Светилището на Дионис е една от най-големите загадки, които са ни оставили древните траки. То със сигурност е било факт, защото е отразено от древните хронисти. 

Според Херодот „Старо светилище с оракул съществува и на най-високата планина”. Негови владетели били траките сатри, а гадатели – бесите, един клон от сатрите, там жрица предсказвала както в Делфи.

За светилището римският писател Светоний съобщава, че когато Октавиан, баща на Август, водил войската си някъде из отдалечените части и в свещената гора на Дионис, се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще бъде господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над хълма на светилището чак до небено – знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принесъл жертва на същия олтар.”

Правен е опит да се открие мястото на светилището от историци и археолози на БАН, но за съжаление работата не е довършена поради смъртта на Мечислав Домарадски – директор на Археологическия отдел на БАН. Домарадски направи оглед на района на Велинград и по-специално на връх Острец и стария път от с. Баните (сегашния квартал Чепино на Велинград) през връх Сютка към Доспат. Резултатите от проучванията му на връх Острец са публикувани в сборника „Славиеви гори”.

Ето какво пише археологът Андрей Меламед в статията си „За археологията на с. Нова махала, община Батак”: „В прочутата си „География” Страбон (64 г. пр. н. е. – 21 г. от н. е.) описва племената по поречието на р. Марица: „При Хебър живеят корпилите, по-нагоре брените и най-накрая – бесите. Чак до последните реката (т. е. горното течение на Марица) е плавателна. Всички тия племена са разбойнически, а най-вече бесите.”

За бесите продължават да пишат до късната античност. И всички извори насочват все към територията, която сега проучваме. Например, една от 14-те стратегии на провинция Тракия от Римската империя се наричала Бесика.”

От посоченото по-горе и със сравняването на други исторически сведения може приблизително да се посочат границите на територията, населявана от бесите. Тя започва в Тракийското поле между Пловдив и Пазарджик, включва районите на Костенец, Белово, Сърница, Доспатската низина, района на Брацигово. Това са всъщност Северозападните Родопи и част от Тракийската низина (поречието на р. Марица между Пазарджик и Пловдив). Сърцето на този район е връх Сютка, най-високият в Западните Родопи.

При подготовката на книгата си „Географико-историко-статистическо ОПИСАНИЕ на Татар-пазарджишката кааза” (фототипно издание с коментар, изд. на Отечествения фронт, 1973 г.) Ст. Захариев е разговарял с много местни хора, чул е много местни предания. Той правилно се насочва за района на светилището. Само че най-високият връх тук е Сютка. А до него има една местност, която се нарича Мантарица. Днес това е резерватът Мантарица, който е под егидата на ЮНЕСКО. Всеки знае значението на думата „тера” – земя. А „мант” означава прорицател (например хиромантия – прорицаване, гадаене по ръка, идващо от хиро – ръка и мант – гадаене). Възниква въпросът от кога е това наименование на местността?

Според древните автори в Родопите е имало четири големи светилища: на Кронос, на Юпитер, на Уранос и на Дионис. Няма сведения дали са били свързани или са били на едно място. Със сигурност може да се каже, че светилището на Дионис е свързано с бесите. Нещо повече – то е пазено и обслужвано от бесите. Доколкото вече разгледахме района, в който са живели бесите, може да се предположи, че светилището е било свързано по някакъв начин със столицата Бесапара.

И наистина от Горна Бесапара (Баткунион) има пряк път през рида Каркария, който води към месностите Пешин бърдо, Мантарица и връх Сютка. На самия рид Каркария се намира месността Златните портици. Вероятно това е била вратата, през която се е влизало в свещената земя. Стар римски (тракийски) път минава покрай днешния яз. Батак и навлица в днешния резерват Мантарица. Покрай него има кули (крепости) и по-малки светилища: светилището в местността Ушите или връх Мел; светилището на Хера (на богинята майка), по-късно станало келтско селище над днешния град Костандово; светилището в месността Пешин бърдо, известно днес като тракийска крепост от V в. пр. н. е.

