Регионален исторически музей – Пазарджик

 

18тодор„Боже, избави България“. Това са последните думи на Васил Левски – Апостолът на българската свобода, преди да увисне на бесилото, според неговия изповедник поп Тодор Стоянов Митов. За поп Тодор доскоро се знаеха малко и откъслечни факти, докато историкът д-р Иван Иванов не публикува през 2012 г. научното си изследване за житейския му път на учител и просветител. Изповедникът на Апостола е роден през 1836 г. в Пирдоп.

Възрожденец и истински родолюбец, посветил себе си и на учителството, и на свещеничеството, и на борбите за освобождение на поробените си братя, и на уреждане на институциите в младото Българско Княжество след Освобождението. През 1863 г. дългът му на духовник го довежда и в Пазарджик. В продължение на няколко години той е не само свещеник в църквата „Свето Успение Богородично“, но и активен обществен деятел, председател на българската община, който защитава нейните интереси пред турските власти. В Пазарджик е удостоен с офикията „Иконом“ и остава в града до 1867 г. По покана на българската община в София, иконом поп Тодор се премества със семейството си в днешната ни столица и става настоятел на най-голямата църква в града – катедралният храм „Св. Крал“ (днес „Св. Неделя“), в която служи до смъртта си на 6 декември 1891 г. 

В ранните сутрешни часове на злокобния 6/18 февруари 1873 г. поп Тодор е повикан, за да изпълни свещеническия си дълг и да изповяда Апостола на българската свобода в сетния му час. За случилото се пред бесилото, което, по известията на съвременници и на самия поп Тодор, е било издигнато на мястото, където сега е паметникът на Апостола, разказва в записките си поборникът Иван п. Кършовски. Ето записаната от поборника своеобразна лична изповед на поп Тодор Митов:

18васил левски

 

„Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му. Отидох заедно със заптието на мястото, гдето щеше да бъде обесен Левски. Там заварих мютесарифина, много турци и войска. Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и бледен, но с поглед смел и остър. Като ме съгледа, че ида, аз хвърлих един поглед към него и в това време, стори ми се, че ми направи знак с очите си. Аз се разтреперах и изтръпнах!
– Папаз ефенди, ми каза мютесарифинът, иди там, та според вярата ви извършете вашето, като ми посочи към Левски.
Аз отидох при Левски и като го изповядах, почнах да чета отпусната за случая молитва и когато споменах името „раба Божия Василий“, Левски ме пресече и каза: „Споменувай ме в молитвите си, Отче попе, с името „йеродякон Игнатий“, и след малко мълчание прибави: „Моли се Отче, не за мене, а за Отечеството България!“

След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика: „Боже, избави България!“