* Снимка: Сп. „Минало“

За този материал ще си навлека гнева на най-малко три групи хора. Силно религиозните християни, веганите и радетелите на книжовен български език. И тъй като си знам, че е така, гледам да не ги бавя. Минавам към главното.

От дете още все се чудех защо на 25 декември казваме Коледа?

По принцип от седем годишна имам отговор, защото тогава се колят прасета. Поне у дома, така беше. Баба беше ревностна християнка, постеше даже в социализма и не се вълнуваше от мнението нито на партийни секретари, нито на ОФ деятели. Свършеше ли баба с постенето през зимата, значи беше Коледа. Пролетта – Великден и междувременно разни краткотрайни пости си минаваха почти тихомълком.

Прасето бе важно за всяко соцдомакинство, защото икономисваше известен разход на пари, а също така набавяше месо, което по едно време, към края на социализма взе да зачезва от магазините. И най-важният аргумент беше бабиното: Аз си знам с какво съм го хранила. Не, че тогава се споменаваше за някакви Е-та в храните, даже и купешките си бяха съвсем читави, но пък в крайна сметка – наистина тя си знаеше. Щир, царевица, ярма и останките от ежедневната трапеза, често и неуспешните кулинарни опити на майка ми.

Дядо ми имаше навика да кръщава прасетата. Когато беше едно го кръщаваше на руския държавен глава, появеше ли се второ, моментално приемаше името на американския президент. Ето защо когато се навърташе край кочината, често се чуваше: Горбачов, не ритай Рейгън. Я, го пусни и той да яде от помийката. Също и: Брежнев, ти тоя Джими Картър за нищо го нямаш, да му е.. майката…Сега ще се отплесна, защото искам да разкажа и това, че той много обичаше да ругае. Баба често се възмущаваше, защото това хич, ама хич не и влизаше в християнските представи. Веднъж, твърде ядосана го попита: Тодоре, ти можеш ли да кажеш една дума без да псуваш? А той: Е.а ли майка му, каква ще е тая дума…

И те така.

В деня за колене на прасе в двора сякаш се готвеха за война. Палеха огън, върху него бълбукаше казан с вода, прасето беше изкъпвано с маркуча и колачът лъскаше два ножа, точеше ги, упорито, все едно ще дупчи противоатомно укритие и се почваше гоненето на прасето. Ако се явеше пъргаво, си беше бая търчане. Пък и баба си знаеше работата, та за половин година ги правеше едни дебели и мазни, бутаха колача като пухена възглавница. Скачаха му по двама – трима души докато го клъцнат. Нас с брат ми ни прибираха вкъщи, да не гледаме това грозно кръвопролитие, но все се случваше нещо да видим иззад пердето.

Като случая с прасето, което ни се падна от ТКЗС-то. През 1993 – та година.

Тогава разформироваха всичко и раздадоха на хората свини-майки. Нашата беше доста застрачела. Гърбът и можеше да конкурира всеки динозавър от Джурасик парк. Мушнаха я с ножа в гърлото, но тя вместо да сдаде багажа, скочи да бяга. И няма стигане. Разгеле, докопаха я по едно време. И пак я мушнаха. Ама тя знае и две, и двеста. Най-малко шейсет прасенца беше родила и пак драсна.

При второто задържане хич нямаше вид на изнемощяла. Тогава постъпи предложение, да бъде напръскана със спрей за омаломощване. Оцъклила се оная свиня и гледа народа срещу себе си и тъкмо я пръснаха в очите, вятърът завъртя и касапите се разбягаха, че на тях им залютя на очите. Малко преди да се откажат, свинята сама се гътна.

Процедурата от тук насетне е известна на всеки средно статистически българин.

Та като поотраснах малко, разбрах защо се казва Коледа.

Причината да казваме Коледа, а не Рождество Христово е в късното християнизиране на българите и силните позиции на прабългарите в държавата.

24 декември в България се нарича Малка или Суха Коледа. Нощта на 24 срещу 25 декември се нарича Бъдни вечер и в огнището се пали ствол от дъб или круша, наречен бъдник. Веднага след Бъдни вечер (вечерта на бъдното, на бъдещата нова година) по къщите тръгват на групи (куди, чети) специално обучени и облечени мъже, наречени коледари, които чрез песни и танци благославят стопаните и домочадието.

