„Ще определим досаждането като наклонност да се дотяга на хората, без да им се вреди…“
Теофраст, „Характери“

Имаше едно време един град. Нито много голям, нито много малък, стана град, защото имаше заслуги към отечеството през 1876. Селяните захвърлиха потурите на тавана, но облечени в черни прави панталони и бели ризи, с колосани яки се чувстваха неловко. Десетина години бяха „ни риба, ни рак“, но после всичко потръгна. След войните най-голямото събитие бе земетресението от 1928 и съпътстващата го чума. От земетресението камбанарията на църквата едва не се срути, в нея имаше вграден часовник, който дълго време вършеше работата на тези, които нямаха пари за будилници, защото отброяваше всеки кръгъл час с металния си звън. Всеки половин час отброяваше с един удар. През лятото на 1928 часовникът млъкна за пет дни и това предизвика смут и паника сред населението. Пазариха часовникар от близкия околийски град и той поправи машинката. Положи я в туловището на камбанарията, която бе строена пет години преди френския инженер Айфел да започне чертежите на прочутата си кула, изникнала в центъра на световната столица през 1889г.

На главната улица, извеждаща до чаршията се намираха бакалският магазин, фурната, бръснарницата, кафенето, терзийницата, шкембеджийницата, пощенската станция, а в първата пряка до нея, бе книжарницата на Канди Калаферов. Освен това той притежаваше голяма къща, файтон докаран от Австрийско, чифт бели коне, млада жена и три ниви, пръснати в три различни местности. Мечтаеше да получи къщата на баща си в съседния град П., неговите лозя, нивите насадени с маслодайна роза, тепавицата му и мащехата си.

Тези мисли си оставаха само видения, нахлуващи в главата, когато се напиеше дотолкова, че луната му приличаше на тиква. Бе ходил в странство и това го издигна в очите на чорбаджи Асен Ставров, чиято дъщеря взе за жена. Хвърли и мерак на шести май, в манастира „Св.Георги“. Тогава тя едва бе изпълнила осемнадесет години и много пищно изпълваше модната рокля от кенар, шита в терзийницата на господин Елефтеров по парижки терк. На осми май започна да я сънува. Най-често я виждаше в ливадите край Дряновския параклис, макар че никога не бе ходил там, друг път си я представяше бягаща през горичката на Зврявската кория, огряна от пречупените в шумата слънчеви лъчи.

Двадесет и осем годишния мъж се влюби за стотен път като хлапак. Беше му се случвало да харесва много жени, да ги ухажва, да упорства и винаги в крайна сметка постигаше целта си. Беше се търкалял с тях в младите ниви, но нито една не държеше на зестрата, която Господ бе поставил между краката и. Милица се оказа костелив орех. В началото бе съвършено безразлична към Канди. Освен него имаше и други ухажори – новия пристав, пощенският чиновник, доктор Ридолов, адвокатът Банков, че даже и общинския писар. Това я ласкаеше, но в същото време се отваряше богата възможност за избор и сравнение. С Калаферов никога не скучаеше.

Той умееше да я разсмива, да разказва такива неща, които другите сигурно не знаеха. На всяка среща той и даваше по едно писмо. То топлеше душата на девойката и в същото време Канди присъстваше в живота и дори и когато не беше с нея. Веднъж и тя го сънува, сънят бе чудат и весел. Господин Калаферов я среща на улицата, яхнал велосипеда на разсилния, облечен в чиновническата манта и ръкавелите на пощенския служител, в едната си ръка държи някакви джунджории от кабинета на доктора, а в другата – раздиплил като облигации цяло снопче писма. Подхвърля ги към Милица, някои от тях се превръщат в птици, други падат на земята, полепват в прах и в тях няма нищо написано.

На следващия ден Канди я поиска. Годежът стана на Кръстовден, а сватбата чак след Великден.
Къщата доби нов вид. Изписаха мебели от Виена и броиха за тях около сто златни минца. В книжарницата сложиха нови рафтове, витринки, вито канапе, тежка дъбова маса с резба и три стола. Често идваха хора, не толкова да купуват, колкото да гледат. Стопанката на Калаферовия имот бе скромна, човечлива и разбрана. Такава я правеше може би младостта. Не хокаше даже кучето. Веднъж като се връщаше от пазара със слугинята Златина, след тях тръгна едно дрипаво цигане. Те ускориха крачка, а то не изоставаше. Милица спря и го загледа в очите.

– Не се сърди, много си хубава, ма, госпожа – тихичко каза то и пъхна палеца си в устата.

Жената прихна и погледна корема си. Вече беше бременна в седмия месец. Даде му бонбони. От тогава Карим често идваше в книжарницата. Тя го посрещаше както скъп гост. Той опипваше меките столове, галеше лъскавите витрини, погледът му пресметливо се плъзгаше нагоре-надолу, но никога не крадеше, за да може да дойде пак. Започна да се мие редовно, а дрехите му не миришеха на мърша, а на мента. Когато се роди синът на Канди, Карим спря да идва.

