Никола  ИВАНОВ, литературен критик

dsc_58151_2

Литературната Академична  общност провежда вече няколко Национални  конференции за поети, които се открояват във времето през последните 50-60 години като класици за съвременната българска литература – за  Иван Динков, Иван Теофилов, Николай Кънчев, Константин Павлов, Христо Фотев, Биньо Иванов и Екатерина Йосифова.  Осмата конфренция бе за големия  поет  Иван  Цанев.  Предлагаме ви  част от доклада на литературния критик  Никола  Иванов. Припомняме, че Иван Цанев бе удостоен и с наградата „Иван Динков“ в Пазарджик на 28 октомври 2016 г. 

След  Далчев, Александър Геров и най-представителните поети от така нареченото априлско поколение, Иван Цанев несъмнено е един по-късен, следващ етап в традицията на нашата поезия.

В съвременната българска поезия Иван Цанев се откроява с изтьнчената си душевност, с високата култура на мисълта и с разбирането, че творчеството не е само биография, а и съдба. Неговият път в изкуството е белязан с болезнено преосмисляне, с продължителни мълчания и абсолютен отказ от приспособяване. Иван Цанев съчетава тънката поетична чувствителност с дълбоките прозрения на философа. Поетичната визия на Иван Цанев се гради и на пълнотата на напрежението, на драматичното единство на интелектуално и емоционално световъзприемане. Поетът слива противоположни начини на възприемане, слива драматичното и хармоничното чувство. Той е дълбок, чист, чувствителен и силен едновременно поет.

Много топлота и лирическа непосредственост излъчва поезията на Иван Цанев. Защото не само болката, но и пълнокръвието на чувството е белегът, който говори, че и при трагизъм на вътрешната ситуация има нещо по-голямо, по-силно от трагизма – самата жизненост на преживяванията, човешкият смисъл на преживяното.

Малко са поетите като Иван Цанев, които с такова благоговение обитават пространствата на стиха и го превръщат в свой дом. Поезията за него е последната възможност, може би, да се променяме и пресъздаваме неизброимо различни галактики в прегръдката на необятния Космос.

Иван Цанев отдавна знае простата истина – тайната на живота е в начина, по който мислим, чувстваме и извайваме света. Но в същото време съществува една неназовима отвъдсетивна реалност до ръба на пределното, която е истинският Творец. Мнозина наричат тази извънсетивна  реалност Бог или Чудо. За Иван Цанев тя е поезията, която преодолява земното притегляне, за да открие неведомата “пета посока”. Там някъде живее бялата магия на поезията, която провижда как диша всемирът.

Това е един спонтанен и дълбок автор, физиомомичен, емоционален, образен и мисловен, с категорична позиция и ярка багра. Поезията му е естествена и земна, нещо първично, сочно и автентично я кърми със силните сокове на живота и делника на хората. Тази поезия е връщане в друго отношение към природата и нещата, в търсене на опора в автентичния живот на съществуващото през годините на онова сгрешено време, което наричахме “наше”. Чрез лириката на Иван Цанев диалогизираме с един жив, правдив, човешки достоверен лирически “Аз”, незащитен от ударите и болките и въпреки това цялостен и духовно несъкрушим. Самите неща и явления раждат в стиховете на Иван Цанев мотива за вътрешна съпротива, за преодоляване и упорство на установеното. Лирическият субект в неговата лирика е раздвоен между свръхсетивните простанства, които обитава духът и пространствата на сетивността на делничността. Заявеното раздвоение в поезията на Иван Цанев е продукт на противопоставянето между високите стремления на духа и измамността и ограничеността на сетивния свят и бит.

Лириката на Иван Цанев доказва, че поезията отваря съзнанието ни към неща, които не могат да бъдат научени от други източници. Тя ни говори на език, различен от всеки друг и по този начин ни сближава с такива страни на нашия живот и обкръжение, на вътрешния и външния ни свят, до които не бихме имали достъп, ако поезията не съществуваше.

Иван Цанев е сред класическите майстори на лиричната миниатюра в българската поезия. „Шепнешком в нощта”, почти целият цикъл от „Късчета от счупена поема”, „Два откъслека”, „Мемориални извадки” са като сентенции и афоризми. Прекрасна е лирико-философската миниатюра “Водопад”:

 

Във всяка твоя капка

слънце свети.

Вода, най-бистър дял ти отреди съдбата!

Превърната на прах, тук ти докрай усети

разпадането

болката

и свободата.