В някои от песните също се възвестява раждането на младия бог, други обаче имат коренно различен характер и съдържат новогодишни пожелания. При старите българи, като наследство от календара на прабългарите началото на годината и началото на кръговрата на годишните празници е започвал от 21 декември – денят Единак, Еднажден (християнизиран като Игнажден), денят на зимното слънцестоене. Следващият ден – 22 декември се наричал Споляз, Сполязовден (съкратено Поляз, Полязовден) във връзка с поверието, че от първата живинка (човек, животно), което влезе в двора ще предопредели дали ще има сполука и дали ще бъде спорна новата година.

Новогодишните песни, названието Коледа, бъдникът, вечерта на „бъдното“, сполязниците и още някои други особености показват, че при българите в този християнски празник са се запазили много елементи и от по-стария соларен празник с новогодишно съдържание. 

Заради това църквата не приема езическото Коледа и държи да говорим за Рождество Христово. Веганите пък заклеймяват върло клането на невинните прасета и с ужас крият очите на децата си, ако случайно попаднат на кръвопролитието в нечий селски двор. Това вече се случва доста по-рядко сочи личният ми опит, тъй като от известно време насам изучавам селския живот натюр в септемврийското село Бошуля.

И констатацията сочи, че да живееш на село, никак не е зле.

Предимствата са много повече от единствения недостатък, че трябва да ставаш по-рано за работа. Като начало ще ви доверя, че сутрин ни будят петли. Като спрем да говорим през деня можем да чуем и птичките. Прасета не се гледат в радиус от два километра от къщата, за сметка на пуйки и кокошки. Кравите са рядкост. Въздухът е чист. Накратко – селяните станаха по-граждани от гражданите. Защото в Пазарджик има граждани, които все още си гледат прасе в двора.

И за да затворим темата, следващото „произведение на изкуството“ открих за моя изненада в блог за фенове на „Алфа Ромео“. Веганите и хората със слаби сърца изобщо да не го четат. Предупреждавам ги, че ще бъдат много възмутени. Също интелектуалците, които не понасят словоблудство.

„Свиньо мазна и прекрасна, най –после дойде време да те изядем.
Най-после ще те нарежем на парчета и в буркани ще те натресем.
Искам на жаравата да цвъркаш, в тавата леко да са запечеш.
Коричка хрупкава да пуснеш и аромат блажен да разнесеш.

Как искам във червата ти дебели, карантията ти сочна да навра.
С ориз и чубрица, с пиперец, в казан на бавен огън, аз да ги сваря.
Олей, ква пача ще си направя и как ще сърбам докат още ври.
Сланината ти сочна на парчета, ще турна в каче да престои.

А малките ти пъргави крачета, ще ги сготвя на ефирно фрикасе
Пържолки тънки на тиган ще метна, докато станат леко алангле
С джоланите ти мазни, ще приготвим яхнийка вкусна, във гърне,
полвината главъ ще опека със зеле, а другата полвина на котле.

Гълтай свиньо от коритото помия, плюскай здраво и лежи.
Да станеш тежка и дибела, родата с тебе да облажи.
Ярмичка вкусна ще ти сипя и със суроватка ще я овкуся.
Да мой доволна да останеш и динена кора ще надробя.

Ща ръгним с ножа у вратлето и ще квикнеш за последно, май.
Нелепо със копитца ще пририташ, усещайки нелепия си край
И после ще ти полети душата, към вашият си, свински рай.
Касапите дори не ще дочакат, да изтече кръвчицата докрай.

Веднага майсторки ще те изкормят и сръчно ще те надребнят.
Не си им първата свиня заклана, а те са вещи в своя занаят.
Отделно бут, отделно плешка, отделно ребърца, филе и шол.
И мръвки за каймица ще оставят и наденица да виси на кол.

Без тебе кочината ще остане пуста, не ще се носи миризма.
Кокошките на двора ще оклюмат, че няма да кълват лайна.
Козичките ще блеят жално, предвкусвайки и своята съдба.
И агънцето малко ще се чуди, къде изчезна угоената свиня?“