Днес названието Мантарица носи само една местност, намираща се на около 2-3 часа път от връх Сютка, но в миналото навярно целият район е бил „свещена земя”, „земя на прорицатели”. В този район се включват селището, където навярно са живели обикновените хора (беси), помагащи за охраната и обслужването на светилищата – Кулата-Градот; Дронтовица (Дрънтовица) – мястото, на което са се провеждали дионисиевите тържества; районът Ремово с пещерите, от който бесите са копали злато за направа на златните съдове за светилищата и обредите; некрополът, на който са били извършвани особено важни погребения в месността Джурковица до месността Ремово, намиращ се срещу пещерата Извора, която след 1960 година е наречена Лепеница.

Централното светилище вероятно е в местността Кабата, на около километър под връх Сютка. За всички местни хора това е свещено място. От него и от месността Мантарица е водата на Ракитово. В тази местност – Кабата – се намира може би най-високият извор в Родопите – на около 2 000 м. височина. Ракитовци го наричат Момин кладенец, защото водата извира от процеп в една скала. Дебитът му не се мени и водата е чиста като сълза. Вълшебството на това място е невероятно и напълно покрива представите за траките, които са посрещали изгрева, богопочитали са скалите, огъня и изворите.

При ясно време от връх Сютка се виждат Рила и Пирин, Смолянския Карлък и Перелик, Стара планина и Средногорието, равна Тракия, а някои казват, че може да се види и Бяло (Тракийско) море.

След изкачването на върха, по-малките светилища, които го заобикалят, са като на една ръка разстояние: Бабек, светилището на Хера над Костандово, светилището на връх Мел, Баташкият Карлък (Бялата скала), древният град Дженевра, светилищата в района на Доспат (Любча).

Цялостни и задълбочени проучвания на този район още не са правени. Твърде малкото, което се знае, само събужда любопитството, въображението, търсенето и разгадаването на много въпроси. Кога в този свещен район е възникнало селище с латинско наименование Дженеоврис (изворите на живота)? Може би, когато земята на светилището е била наречена Мантарица? Какво означава името Бабек? То толкова много напомня името на източния бог Баал (Ваал), който според изследователите съответствува на Юпитер? Дали днес мюсюлманите се покланят на свещения черен камък Каабата, така, както траките са изпращали на изгрев слънце всеки ден поздрав към Дионис в месността Кабата? Преведена от иврит (еврейски), думата „кааба” означава „небесната стая на бога” .

Ако се приеме, че светилището над гр. Костандово, където са намерени оброчни плочки на Хера, е свързано с върховните божества на гърците (Хера и Гея – богинята майка), то наистина в един неголям район има няколко различни светилища. Само бъдещи проучвания могат да покажат дали това е мястото на четирите светилища: на Юпитер, на Кронос, на Уранос и на Дионис, като най-важно за траките е било това на Дионис.

17%d0%ba%d0%b0%d1%80%d1%82%d0%b0

От 28 г. пр. н. е. до превръщането на Одриското царство в римска провинция през 45 г. от н. е. владетелите на одрисите са напълно зависими от Рим.

При заплаха от антиримски брожения или въстания одриските царе са подпомагани от редовна римска армия и римски командири. Давайки част от земята на бесите на Одриското царство, Крас цели да противопостави беси и одриси. През следващите години няма сведения за битка между беси и одриси. Очевидно тогавашния одриски цар Котис е приел формалното разширяване на държавата си, но фактически не е влязал в земите на бесите.

По-голяма грижа са му били династичните борби срещу свалената Одриска династия. През 22 г. пр. н. е. борбата се изострила и било възможно да се насочи срещу зависимостта от Рим. Тогава управителят на Македония Марк Прим дошъл с войска. Вероятно по време на безредиците цар Котис е загинал. Римляните утвърдили на негово място синът му Раскупорис ІІ, който бил подпомогнат от чичо си Реметалк І.

В Рим върховната власт постепенно преминава в Октавиан Август и през 27 г. пр. н. е. той е обявен за император. За кратко Империята се успокоява, но към 16 г. пр. н. е. пак започват вълнения. Избухнали въстания в Алпите, в Далмация и Иберия, онордиските (племе, живеещо на юг от Дунав в съседство с трибалите) опустошили Македония.

