Никола ИВАНОВ, литературен критик

08%d1%83%d1%80%d0%be%d1%86%d0%b8

И в последната си стихосбирка „Уроци по мълчание“ Валентина Радинска не изневерява на себе си, на собствения си стил и разбиране за стойностна поезия. Несъмнено тя е сред най-откроените ни и водещи поетеси в съвременната ни лирика. За нея е непозната лиричната лековатост, тя не се интересува от епидермиса на живота, а драматично до трагизъм преживява съдбата си, изважда от себе си поетични ядки, които са устойчиви във времето.

В тази лирична книга на Радинска са включени преимуществено стихотворения, които поетесата е сътворила в последно време. От творбите й се усеща преди всичко болката по починалия любим Коко Азарян. Това поетесата изразява не само в стихотворението „Ятата“:

                   До тук беше със любовта.

                   Изпепелени земи след тебе…

                  А ятата пищят сред мъгли непрогледни,

                  а ятата пищят…

                  И изгубили хилядолетния път,

                  който само за миг им е бил непотребен,

                  те – ятата – пищят сред мъгли непрогледни,

                  те – ятата – пищят…

 

                  И се люшва небето, и земната твърд

                  се разклаща, и като във мрачен молебен

                  те – ятата – пищят сред мъгли непрогледни,

                  те – ятата – пищят…

 

                  До тук беше, любими… Онази врата,

                  макар и невидима, се затвори след тебе…

                  И ятата пищят сред мъгли непрогледни,

                  пищят ли, пищят…

Настроенията и обстановката в лиричната творба е като в Ботевско-Яворовска-Ивандинковската поезия. Личната драма и трагедия от загубата на любимия човек е максимално универсализирана, затова е толкова силно въздействието на стихотворението. Загубата на любимия човек лирическата героиня изживява толкова силно, защото е съществувала духовната връзка между двамата. Тази загуба увеличава самотата на поетесата. Неслучайно рефренът в „Свободно е сърцето ми“ е „прииждай самота!“ Лирическата героиня зове самотата и защото само в самотата творецът може да преосмисли и преживее всичко и да се самопостигне творчески:

                   Сърцето ми е пълно само с минало…

                   През есенния свят вървя сама.

                   И знам, че Есента ме е настигнала

                   докато аз сълзите си броях…

С подобни душевни състояния са свързани и „упражненията по мълчание“ на поетесата. „А всичко покрай мен мълчи, мълчи, мълчи…“ заявява Радинска в „Тънък лед“. Но в нейните стихове винаги става дума за говорещите мълчания, за говорещата тишина, за викът в тишината, чрез който болката намира своето кънтящо изражение. Въздухът не достига, лирическата героиня не иска да мълчи:

                   И остана без въздух въздухът…

                   А мълчанието ти свисти.

(„И остана без въздух въздухът“)

     „Самота“ е ключовата дума в тази лирична книга – тя преминава като водеща нишка през стиховете от целия сборник. Независимо дали е пряко назована или не, самотата се усеща при прочита на всяко стихотворение. В стиховете на Радинска властват есента и зимата, няма пролет и лято. В най-добрия случай „пролетта е дъждовна“. Макар че лирическата героиня мечтае за светлина и топлина, но ги няма:

                    Как ми се плаче, Господи, как ми се плаче…

                    Как ми се сяда в светлата тишина –

                    нека птици край мен да летят,…

Дъждовно, неуютно, студено е в „Реквием“, свързано със смъртта на бащата. Тревожна е забравата, на която се поддаваме по отношение паметта на мъртвите. Отива си светът на мъртвите, за които Иван Динков казваше, че са по-дейни от живите.

Светът, в който пребивава поетесата и всички ние, не е добър свят. Лирическата героиня не може да се примири със статуквото. Затова заявява:

           Бодилите, цъфтящи на езика ми,

           все някой ден ще прецъфтят,

           но дотогава има време – свиквайте,

           че ще бодат…

(„Докато ме настигне“)

Нейните стихове са от думи „копривени“ („От всички страни“). В „Сега съм тъмна, тежка и нечута“ поетесата изповядва:

Сега съм тъмна, тежка и нечута.

           Сега съм мрак, на дъното стаен…

В редица стихотворения Валентина Радинска използва оксиморона, полюсните състояния, които преобръщат посланията и създават обемност на творбите („Посвещение“ и други). Зимно-ледено до безнадеждност е в някои стихове на поетесата („Нито дума“ и др.):

           В дълбоките сенки на думите от този ден съм се скрила.

           Светът за какво ми е – безлюбовен, креслив и голям…

           Ти превърна сърцето ми в някаква птица безкрила,

           а за тебе го бях превърнала аз във молитвен храм…

           …………………………………………………………..

           …Но ще заседне слънцето, сенките ще залязват,

           и насаме със раната, наречена кратко – душа,

           ще се отвори сърцето, и в него на пръсти ще влязат

           сълзите, за да излязат думи на сутринта…

(„В дълбоки сенки“)

В творбата стиховете бавно просветляват, мракът постепенно и мъчително отстъпва, за да се появи Надеждата, че все пак макар през сълзите на душата и сърцето, ще се появи Доброто. Затова в „Реката“ по-късно се опитва да се самоопровергае: „Не, реката на моето детство не мирише на блато.“, но не успява да намери житейски биографични аргументи.

Мисълта за смъртта не напуска лирическата героиня на Валентина Радинска, както е в „Нито дума“. Но поетесата разглежда смъртта като етическа  категория. За самоспасението като единствен изход става дума в „Послепис“. Когато можеш да се представиш пред Него нравствено чист, тогава Той ще въздаде според земните ти дела, защото е винаги справедлив. Няма от какво да се страхуваш, когато си живял праведно, не е необходимо да си светец. Богът е във всички нас и всичко около нас е Негово творение. И във всичко, като мислещи същества трябва да разпознаваме Него, за да откриваме Доброто.

В поезията, и въобще в изкуството, най-важна е автентичността, т.е. да имаш собствена биография и в творчеството си да си й равен. Няма как да не повярваме в изповедта на Валентина Радинска в „Мостове“:

            Малко мостове ми останаха към живота –

            все разбити, порутени, а водата – висока…

            И залива подпорите, блъска в яростен ритъм,

            всеки мост се клатушка – разбито корито!

     „Все по-стръвно копая във себе си“ – драматично заявява лирическата героиня в „Само раните“. Поетесата се стреми да достигне до предела на болката, до най-болезнените й прояви и състояния.

И в тази си стихосбирка Валентина Радинска не изневерява на себе си. Стиховете й също са разтърсващи, спазматични и осмислящи, каквато е нейната поезия въобще. Затова нейните лирични творби не ни оставят безразлични, а ни увличат и завладяват с пълната емоционална ангажираност на сътвореното, принуждават ни да съпреживяваме. В „Уроци по мълчание“ поетесата си е просто Валентина Радинска.

     Валентина РАДИНСКА, „Уроци по мълчание“, поезия, Изд.“Захарий Стоянов“, 2016г.