 

Това е пределно изчистена лирическа импресия, в която философското внушение е постигнато чрез перфектна поетическа форма. В този лирически къс музика, четка на художник и слово са си подали ръка, за да ни внушат усещанията и чувството за истинска свобода, идваща сякаш и постижима само със смъртта. Това стихотворение е бисер, отломък от сърцето, намерен по мисловен път. И ако има хора и по другите планети, те ще го разберат като зряла мисъл, като поезия и дълбочина. Впечатляваща е виртуозността на Иван-Цаневия стих и пиететът му към формата. Но виртуозността при него никога не преминава и не се превръща във фокусничество.

Лириката на тоя поет ни отправя към малко познатото автентично художествено явление, което крие трайни художествени стойности. И ако изкуството на поетичната реалност не се радва и не ще се радва на шумен успех и известност, то е защото те не са търсени от самите подобни поети, не отговаря на тяхната същност, която е чужда на временните псевдомодернистични и псевдоартистични увлечения.

Стиховете на Ив.Цанев са брилятно шлифовани – тук няма излишна дума или неясен образ. Литературоведът Янош Лафицки казва: “За мен най-симпатичните поети са тези, които по някакъв начин доближават гласовете си до човешката реч.”  Именно това е постигнал във “Водопад”, пък и в цялата си поезия Иван Цанев. Прави впечатление изящната афористичност на всяка творба. Амбицията на тоя поет е да задържи поезията там, където си е нейното истинско място – далеч от интелектуалните игри и превземки. Със своята поезия Иван Цанев изразява метафорично човешките емоции. В неговата поетическа рефлексия природата оживява чрез мтафориката на събудените в съзнанието изживявания и представи. Тази поезия е великолепна с богатата си асоциативност. Особената сетивност на тоя поет демонстрира стремежа на сетивата да прозрат и постигат свръхсетивното. Като преодоляват предметната застиналост и статика на света, те търсят хармония в Космоса.

Поезията на Иван Цанев не може да се характеризира като определено ведра. Тя е от онези четива, към които посягаме, когато сме сами и това ни харесва.Твърде много философски обобщения съдържат стиховете, за да бъдат възприети на един дъх. Рядко се среща автор като Иван Цанев, който да съумее да облече “тялото” на мисълта си в най-точната “дреха”.

В стихотворенията на Иван Цанев с теми от революционното ни минало отсъстват каквито и да са шаблони, предпоставени и външно привнесени тези със съмнителна автентичност, прекаленият и отблъскващ патос, патриотарство и зоонационализъм, голите тезиси и декларативност, което определя и силата на въздействие на тези му лирични творби. Тези стихотворения без всякакво съмнение са извънконюнктурни и са свидетелство за интензивната работа на ума и сърцето на поета Иван Цанев. Да вземем например такава “опасна” поетична тема като тази за Апостола, в която безброй автори, и то амбициозни, са се проваляли с гръм и трясък. Става дума за класическото стихотворение “19 февруари, пред паметника на Левски”. Няма нищо изненадващо и случайно във факта, че това стихотворение получава най-висока оценка от великия български поет Никола Фурнаджиев, който безапелационно му присъжда първа награда за поезия, посветена на Васил Левски. И друг огромен наш национален поет – Иван Динков – през далечната 1965 година при прегледа на младата поезия публично изразява възхищението си от тази изключителна поетична творба на съвсем младия тогава Иван Цанев.  По-късно Иван Динков сочи стихотворението като пример за висока поезия в свои книги. “19 февруари, пред паметника на Левски”, заедно с “Апостолически обърнат сонет” са безспорен и огромен успех както за самия поет, така и за българската национална поезия, посветена на паметта на Апостола. Иван Цанев взема от житейския факт и ни повежда към богатото обобщение. Доказателство за това твърдение са и стихотворенията “Паметна плоча”, „Български тайни” и „Кръв”. Този поет никога не е писал под натиска на обстоятелствата, под диктовката на времето или под заповедта на конюнктурата.

С творчеството си Иван Цанев доказва, че извечните човешки тревоги нямат нито националност, нито народност. Толкова ли е важно дали Хамлет е датчанин. Това доказва великолепното му стихотворение ”Почти епитафия” не само със своя край:

 

Световен мозък, напрегни се,

днес на последна дума си осъден.

Неистов петмилиарден писък

тресе противоатомните здания:

” Да бъдем или да не бъдем!”

И цялата земя е Дания.

 

Особено впечатляващ е нравственият императив на тези стихове.

