Брациговската архитектурно – строителна школа най-вероятно има ренесансови корени. Както отдавна е доказано семействата, които се заселват през 1791 г. в родопския градец, са тръгнали от Костурско и са донесли със себе си златния занаят. Но техните умения са придобити далеч преди насилственото преселение. Днес знаем, че те идват от Отско, Орешче и близки до тях села. Данните, които получаваме от документи от времето на Турската империя ни доказват, че става дума за хора на възраст от двадесет и пет до четиридесет години.

Ако е вярно това, че те са бягали от албански и турски нашественици, защо по-възрастните не са ги последвали?

Според статистиката продължителността на човешкия живет по онова време е била около шестдесет години. Следователно да търсят нови поселения са тръгнали само младите, може би с надежда да се върнат за старците, което никога поне по документи не се е случило. Но да се върнем на дюлгерския занаят. Най-вероятно той е усвояван от Флорентинската строителна школа, която бележи бурен разцвет по времето на Ренесанса. Като върхово достижение на Куатрочентото се сочат огромните катедрали, една от които е Санта Мария дел фиоре във Флоренция и прочутият и купол, създаден от Брунелески.

Ако се върнем в същото време в България, ще установим, че повечето от църквите ни са правени от дърво или са зидани, но с дървен покрив. По нашите земи, в този период не е имало майстори, които могат да построят купол на храм или сграда, без той да бъде укрепван с греди или железа. Идвайки в Брацигово майсторите вече са усвоили тази техника. Нещо повече, те я прилагат и при строителството на мостове.

Логично е техните предци да са се учили на архитектурно майсторство в Италия.

Ако сте посещавали Костурския край ще установите, че тамошните села са планински и препитанието на местните не е било лесно. Поне засега няма ясни следи за поминъка на тамошното население преди то да поеме към вътрешността на страната. Със сигурност обаче и там е имало дюлгерски еснаф, който е оставил трайни следи върху всичко, което е сътворил. Като се започне с храмовете и къщите.

18%d0%be%d0%bc%d0%be%d1%86%d0%ba%d0%be

Не малко са и мостовете в пределите на Османската империя съградени точно в периода от 14 до 18 в. Един от тях е мостът на Марица при Свиленград. Прадядо ми Груйо Клянчев, чийто прадядо е именно майсторът Клянче е чувал от него, че баща му е участвал при строителството именно на този мост. Това означава, че майсторлъкът на дюлгерите от Костурско е бил известен на султана, в чийто територии са живеели майсторите и те са били търсени, за да упражняват занаята си. Друг мост правен от предците на бъдещите преселници е мостът на Марица при Одрин, а трети е този на р. Дрина.

Още тогава майсторите са имали чираци и калфи, а печатът на Соломон е бил техният запазен знак.

Защо именно този знак? Имало ли е нещо мистично в еснафа? И да, и не. В псевдоепиграфски трактат върху дейността на демоните и амулетите от Завета на цар Соломон авторът разказва историята за това как Соломон е получил печата директно от Бог.

Еврейският цар забелязал, че синът на неговия главен занаятчия отслабвал с всеки изминал ден, въпреки че получавал двойно възнаграждение и двойна дажба храна. Когато Соломон запитал момчето, то отговорило, че всеки ден след залез слънце го тормози някакъв демон.

След това Соломон се помолил на Бог за помощ. Всевишният отговорил на молитвите и му изпратил пръстен печат, на който била гравирана пентаграма. Съществуват теории, че този трактат е написан от самия Соломон и предоставя информация за периода на построяване на соломоновия храм.

Благодарение на този пръстен Соломон придобил контрол върху демоните, започвайки с Орниас – демонът, който измъчвал синът на главния занаятчия. Разпитвайки демоните, които призовавал, той успял да разбере имената им, как преследвали човешките същества и как това можело да бъде предотвратено. Соломон дори успял да накара тези демони да работят за него. Например демонът Асмодей помогнал за построяването на известния храм. Освен мистичните си качества, печатът на Соломон има и символична стойност. Например основата на печата докосва земята, а върхът достига небесата, което се явява символ на хармонията между противоположностите. Пример за тази хармония може да се види в твърдението, че печатът на Соломон „символизира връзката между наука, красота и метафизика, с елементи на медицина, магия, астрономия и астрология“.

Без да имат знанията на Соломон строителите вярвали, че полагайки неговия печат върху строителните си обекти ги правят неразрушими и устойчиви на всякакви влияния. Това е и причината пентаграмът да бъде откриван на почти всичко сътворено от представителите на тази школа.

След преселването им в Брацигово те правят множество храмове, където ще откриете пентаграм. Ако той не е изчукан върху камъка, ще представлява елемент от общата архитектура, както например това се случва с катедралния храм „Успение на Св.Богородица“ в Пазарджик.

18%d0%b1%d0%be%d0%b3%d0%be%d1%80%d0%be%d0%b4%d0%b8%d1%86%d0%b0

Катедрална църква на Пазарджик. Построена в 1837г. като авторството и се приписва на Петър (или Димитър) Казоолу от Пещера и първомайстора Никола Тончев Устабашийски (1797-1868) от Брацигово. По тип църковната сграда е трикорабна, безкуполна. Три апсиди от изток и две аркадни галерии от север и юг излизат извън очертанията на основното тяло, което има размери 22,9/37,7м. Основна част от общия обем на сградата заема трикорабният наос, вкопан дълбоко в земята, поради което в него са развити вътрешни каменни стълбища. В притвора има два параклиса с отделни олтари.

