Никола ИВАНОВ, литературен критик

12andey-andreev-200x300

Поезията на Андрей Андреев е чиста до святост лирика. Това потвърждава и новата му стихосбирка „В този край на света“. Сигурен съм, че този поет пристъпва към сътворяването на стиховете си като свещенодействие. Затова неговата лирика е съкровена и ни покорява с дълбоките си преживявания, с искреността си, с откровенията на поета.

Именно тези особености на поезията на Андрей Андреев определят и бавния, но солиден ритъм на изразяване, той никъде не забързва в стиховете си, защото се интересува от дълбоките, същностните и важни неща от живота и битието ни на човеци. Този поет се интересува и вълнува от най-важните екзистенциални проблеми, пред които е изправен човекът още от осъзнаването му като мислещо същество, от дълбока древност, още от античността.

Андрей Андреев разчита на вътрешния си глас и собствената интуиция, които му подсказват важните неща, които си заслужава да се изживеят и споделят с другите хора. Тонът в неговата лирика е минорен, но не меланхоличен, защото стиховете му се характеризират с вътрешна динамика и драматизъм. Чрез самотата този поет се дистанцира от врявата на ежедневието, за да изживее и изрази екзистенцията.

Много важен за този поет е споменът, често върху спомена той гради своите лирични творби, защото е автентичен, в голяма степен автобиографичен поет. Едно от стихотворенията му е озаглавено „Спомени“. Със спомена е свързана и темата за завръщането. А.Андреев е сред националните ни поети, за които родният край и родната Раковица имат решаващо творческо значение. От там той черпи главните теми, от които извлича стиховете си:

                         …и върнал се да коленича

                         до камък в нощите студени.

Споделя поетът в „Залез“. Неговата съдба е едно постоянно заминаване и завръщане, макар че родният край той винаги носи в сърцето си. Съкровено е „Селце“:

Изгубено селце сред есента

                         ме срещна тази нощ и ми напомни,

                         че нашият живот е къща скромна

                         с пътека, със дървета и цветя.

                         …………………………………

                         Аз влязох. Скръцна дървения праг.

                         Ръка целунах и сълза изплаках.

                         И после цяла нощ, загледан в мрака,

                         размислях за човешкия живот.

Екзистенциалността е много силна, защото и тя е свързана с родното селце, със спомена за майката, бащата, съселяните, приятелствата.

При А.Андреев любовта към родината е искрена, лична, дълбока, автентична. Затова стиховете, в които я споменава, звучат искрено и съкровено, без патос, сълзливи клетви и неавтентични епидермални чувства. Това потвърждават и стихотворения като Роден дом“, „България“, „Камъни“ и други.

А.Андреев е майстор на природните описания. Той рисува чрез словото си като истински художник:

                 Тук вали сняг.

                 Бели всички дървета.

                 Бял  и нощният мрак.

                 Черно – само небето.         („Сняг“)

Или пък „Звездна роса“:

                 И тази вечер над нощта

                 вечерницата ще изгрее,

                 заели своите места,

                 звезди ще заискрят край нея.

Многобройни са творбите, чиито заглавия говорят за този тематичен афинитет и любовта на поета към майката природа. Само че при него никога природните описания не са самоцел, а повод за същности екзистенциални размисли:

                   Мътно слънце. Стъпкани гробове.

                   Гарвани тършуват в пепелта.

                   Тихо падат в празните дворове

                   унизени есенни листа.

(„Есенна смола“)

Затова така тревожно поетът предупреждава човека да пази природата, защото без нея ще загине и той. В „Природата“ А.Андреев е смутен от безразсъдните действия на човеците:

                   Когато клона й сечем,

                   сечем души виолончелови.

                   Навярно затова и мрем

                   като изневиделица.

Асоциацията и аналогията с „Изсичането на Лонгоза“ на Андрей Германов или „Гераците“ се налага естествено. В „Пеят някъде“ поетът се тревожи от отчуждението, което се настанява в живота ни, от алиенацията, която ни обзема.

„Войната в Троя“ импонира с антивоенния си патос. Минипоемата е напълно актуална и днес. Защото резултатите от войните са разруха и смърт. Антивоенно стихотворение е и „Защо?“, в което става дума за гибелта на Димчо Дебелянов и други свидни и безсмислени трагични жертви, които са заради войните.

Увлечени от ежедневните си маловажни стремежи и ламтежи, забравяме за мъртвите, които са били по-добри от нас, затова светът става все по-лош („Времето“, „Свят на живи и мъртви“).

Човекът носи в себе си доброто и злото, но в известна степен и от него зависи на кое от двете ще даде превес в душата си („Есенни брадви“). Човекът все пак заслужава и прошка в едноименното стихотворение:

                   Но едва сега разбирам, мили,

                   че в света на тлен и незабрава

                   и човекът прошка заслужава,

                   щом и птиците са му простили.

В центъра на много творби е темата за Смисъла на живота, за живота и смъртта – едни от най-екзистенциалните и осмислящи теми („Пътьом“, „Памет“, „Макове“ и др.) Защо сме се родили, каква е мисията ни в земния ни живот, къде отиваме след земната си кончина, как ще се представим пред Него, дали ще оставим някаква духовна следа след себе си, дали сме живели смислено, за да ни има и в следващото време и т.н. и т.н. – все въпроси с много трудни и почти непосилни отговори:

Пътьом се спрях

                         сред пространство безкрайно и време

                   с хора и днешни, и бъдещи, с хора предишни,

                   слушах и тъжни, и весели песни-поеми:

                   камък и бурен, и дом с белоцветните вишни.

 

                   В тях се заричах и най-съкровените думи

                   пишех виновно по въздуха и по водата,

                   ако ли някой случайно ги срещне по друма,

                   те да му бъдат утеха и глас на съдбата.

Пребиваването ни на земята е само един миг от безкрайността, вечността и необратимостта на Времето и този миг не бива да го пропиляваме лекомислено, безотговорно и безсмислено („Миг“).

А може би поетът е по-прав в „Роб“, където става дума постижима ли е абсолютната пълна Свобода на земята. Дали да я търсим в Космоса и Всемира след смъртта, или да се борим за нея тук на земята, докато сме живи, срещу тиранията на властимащите.

Силни са стихотворенията на Андрей Андреев, посветени на други български и руски поети и творци, с които той е бил приятел – някои още живи, други преселили се в отвъдния, да се надяваме, по-добър свят.  Затова и мисълта за смъртта поетът не приема трагично. Защото съществува Надеждата за това по-добро място след нея („Посвещение“).

Болката и тъгата преобладават в лириката на А.Андреев, в сборника няма да открием лековати весели стихотворения.

Връщам се отново на мисълта за святостта на лириката на Андрей Андреев. В стихотворението „Святост“ поетът споделя:

Инак щяхме ли да опознаем

                светостта на родилката пръст?

                Само пътя мини до края.

                И носи мълчалив своя кръст.

Това е.

 

     Андрей АНДРЕЕВ, „В този край на света“, лирика, Изд.“Захарий Стоянов“, 2016г.