Две години след сватбата Канди не беше сигурен, че обича жена си. Точно тогава в града пристигна висока, снажна, слаба жена.Казваше се Нели Маринова. Учила бе философия в Сорбоната и имаше собствен автомобил, шофираше изящно и бавно. Ръцете и винаги бяха пъхнати в елегантни черни кожени ръкавички. Калаферов я срещна за пръв път в кафенето. Никога до тогава в него не беше влизала жена. Тя не само влезе, не само седна с чаша абсент в ръцете си, но запали и цигара, пъхната в дълго сребърно цигаре. Кръвта на мъжете забушува, съдбата им предлагаше нова стръв.

Естествено печелившият бе Канди.

Предаде се на Нели Маринова и тя направи от него образцов любовник. Беше омъжена, но скучаеше, защото съпругът и заминал на бани в Хисаря, придружен от най-близката и приятелка. Тя не го ревнуваше, защото смяташе, че няма смисъл. Четеше много, интересуваше се от политика, одумваше Мушанов и правителството му. Разказваше за царя и столичния светски живот. Вилата на Маринови беше в самия край на градеца и Канди не се криеше, по цял ден лежеше полугол в градината. Връзката им се превърна в основна тема на всеки махленски разговор. Всъщност Нели дори не бе влюбена в него. Да не говорим за някакво по-дълбоко чувство. Тя имаше нужда от човек, когото да изненадва с дълбоките си познания и интелекта си. Въпреки че Канди упорито твърдеше, че е имал вземане-даване с една австрийска баронеса, която му цитирала Рембо и Верлен в оригинал, Нели стоеше доста по-горе от нея. Тя притежаваше скрит чар, какъвто имат малко жени и беше много, много умна. Канди прималяше, защото имаше усещането, че тя е единствената ценност, която някога е притежавал. Беше най-голямата му любов с всички възможни нюанси.

Но той грешеше, че е взаимна. Нели често го караше да стои с часове в градината, докато тя реши как точно да се накипри. Най-голямата и слабост бяха плюшените играчки. Разполагаше с цяла колекция от животинки, донесени от Женева, където мъжът и – висш държавен чиновник, ходи в командировка. Канди и беше подарил кафяво кученце, на чийто врат беше вързана червена панделка. Нели го беше сложила в редицата от останалите играчки и от време на време му показваше, че много харесва животинката.

Тя го търпеше, защото в малкия градец беше единствения мъж, който говореше френски, беше що годе добре възпитан и знаеше къде се намира Копенхаген. Това беше част от теста и за бъдещи любовници. Онези, които отговаряха, че не знаят или че се намира в Англия, Русия или Румъния не чуваха и дума повече от нея.
За съжаление на Канди, Нели имаше още цял списък с претенции, а той беше далеч от удовлетворението им. Любимата му го намираше за наивен бонвиван, за който тя щеше да разправя на приятелките си в София с ирония и голяма доза сърказъм.

За „глупавата“ му женичка, както той се изразяваше, за файтона и белите му коне, за диалекта, който понякога изплуваше в речника му най-ненадейно, за ракията която предпочиташе пред изисканите питиета и още Бог знае за какво щяха да си клюкарят. Тя вече предвкусваше удоволствието, което щеше да изпита, когато приятелките започнат да и завиждат, че е покорила мъж поне с осем години по-млад от нея. Той понякога направо я изнервяше с ревността си, с глупавите си въпроси: „Ако продам нивите ще мога да ти купя къща в столицата, ще оставиш ли мъжа си заради мен.“

Тя умираше от смях всеки път когато и зададеше този въпрос. Намираше, че е най-голямата щуротия в съвместния им роман.

– Що за дивотия си намислил любезни? Смяташ, че ще изоставя плешивеца си, само защото ти си се влюбил тъй безумно в мен?! Това е най-неразумното ти предложение.
– Но аз съм готов всички да направя за теб! Всичко!!!
– Излишно е, Канди, няма смисъл да правиш каквото и да било. Нищо не ни пречи да се обичаме. Аз там, ти – тук. Всъщност, защо не дойдеш по-насам?!

Обикновено след това следваше страстна любовна сцена. Когато се върнеше в къщи, Канди не знаеше какво да прави. Страхуваше се, че цялата му любов с Нели ще се разпадне и за това вина има Милица, която вече чувстваше като натрапница в своя живот.

Лятото мина и досадата все по-ярко се изписваше по лицето на Нели. Канди вече я дразнеше с присъствието си. Чрез тази провинциална любов, тя се бе откъснала от цивилизованите салони. В средата на август Нели вече не криеше отегчението си към Канди. На няколко пъти тя го остави да чака цял ден пред заключената порта на вилата си.Той обикаляше като улично коте и час по час гледаше часовника си, с надежда, че тя е отишла до съседния град на пазарувка.

После започна да го избягва и в кръчмата. Или не отиваше на уречените срещи или нищо не казваше, докато бяха заедно. Понякога ходеше сама на кино, за да гледа сантименталните драми на Жерар Филип, защото за разлика от Канди беше убедена, че любовта е лудост, затова предпочиташе да плаче в салона пред екранa, вместо заради собствените си неволи. Тръгна си в началото на септември, обеща да не се връща никога. Когато колата и зави към Широк път, дамата махна отегчено с ръка, сякаш слагаше кръст на трите летни месеца.