Над притвора и параклисите ляга обширна емпория, като стълбите към нея са вградени в дебелината на каменните зидове. Наосът е разделен на три кораба от две редици по шест каменни колони, носещи масивни каменни сводове. Средният кораб има височина 10,7м, а страничните по 8,78м. Пространството е изградено от едри елементи без прекалено детайлиране. Строителната конструкция на църквата е постижение за времето си. Зидовете са от камък, засводяванията над корабите са също каменни, като между трите полуцилиндрични свода в подпокривното пространство са иззидани облекчаващи полусферични сводове оригинална конструкция на майсторите от Брациговската школа.

Слабата почва е преодоляна от строителите с изграждането на дървена скара, стъпваща върху също дървени пилоти под основите на сградата. Художествен и оптически център на вътрешното пространство е дърворезбеният иконостас. Изработен вероятно около 1840 г. той е дело на майстори от Дебърско-Мияшката школа. Както църковното пространство, така и иконостасът са пропорционирани в правилата на „златното сечение“. Съществуват няколко мнения за авторството на този изключителен резбарски шедьовър. Очевидно майсторите са от Македония, като според някои главен резбар и автор на иконостаса е Макрия Негриев, който създава и иконостаса в църквата „Св. Богородица“ в Скопие, според други е Димитър Шаренков Церовеца. Външната архитектура на църквата се отличава с единство, лаконичност и точно пропорциониране.

Именно „златното сечение“ навежда на мисълта за школуване във Флоренция или друг голям център на архитектурата в Италия.

Точно в пролетните години на Ренесанса във Флоренция е изграден прочутият мост Понте Векио. Той трябва да свърже палатът на Медичите с двореца Уфици. И така отдолу минава мост, над него има дюкяни, а над тях таен тунел, по който дожа се разкарвал когато и както си иска без да бъде виждан от тълпата.

18%d0%bf%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%b5-%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d0%b8%d0%be

Първоначално в магазините имало продавачи на зарзават и месо, но тъй като миришело много, те били изгонени и на тяхно място се настанили златарите. И така е до днес във Флоренция.

Това изящество не останало незабелязано и от цяла Европа тук идвали майстори да гледат, а неуки да усвояват тънкостите на това строителство. Вероятно тогава един или няколко млади мъже от Орешче, Омотско или Несрам, са станали част от братството на свободните зидари.

Ето как изглежда картата на Италия по това време.

18%d0%ba%d0%b0%d1%80%d1%82%d0%b0

На практика, по море, тя граничи с Хърватия и Албания. Костурските села са на границата между днешна Македония, Гърция и Албания. Пътят до Италия, също раздробена на княжества по море е бил кратък. Предвижването не е отнемало повече от седмица, за да се достигне до най-близкото до Флоренция пристанище.

От там обучените вече майстори се връщат с много знания и чертежи. Повечето от тях са грамотни и вероятно принудени от обстоятелствата научават и италиански, от където пък в тайният им език се вмъкват италиански думи. И така в началото на ХV в. било създадено първото поколение на тази станала в последствие голяма група строители.

Може би техен другар в учението е и създателят на Дяволския мост над р. Арда – Уста Никола от Неделино. 

18%d0%b4%d1%8f%d0%b2%d0%be%d0%bb%d1%81%d0%ba%d0%b8-%d0%bc%d0%be%d1%81%d1%82

В този край пътното съоръжение е известно и като Шейтан кюприя (Дяволски мост, от турски, б.а.). Според изследователи мостът е построен в началото на ХV век – около 1515-1518 година, като в местните родови предания даже се споменава името на майстора строител Уста Димитър, от близкото с. Неделино. Издигнат е от местен здрав камък, а най-уникалното е, че за 5 века не е поддал нито един зид съоръжението не е претърпяло преустройства или укрепване и е устояло на напора на буйните води на Арда.

Мостът е разположен на 420 метра надморска височина. Дължината му е 56 метра, широчината — 3,5 м. Той е трисводест, с полукръгли отвори за отчитане на водата. Височината на централния свод е 11,50-12 метра. Върху един от ключовите камъни на централния свод е открит гравиран малък хексагон, наречен „Печатът на Соломон”.

Най-вероятно по създаването му е работила цяла бригада, защото работата е непосилна за сам човек, а необучени хора, по-скоро биха били пречка отколкото в помощ на дюлгерите.

Поразителна е точността, с която е направен всеки детайл по този приказно красив и изящен мост. Експерти го определят като шедьовър на средновековната архитектура и затова от 24 февруари 1984 г. е обявен за паметник на българската култура.

Не е случайно и това, че именно Кольо Фичето се учи от брациговските майстори векове по-късно и създава своя шедьовър на р. Бяла.

Според досегашните изследвания преселването в Брацигово е станало през 1760 – 1770 г. Но, на основание на събраните сведения може да се приеме, че голямата бежанска вълна е дошла през 1791 г. За което свидетелства и плоча поставена върху  чешма, от това време. „Во время избавления, соградисе сей източника за споменъ на преселването лето 1791, 7 юлия”.

Според изследвания на Брациговския исторически музей, 12 рода са се заселили в Пещера, 10 в Перущица, 6 в Козарско и 12 в селата Дебрашица, Паталеница и Црънча.

Майстор Клянче е роден около 1761 г.; преселил се в Брацигово през 1791 г.; взел участие в строителство в Рилският монастир в периода 1816-1819 г. /виж: Бербенлиев, П. и Хр.Патръчев, Брациговските майстори – строители…, с. 12-27./