В по-късен период Иван Цанев публикува сонети, посветени на други творци, които можем да определим като своеобразни мини- портрети на съответните литератори. Иван Цанев откроява най-същностното и характерното за всеки от тях. Смисълът на сонета се открива в самото заглавие или в мотото към съответния сонет. Това са своего рода индиректни разговори, спорове, съгласия, несъгласия или въпроси към събратя по перо. Длъжни сме да отбележим, че Иван Цанев е сред най-изтънчените майстори на сонетната форма в българската лирика. Неговите сонети са висока поезия, от къето и да ги погледнем и оценяваме.

Иван Цанев в известен смисъл реабилитира библейско притчовата лирика в българската поезия. И то в едно време, когато стихотворения с подобна тематика са нехарактерни, нетипични за българската лирика, в разрез с официално проповядвания атеизъм. В известен смисъл творби с подобни теми и мотиви са еретични за периода на създаването си. Такива стихотворения са „В памет на мъртвия”, „Накрая на света”, „Завръщане от безкрая”. Ярък пример в това отношение е стихотворението”Три гълъба”, което лично аз ценя много високо. Ето го апокалиптичното предупреждение:

 

Повтори се сякаш библейската вехта история,

но нямахме Ноев ковчег, нито мъдрост и опит,

когато злоустата паст изведнъж се разтвори

и плисна стаената злоба, започна потопът.

Прииждаха мътни вълни от сплетни и омрази

и все по-зловонно, растеше световното блато.

Признания тихи, честитки за весел празник,

подаръци коледни – всичко е вече залято.

 

Това е поезия на интелектуалната метафоричност, което не предполага лесно разбиране и общуване с нея. Читателят трябва да има търпението да се приобщи духовно към подобна по-сложна, но и по-стойностна лирика, защото общуването с нея изисква известни интелектуални и емоционални усилия. Много силно е усещането за съдбовност, съчетано с космичното, за граничност и безпределност, за дълбочина и небе. Изведена до библейски  интонации, човешката участ не ражда скепсис и нихилизъм, нито безразличие към ценностите и начина, по който живеем и умираме. Космичното, превърнато във вътрешни измерения, не води до краен релативизъм. Затова в края на стихотворението облаците се вдигат, защото човекът отново е намерил сили да се извиси над злото:

 

Когато прекрача през къщния праг и усетя

вкуса на сълзата, дъха на милувката скромна,

дано да изгукат и в мене три нежни гласчета

и аз първозданните думи, щастлив, си припомня.

 

Без излишни метафори и сложни литературни прийоми поетът пресъздава картината на Космоса като симбиоза между природата и човека. Много пластична и фина е тази лирика. Когато изкуството наистина е голямо, както е в случая, то по принцип те обсебва. Разбира се, ако притежаваш необходимите сетива. Поезията на Иван Цанев разширява нашите възприятия, кара ни да виждаме нещата в нова светлина, задълбочава нашето познание за човешките състояния. Тя пресъздава ситуации, с които можем да се идентифицираме, обогатява ни с образи, които стимулират нови мисли, от които можем да се учим.

Както и всяка значителна поезия, така и лириката на Иван Цанев съхранява възможността за различни тълкувания в зависимост  от дарбата и школовката на читателя да възприема поезията.

При тоя поет различните уклони на съвременното новаторство –  асоциативност, символика, метафорични мостове, интелектуален коментар – се мотивират, доказват и утвърждават чрез върховната роля на непосредствения чувствен израз, чрез силата на страстта, чрез емоцията, която проговаря за човешките истини. Далечен е пътят на Иван-Цаневата поезия, защото не става за митингово скандиране и категорично отказва да копира пейзажи.

Иван Цанев има предпочитание към поезията на Далчев, той се чувства от една поетична раса най-вече с него, тях ги сближава една и съща любов към поетичната реалност. Но той е достатъчно различим от Далчев. Те и двамата никога не избират крайностите, сякаш не са открито борчески поети, но всъщност са абсолютно непримирими към действителността. Двамата създават богато и трайно творчество. Защото водеща при тях е магията на онова, което витае из поетичния въздух на времето и което банално наричаме традиция и идеал, или онзи светлинен лъч, който във века на „измите” и на бясното лутане на поетите от абстрактното до фигуративното и обратно, води тези творци до „третия път” и те съхраняват видимо и невидимо и създават свой свят, отличителен с ненакърнимата си пластика и духовна цялост на лириката им. Можем да ги определим като „Поети на поетичната реалност”. Тяхната лирика със своите пластични и духовни откровения придобива измерения на европейска поезия. А Иван Цанев е сред поетите, които се явяват като „артистична еманация на поетичната реалност”.