Времето лети, никой не оспорва това твърдение. Нищо не е същото, каквото беше преди време. Включително и имената на градовете, които днес обитаваме. Ето какво сочат историческите справки за произхода на имената им.

Пазарджик 

Градът възниква като малко тържище и съвсем логично се свързва с пазар, но според историците преобладаващото население в началото било татарско и така се родило името Татар Пазарджик. „Джик“ е наставка, която означава малък.

Пазарджик е основан през 1485 година като важна станция на главния път през Балканския полуостров – от Белград през Траянови врата за Цариград. Тази станция в турско време се свързва с Босненския или Адриатическия път, който идва откъм запад, през Северна Македония – Кюстендил – Самоков – Момино-клисурския проход. От Пазарджик започва и водния път по Марица. Така градът се оформя като важен кръстопът на пътищата в най-западната част на Тракийската низина. Тук периодично идвали жителите на околните села да си разменят стоките – „да пазаруват“. Първи постоянни жители на Пазарджик са група татари, администратори и охрана на пазара, част от акерманските татари, изпратени от султан Баязид II (1481-1512) под водителството на Саръхан при селото Сарамбей (старото българско име Загорово) да пазят прохода Момина клисура. Така и дошло името на града – Татар Пазарджик. „Пазарджик“ е турско-персийска дума. Умалителното окончание „джик“ показва, че градът е бил малък пазар. „Татар“ отпада през 1934 година при преименуването на българските селища.

Батак

Името на красивия родопски град се дължи на многото блата и мочури, които заобикаляли селището при основаването му. Поради липсата на исторически сведения трудно може да се определи с точност годината, в която възниква днешният Батак. Според някои исторически паметници и най-вече според живото предание, първото име на тогавашното селище било Батево, от брат, или от бате, наречено така, вероятно от самите бежанци избягали от поробителите, или от насила потурчените техни братя от селата в Чепинската котловина. За това свидетелства един ръкопис, приписван на поп Методий Драгинов от 17 век и смятан от съвременните изследователи за фалшификат:

тогись повечето бежанци оть страхоть отидохапри стара риека та сьгрядиха ново селище Батіево.

Асань оджя за кашмерь натера потурняците та расипаха

218 црькви. И така Божию попущенію расипаха се

бльгарете ва Цепина

Много важно свидетелство, което потвърждава съществуването на селището е надписът върху взиданият камък на чешмата при Кричимския манастир „Рождество Богородично“върху, който се разчитат като името Батак така и имената на батачаните построили чешмата през 1592 г.

Настоящото си име селището получава по време на османската власт. Предполага се, че поради трудното за османските поробители произнасяне на името Батево то бива сменено на Батак (в превод от турски „кал“), по причина на езерото, което се намира в близост от северозападната му страна. Езеро, което селяните наричали „блато“, а турците „гьол“ или „батак“, защото по-голямата му част била покрита с преплетени над водата корени, обраснали с шавар, папур и трева, където мнозина, които не познавали местността, са пропадали с конете си и са потъвали на дъното му.

Батак е град от седми септември 1964 г.

Белово

Наименованието на град идва от думата бял, дълго време селището се нарича Бельово, той възниква през 1869 г. Прокарването на железопътната линия предопределя и неговото бъдеще. Първоначално то е било временно селище за работниците на барон Хирш, който е добивал в този край дървен материал за строежа на железния път. Във връзка с това непрекъснато възниквали складове и ханове и от околните села, и от по-далечните краища на България заприиждали заселници. Първата къща е построена през 1884 г. от хаджи Кузо Хаджиангелов. Неговият пример е последван и от много голямобеловци, които поради бързото разрастване на индустрията около железопътната гара намират тук отлични условия за поминък. Основите на днешния град Белово са поставени на сегашното място още преди започване на строителството на ж.п. линията Цариград – Белово от Баронхиршовата компания. Линията е открита за експлоатация през 1873 г., а Голямо Белово и беловския край се превръщат в най-крупният център на дърводобив и дървопреработване на Балканите.

До 1966 г. се нарича гара Бельово и е селище от градски тип. Белово става град от 26 декември 1968 г.

Брацигово

Брацигово е град от 1892 година. То фигурира като селище в Мустафа Джемал тефтерите за дължими данъци на Османската империя още от 15 век. Името му там е изписано като Брачичково или Братцигово. Местни краеведи предполагат, че става дума за братя Цигови, но според специалистите е по-вероятно, наименованието да идва от старата българска дума „брачи“, която означава ръце, сръчни хора.

Велинград

Най-младият град в сравнение с останалите общински центрове е създаден през през 1948 г. от сливането на селата Лъджене, Каменица и Чепино. Наречен е от тогавашната власт на партизанката Вела Пеева. В момента е вторият по големина град в областта.

Панагюрище

Наименованието на града идва от παναγύρι, гръцката дума за панаир, на среднобългарски – „панагюр“. В миналото думата „панагир“ се е ползвала и като белег за свято място, обикновено така били наричани съборите в чест на определен светец -закрилник на населеното място. След Априлското въстание градът е напълно разрушен. Възстановен е едва след Освобождението, когато става град.

