Вижда му се краят на кучия студ. Но най-вече се виждат пързалките по тротоарите. Миг невнимание и се друсваш на плочките без да ти трепне окото. Това е причината да виждате жени старша възраст намъкнали върху ботушите вълнени терлици. Носят си багажа и внимателно подбират местата за стъпване. Младежите понеже са по-ербап, по-лесно падат. И стават, де.

И да видите как става – ТУК. Бързам да кажа, че това не е в Пазарджик. Но мога да ви кажа къде в Пазарджик има подобна пързалка. И не е обозначена, не, че някой се съобразява с обозначенията.

Иначе от миналата събота насам нещата не се промениха драстично. Служебното правителство встъпи в длъжност, а премиерът Огнян Герджиков заяви – „За мен това е един много добър екип, защото те са професионалисти, експерти, наистина с желание да свършат работа. И аз съм обнадежден.“ И обеща ревизия на предишното правителство, ама без „вадене на скелети от гардероба“. Задачите, които той набеляза като основни пред служебния кабинет са „безусловно демократични и честни избори“ и председателството на Съвета на ЕС.

Ако беше нормално правителство щяхме да му дадем толеранс от сто дни, ама то е служебно и ще съществува не повече от седемдесет дни. Та толерансът не трябва да е повече от десет. Ако на 6 -ти февруари не се случи нищо, ще ги пишем бегали. В момента хората имат огромни очаквания. Те искат незабавни промени към по-добро, не знаят с коя магическа пръчка ще се случи това, но търпението е на изчерпване.

Политическите партии се разшаваха и трескаво започнаха да се готвят за избори. Подготовката тече на всички фронтове и най-вече вътре в самите партии. Битката за това кой да влезе в листата е налице, а окалването на претендентите между съпартийците също набира инерция. Всъщност това е най-показателно затова колко не им пука за България.

Но щем, не щем ще трябва да избираме от това, което ни се предлага на политическата сергийка. Тази пролет ще трябва да решим дали да си вземем пресен зарзават или да разчитаме на ланшни тикви и картофи. Десните избиратели ще бъдат най-затормозени, защото техните рапони не спират с роенето. Политическите гивезелъци нямат край, нито начало. Те са вечни, като Вселената.

Но ми се ще да припомня една случка от недалечното ни минало, която разкрива защо не успяваме в нищо.

В началото на миналия век Пенчо Славейков бил директор на Народната библиотека, а Елин Пелин – служител в библиотеката.И става една история, която е конкретният повод Елин Пелин да изрече думите, които във времето заживяват като едва ли не фолклорна сентенция.

„Веднъж разсилните в Народната библиотека – пише в спомените си лично Елин Пелин – като излизахме за обед, ми казаха:

– А бе, господин Елин Пелин, тук имаше едно писмо за вас, в пощата…

Тук писмо, там писмо, няма го никакво това писмо… Мене ми дойде на ума нещо, върнах се бързо от къщи, докато Пенчо Славейков не беше в кабинета си, влязох, разтърсих му коша и намерих това писмо до мен, разкъсано на ей такива малки парченца от този Пенчо Славейков, когото почитах, към когото имах страхопочитание и от когото исках да ми каже нещо хубаво като какъв писател съм…

Виж какви хора!

Той е голям поет, но до какви дребнавости може да стигне и един голям човек… Това е една характерна черта хем за Пенчо Славейков, хем за отношенията ни.”

Писмото до Елин Пелин е било изпратено от едно голямо германско издателство и съдържало начално предложение за превеждане и издаване в Германия на един том с разкази на Елин Пелин.

Прочитайки все пак за какво му пишат издателите от Германия, Елин Пелин изрича с горчива душевна болка:

„АКО БЪЛГАРИЯ РОДИ ГЕНИЙ, ТО ТОВА ЩЕ БЪДЕ ГЕНИЯТ НА ЗАВИСТТА.”