично творчество. Това е така, защото Димчо е поет по призвание.

От лириката на Димчо Дебелянов струи чистота, в стиховете му се чувстваме уютно като в свой дом. И макар че са тревожни, драматични, на места трагични, те ни успокояват и действат като балсам на душите ни.