Пещера

10%d0%bf%d0%b5%d1%89%d0%b5%d1%80%d0%b0

Няколко са предположенията за името на град Пещера, но надделява това за пещерите в околностите. Най-ранният писмен документ за съществуването на селището под името „Пещера“ е от 1479 г. По онова време Пещера е в тимара на някой си Мустафа, заедно с още 41 селища.

Населението на Пещера включва много етнически общности. Преобладаващо е българското население, но има и голям брой турци, роми и власи (арумъни), като последните имат своя културна организация. Етносите в Пещера винаги са живели в разбирателство и толерантност.

Ракитово

Ракитово носи името си от върбата ракита. В миналото тя е растяла особено много по поречието на Стара река. Селището е създадено още в древността и до днес то може да очарова всеки, който е решил да посвети време на местните забележителности. На едно място тук могат да се видят останки от мегалитната култура, тракийската култура, Средновековието и Възраждането.

В общината има още един град – Костандово е сред най-старите селища в Чепинската котловина. Отбелязано е най-рано в документ от 1515 г. Запазено е сведение за него в летописа на поп Методи Драгинов от 1666 г. На 5 септември 2003 г. е взето решение селото да бъде обявено за град. Първото име на селището е Костантово. Предполага се, че то идва от името на първите заселници, които са наследници на родоначалника – Коста.

Стрелча – градът на стрелците

Първите запазени следи са от стъпките на траките. Бесите идват и се установяват трайно в региона в края на старата ера. Те присъстват неизменно в гръцките хроники като смели и свободолюбиви войни, почитащи Дионис. За няколкото века, в които са господствали над земите край Стрелча, те са оставили след себе си над 300 могили в чест на знатните си мъртъвци.

От тази епоха датира един от най-внушителните исторически паметници на територията на Стрелча – уникалният тракийски култов комплекс Жаба могила, съставен от гробница-мавзолей и светилище–храм.

Бесите окончателно загубили своето могъщество през 45 г. сл. Хр., когато римляните ги покорили и тракийските земи били включени в новообразуваната провинция Тракия.

Районът, както и цяла Южна Тракия, е включен в пределите на Първата българска държава през IX в. От тази епоха е и крепостта Стрелчанско кале, която просъществува до XIV век. Разположена е на десния бряг на р. Стрелчанска Луда Яна и със своите 8–метрови защитни стени ясно илюстрира характера на епохата. В продължение на векове в подножието ѝ е процъфтявал град – Стрельч или Стрелец–град. От неговото име произлиза и сегашното наименование на Стрелча.

Септември – 

Септември е известен в миналото като Загорово, Саръханбей, Саранбей, Сараньово и е наследник на старо римско селище, а след това на българско селище, защитавало входа на Горнотракийската низина от запад през проходите Траянова врата и Момина клисура. Старото селище е пазело и входа към Чепинската долина в Родопите. От археологическите паметници (съдове, монети и др.), намерени на 2,5 km западно от града и местността Керемидпара, се стига до извода, че е имало римско селище от времето на император Траян. Според данните, намерени в Баткунския манастир, селището е било заселено от славяни, които му дават името Загоре. С идването на власт на османското владичество през 1393 година населеното място е унищожено и до края на 15 век вероятно не е съществувало.

В края на XIV и началото на XV век със заселването на татарите и основаването на Пазарджик (1485 г.), татари от бейлика Саръхан, слагат началото на ново село. Според Стефан Захариев военният ръководител Саръхан бей оценил изгодното кръстопътно положение и основал село, приело по-късно неговото име. Селото било построено върху останките на средновековно селище със звучното име Загоре, намиращо се в днешната местност Керемидпара. Според Стефан Захариев старият град е бил на 4,5 часа път от Пазарджик. В създаването му участват и българи. С течение на времето името било променено на Саранбей. През 1870 г. Стефан Захариев описва Саранбей като смесено българо-турско село с преобладаващо българско население.

С прокарването на железопътната линия Свиленград – Белово през 1873 година в близост до село Саранбей се открива едноименна железопътна гара Саранбей, около която възниква селище. През 1934 г. селото и гарата се преименуват на Сараньово.

Поради участие на местни жители в Септемврийското въстание от 1923 г. (на 24 септември 1923 г. от страна на бунтовници е направен неуспешен опит за превземане на Саранбей) при комунистическия режим селото и гарата са наречениСептември – от 12 декември 1949 г. През 1956 година село Септември и селището Гара Септември се сливат. Поради кръстопътното си положение, увеличено население и като средище на стопански и културен живот, с Указ № 546 на Народното събрание  от 7 септември 1964 г. Септември придобива статут на град.

В рамките на общината има още един град – Ветрен, неговото име според специалистите идва от това, че селището е разположено на място, където целогодишно е царство на ветровете. Това може да се потвърди от всеки живял или живеещ в един от младите градове на областта ни.

Сърница

Средището на най-новата община в областта ни носи своето име от сърните, които и в миналото, и днес не са рядкост в района. Селището е основано през 1860 г. Първият заселник бил чобанинът Шабан и почти столетие селището носело неговото име –Шабанлии. Заселниците били предимно от Доспат, който днес е на отсрещния бряг на язовира. През 1975 г. селата и махали Шабанлии, Крушата, Петелци, Бърдуче и Орлино са обединени под името Сърница. Град е от 16 септември 2003 г.