Вдигнало се е слънцето и топи снеговете, капчуците капят, ледунките се пръскат като диаманти на тротоара, а пешеходците избират по -малко кишавите места, за да не си намокрят калеврите. Скъпи или втора употреба, текат и пропускат с еднаква скорост. Тъй беше миналата събота, досущ като днешната. Само дето тогава Пазарджик отбеляза 139 години от Освобождението си. Както винаги с рехава група от хора, които нямаше как да си спестят посещението на паметника на ген. Брок.

Иначе всички сме големи патриоти, иначе всички до изнемога обичаме България и жалим нейното настояще, но не правим нищо, за да го променим. И все си тъпчем на едно място. С пяна на устата, със старозаветна злоба в душите и неудовлетвореност, която вече взема вселенски размери.

Годишнината от рождението на брациговския апостол Васил Петлешков пък ме накара да отворя няколко книги от миналия век, преиздадени повторно в наши дни. В тях е разказана историята на Брациговското въстание, без да бъде гримирана с излишна помпозност героичността на онези дни. Оказа се, че животът не ни е променил. По никакъв начин. На една йота даже. Вървим с победителите, докато не се окаже, че са станали пораженци.

След това ги разпъваме на кръст, готови сме да платим, за да отървем кожата и да се отречем. И малко по-малко става безпощадно ясно, че ние сами сме си предпоставили и днешната съдба. Съдбата, да не можем да отстояваме своите избори. Петлешков е можел да избяга. Да стане хайдутин, да се укрива. Можел е, но е предпочел да умре, вместо да бъде подпалено селото му, а хората – изклани, като в Батак. И на поклонението на този невероятен човек, десет души. Отишли, защото това им влиза в задължението.

„Народе???“

В неделята АБВ промени ръководството си. Все още не е ясно какво ще произлезе от това. Брак с БСП е невъзможен, но пък Проданов подаде китката на Дончева. От нея всичко може да се очаква, като се има предвид, че вози вълк и овца в лодката.

В понеделник децата се върнаха на училищните чинове и започнаха да наваксват пропуснатото. И не, че снегът спря или студът си тръгна. Напротив – хали и вихри, едри парцали заваляха във вторник и откараха чак до четвъртък. Пътищата се напълниха с преспи, а фейсбук с хейтъри. И като се развихриха. „Не е почистено тук, не е почистено там. Плащаме данъци, а няма снегорини, вижте как е почистено в другите градове, а тук …“

А всъщност е зима. Истинска, такава каквато имаше в моето детство, когато снегът ставаше по-висок от ръста ми, когато хората вадеха шейните и вечер по стръмните улици на родното ми Брацигово се правеха пързалки. Възрастните носеха греяно вино, а нас ни пускаха по пързалката. Който нямаше шейна, го правеше с парче найлон или найлонов чувал пълен със слама. И нямаше грип. Имаше червени бузи. Ние, децата нетърпеливо чакахме снега, ей поради тая причина, да се суркаме по улицата и да се забиваме в преспите.

И тогава малките улици не се чистеха. Но никой не мрънкаше. Хората разчистваха пъртини пред домовете си и докато траеше студът, всички се движехме в белия лабиринт. Беше чудато и леко романтично. Защо тогава нямаше хейтъри? От къде се взеха сега? Как се случи?

И докато се питах видях как небето е на седем ката и най-отгоре е седнал Господ. Държи в ръцете си самун от манна небесна, къса залци и доволно ги предъвква.

Под него в Балканските облаци се натаманили всички други богове. На нашия Сабазий, до него Тангра, подмишил Перун, зад тях Христос и Мохамед. Стоят си кротичко и чакат да отмине снега. От време навреме вдигат глава нагоре, за да вземат някоя троха от манната небесна, случайно политнала.

На гръцкия облак се шири Зевс, Христос и Мохамед отскачат към него за разкош. Мохамед се задържа по-дълго над Крит, но от там го пропъжда оня великан Никос Казандзакис.

А Честният кръст обикаля по балканските облаци, отива към Русия, отнасят го към Италия и Германия, премятат го към Испания и Португалия, влачат го към Полша и Чехия. И всички се кръстят. Могъщ е Христос. Но всемогъщият е Господ.

И го питам, защо ни наказваш така, Боже?

А той прихва, но не пуска самуна. Даже мълния не ми праща.

Защото имате свободна воля сами да решавате съдбините си. – отвръща. Хайде, редете живота си, без мен. Аз просто ви обичам и ви гледам. Колко от вас вдигнаха нагоре очите си и поискаха нещо от мен? Колко от вас си спомнят, че ме има? Няма вяра в сърцата ви, сами се наказвате. С мълчанието, със замижаването пред истината. Аз просто ви гледам.

И снегът продължи да се рони. Пътищата затъваха в още по-големи преспи. Народното събрание се разработи като за последно.

Маргарита Попова видя сметката на Плевнелиев, като за последно и на разлъка го навря на кучето под опашката. Плевнелиев като зайчето във вица с боата, само замаза перчема и попита: Това свирка ли беше или аз бях на боата закуската?

И дойде ред на президента Радев да положи клетва.

Обидиха се депутатите, че бил им рекъл, че имат още една седмица. Ако на мястото на Радев седеше Ботев сигурно щеше да им рече да си обират крушите още в същия момент. И да се заврат в миша дупка. И да не излизат от там до Второ пришествие. Щеше да ги нарече „непорината византийска воня, коя продаде и съсипа народа, а днес носи на шия ключовете за неговите окови“. Но не избрахме Ботев, него го убихме. А скоро ще го изхвърлим от учебниците. Защо ни е Ботев? Имаме хейтъри.

Гледа отгоре Господ, отегчен от снеговалежа. Даже на него му писна да вали и го пресече. Другата седмица пак ще ви го дам, казва. Ако не сте си извадили поуки от тази седмица. Разбутва облаците и гледа към Америка. А там изрусеният им Президент казва с патоса на холивудска звезда: „Днес не просто предаваме властта от една администрация на друга, а вземаме властта от Вашингтон и я предаваме на вас, народа. Този момент е за вас. Това е вашият ден, вашият празник. Съединените американски щати са вашата държава. 20 януари 2017 г. ще се запомни като денят, в който народът отново стана управник на тази страна.“

Това Радев да си го пуска преди лягане, ката вечер. И да репетира интонация, защото речта му, колкото и да беше смислена, прозвуча като доклад на партиен секретар.

Трябват ни нови хора, които да сменят досегашните. Трябват ни хора, които не са овирусени от тщестлавие и духовна нищета. И трябва ние да си ги намерим. Ти, аз, ние. От нас зависи. И да гледаме внимателно и да слушаме внимателно, и да бъдем съпричастни, да не оставяме потокът да тече край нас и да се превръща в мътна река, в която се давим колективно. Погледнах нагоре, а Той кимна.

И пак е събота. Бабинден. С блеснало слънце и капчуци пеещи като птици. Животът е това, което ние виждаме или искаме да видим от него.