Избухнал стихиен бунт и при бесите. Срещу бунтовниците излязла одриската войска на Реметалк І (чичо и настойник на синовете на загиналия през 22 г. пр. н. е. Котис). В помощ на одрисите била и римската войска, начело с Марк Лолий. Бесите били разбити и се отеглили в планините.

При тези обстоятелства беският жрец Вологес, опасявайки се от разграбване на светилището, призовал към въстание. Както казва Дион Касий, Вологес направил няколко предсказания, въодушевил бесите и съседните племена. Въстаниците разбили армията на Раскупорис ІІ (син на Котис), убили самия Раскупорис ІІ. Тогава към въстаниците се присъединила армията на чичото на Раскупорис ІІ – Реметалк І, а самият Реметалк І избягал при римляните. Преследвайки го, Вологес нахлул в Херсонес(дн. п-в Галиполи), опустошавайки страната.

„И така, поради това, пък и поради безчинствата на спалетите в Македония, било възложено на Луций Пизон (Луций Калпурний Пизон Фруг, през времето 15 – 14 г. пр. н. е. е консул на Рим), който по това време (13 – 11 г. пр. н. е.) управлявал Памфилия (римска провинция в Мала Азия) да се отправи срещу тях. Бесите, щом узнали, че той идва, завърнали се в пределите си. Пизон стигнал в земята им, бил победен най-напред от тях, но успял и сам да им нанесе поражение и опустошил както тяхната страна, така и земята на съседите им, които били въстанали заедно с тях.“

В тези няколко реда се крие най-страшната трагедия за бесите. Това е времето, когато Вологес, бидейки жрец и пророк, е видял края и е укрил светилището в пещерите. Бесите са били готови да се противопоставят на одрисите, но не и на римската военна машина.

След прогонването на одриските войски Вологес почувствал, че разединените траки вече не са това безкрайно море, в което всеки нашественик може да се удави. Той взел най-тежкото решение – да сложи край на светилището, като го укрие и недопусне оскверняването му. Вероятно преди пристигането на легионите на Л. К. Пизон Фруг светилището вече е било укрито в пещерите на Западните Родопи.

Огромните жертви и унищожаването чрез палежи на част от горите променили облика на района около светилището и скоро пътищата към него били забравени.

В пещерите се укриват свещените предмети и най-ценните дарове. Може би там са укрити и книгите на Орфей с прочутата му египетска лампа? Дали е имало книги на тракийски език (бески език) също като известните тракийски таблички? Дали са запазени прорицанията на ясновидеца Орфей? На тези въпроси може да бъде отговорено само ако бъде намерено светилището. Но до тогава ракитовци ще пазят в паметта си съхранената легенда за златните рудници в месностите Ремово и Брезе и за златния стан за сечене на монети, укрит някъде из пещерите.

Вологес укрива светилището и заличава всички следи. Остава само старият тракийски път, системата от кули и светилища около връх Сютка. Остава легендата за Златните портици между столицата на бесите Бесапара и светилището. Остават имената на местностите – Мантарица (земя на прорицатели), Дрънтовица (мястото на дионисиите и кукерските празници), река Долдорана (златния дол), с. Бабек (напомнящо за името на бог Баал, Ваал), Дженевра (някогашно генуезко селище), с. Фотиново (Фотун, напомнящо Фаетон и култа към Слънцето) и т. н.

Вологес е убит, както и мнозина беси. Много други са пленени от Пизон през тази 11 г. пр. н. е. и откарани в робство. Римляните ги оковали във вериги и ги подкарали към робските пазари. Но както казва Аний Флор били изумени от свободолюбието на бесите: „Но обуздани от Пизон, те проявявали в пленичеството си своята ярост. Като се опитвали да прегризят веригите, те наказвали сами своята свирепост.“

След 45 г. от н. е. Родопите стават част от Римската империя. През следващите няколко века част от местните тракийски топонимни наименования се превеждат на латински, за да бъдат разбираеми за римляните. Най-вероятно тогава са се появили названия като Мантарица, Дженевра, Ремово и други, които са местности в Западните Родопи.

Източник: http://www.chitatel.net