Единствено Милица не бе запозната със случая, имаше много работа в книжарницата, Канди остави всичко в ръцете и, детето, нивите, къщата. Жената подозираше, че нещо не е наред, но никога не можеше да допусне, че е точно това. Канди беше мил, но вече дори не и правеше бележка за неща, които по-рано искаше да промени у нея, даже не и крещеше. Една вечер Милица слизаше от втория етаж в книжарницата, за да я заключи, когато, се чу част от женски разговор:

– А тя не знае…
– Ами не знае, така и е по-лесно. Целият град ги разнася, как оня ходел у тях, как мърсували в ливадите, гледай… Гледай – къща палат, жена-царица и взел с чуждата пачавра да ходи…

В първия момент не разбра за какво става дума, но постепенно в съзнанието и се разкри цялата същност на разговора. Идеше и да заплаче, а не можеше. Като че вече го бе чувала някъде и бе плакала, много бе плакала. Сигурно насън. Слезе в книжарницата. Двете жени я изгледаха състрадателно. Купиха перца и калеми за децата си. Заключи след тях вратата и седна да чака мъжа си. Той се върна късно. Влезе на пръсти. Мислеше, че тя спи, както обикновено.

– Мен ли чакаш? – попита виновно.
– Теб чакам… Някак странен си от известно време, заприличал си на сянка. Не те интересува детето, къщата, нивите… – тя си пое дъх – Запустил си всичко…. Коя е тя?
– Хубава е.

С това разговорът приключи. Милица не му каза нищо друго, дори и това, че ще имат второ дете.
В края на септември на гости пристигна мащехата на Канди – Маргарита. Баща му – Михаил я бе пратил за билки, които снаха му приготвяше за облекчаване на язвата. Марга бе на възрастта на Милица, омъжи се по сметка за двойно по-стария от нея вдовец и имаше нужда не от него, а от парите му.
Канди бе опиянен от Нели и всички други жени му изглеждаха скучновати и безинтересни. Милица беше бременна и не го пускаше при себе си, защото от оная вечер насам нещо в нея се пречупи. Нощем мислеше за онова благословено лято, в което мъжът и още и принадлежеше изцяло и изтерзан от любов пращаше писмата си.

Впоследствие откри, че всички са преписани дословно от писмовника, но това бе без значение.
След вечеря мащехата и завареникът играеха скамбил. Тя се опитваше да му покаже всичко, което можеше да предизвика мъжкото у него. Ту се навеждаше през масата, за да оправи ланеца на часовника му и да се осведоми за часа, а междувременно Канди се осведомяваше за съдържанието на деколтето и. Ту оголваше невинно охранените си бедра, уж без тя самата да забележи.

Завареният ѝ син в началото си мислеше, че всичко това е случайно, но повторението на тия случайности го наведе към мисълта за закономерност. Така че съвсем закономерно Маргото се озова в едни и същи постели с Канди. Цяла седмица никой в къщата не разбра за възникналата близост. В неделя Маргарита трябваше да си върви. Канди щеше да я закара с файтона. Милица напълни три кошници с плодове, сложи тикви, фасул и орехи за свекъра си. Сбогува се сърдечно с връстницата си и се сети, че е забравила за билките. Качи се на тавана да ги вземе и от малкото кръгло прозорче съвсем случайно погледна към двора, където двамата се целуваха така страстно, че белите кокошки, които щъкаха в краката им можеха да почервенеят от срам. Този път заплака.

Детето се роди мъртво.
. . .
След погребението Канди се напи. Някой му каза, че Нели била пристигнала същия ден следобед. Калаферов отиде да я види. Тя не беше сама, а с един млад и представителен господин, с изискани обноски и модни дрехи. Нели го въведе в съседната стая и още щом затвори вратата засъска насреща му:

– Нещастник! Ти си един досадник, ти си гнусен досадник, върви си и не ме търси повече! Махай се чучело такова! Върви си! Вън! Махай се! Сбогом!
Канди седеше объркан в средата на стаята, чудеше се какво да прави. Чувстваше се сам и безпомощен. Нели се нахвърли с острите си червени нокти отгоре му, драскаше красивото му лице и го хапеше. Той мълчеше и усещаше как вътре в него се заражда някаква ярост.

***
Час по-късно в полицейския участък служителят педантично записваше в протокола.
– Име, презиме, фамилия?
– Канди Михалев Калаферов.
– Години?
– Тридесет и три.
– Семейно положение?
– Женен.
– Професия?
– Досадник… – каза Канди и се разплака от срам.

***
Погребаха удушената след два дни в София. Господинът, син на известен университетски професор, беше единственият свидетел на процеса. Осъдиха Канди на десет години затвор.

***
Имаше едно време един град, нито много голям, нито много малък. Сигурно още го има. Чухте ли? Камбаната удари три пъти.

Разказът е публикуван в сборника „Сънища“, през 2003 г.