Хари ХАРАЛАМПИЕВ

Спомените не са мъртвина. Те са живата вода на нашата памет. Връщайки се назад във времето, нерядко в съзнанието ми изплуват образите на хора, до които съм се докосвал и които са ми сочили пътя, който трябва да следвам. Те са знакови фигури. И именно затова ги помня. Те са моите пътеводни знаци.

Мисля, че съдбата е била твърде благосклонна към мен, щом като съм имал висшата привилегия да ги познавам и да общувам с тях.

И макар че трудно се намират думи, когато човек иска да каже нещо, както ни уверява Ерих Мария Ремарк, след дълго лутане намерих думи.

***

По странни стечения на обстоятелствата, бидейки студент във втори курс в Юридическия факултет, се доближих до Цеко Торбов – елегантния, харизматичния и с европейска изисканост преподавател по Обща теория на правото.

Веднъж, разхождайки се из софийските улици, той ме попита как съм, имам ли нужда от помощ – била материална или пък духовна. Със своите двадесет и три години изразих недоволство от живота, от това, че не живея според моите представи за нещата от битието.

Внезапно и неочаквано този толкова деликатен човек се спря и гневно каза: „Кой си ти, за да недоволстваш? Какво си направил в живота? На мен ми иде да се кача на най-високата сграда и да крещя. Академик Кшселинчев ми е възложил да преведа целия Кант, но властите не ми позволяват да пътувам до Германия, за да се потопя в оригиналните трудове на Кант“.

И продължи: „Ти знаеш ли какво означава да превеждаш Кант? То значи да полемизираш с него“.

До този момент никога не бях се почувствал толкова неловко. Бях смутен и депримиран. След кратка пауза проф. Торбов ме прегърна, сякаш нищо не е било. И продължихме разходката.

Той преведе Имануел Кант. Получи Хердерова награда за блестящия превод. А за мен остана големият урок: За да имаш претенции към живота, необходимо е да съзиждаш, да твориш, да си потребен.

***

Вървях по ул. „Граф Игнатиев“. Беше топъл есенен ден. Срещу мен – Борис Димовски – карикатуристът, мъдрецът. Набрах смелост и го спрях. Какво точно казах, не помня, паметта е изтрила казаното.

Видимо заинтригуван от дързостта ми, Димовски се спря. И се започна разговор. Станахме близки. Казваше ми: „Към мен ще се обръщаш с чичо, дядо Борис“.

За него съм писал искрени думи, но най-точно той е охарактеризиран от Радой Ралин и Йордан Радичков.

Първият казва: „Зърнете ли една Димовска карикатура, с автора за цял живот ставате интимни събеседници. Сключвате помежду си клетвен договор, при който вие не давате нищо от себе си, а получавате безплатно още едни очи, за да виждате чрез тях опакото; получавате още едни уши, за да чуете онова, което ви е било недостатъчно, и още един език, който става орган на съвестта ви“.

Класикът Радичков казва: „Борис Димовски е един от малкото хора, които излъчват тишина“.

За него в пълна мяра е в сила написаното от Уилям Голдинг: „Твърде мисловен е, за да стане нашумял, твърде надарен е, за да остане известен“.

Две неща, които са ми особено скъпи: неговият неподражаем автопортрет, който ми подари, и една фраза, дълбоко и трайно вселила се в съзнанието ми: „Не се месете в кармата на децата си!“.

***

На Метерлинк принадлежи мисълта, според която „Думите са твърде груби за истинския говор на душата“.

Тази мисъл ме върна назад, когато в един ранен юнски ден на 1964-та се запознах с композитора Ангел Заберски.

Онова, което ме впечатли, бяха елегантността и живите му очи. Понякога се виждахме, водихме интересна кореспонденция. Запазил съм неговите писма.

Веднъж го попитах дали вярва в неща, които не може да види, да докосне. Отговори: „Само в тях вярвам. Това са Бог, любовта и добротата“.

Днес, когато го няма, трудно ми е да си представя някого като него. Каквото и да композираше, красотата винаги бликаше от мелодиите. С непокварена нежност буквално рисуваше звуците със своето пиано.

Заберски притежаваше морал, талант и добронамереност. Беше като пламък. Кръстният му път е висше доказателство за един невероятен характер и един неукротим творец.
***

Дими Паница – магнетичната личност, българинът до невъзможност. Беше земен, достъпен и добронамерен.

Тридесет години е редактор на най-тиражираното списание в света – „Рийдърс Дайджест“.

След ходатайствата на писателя Георги Данаилов имах високата част да бъда член от журито на основаната от Паница фондация „Свободна и демократична България“.

Журито беше съставено от знаменитости: д-р Желю Желев, проф. Ивайло Знеполски, проф. Георги Фотев, проф. Богдан Богданов, социоложката Румяна Димитрова, основателят на вестник „Стандарт“ Валери Запрянов и аз до тях.

Дими Паница със свои средства награждаваше личности, покрили изискването за гражданска доблест.

Веднъж със съпругата му Ивон – интелектуалка от висш порядък, гостуваха на моето семейство. Разговаряхме за нещата от живота. И разбира се, за демокрацията.

Той се позова на Чърчил: „Демокрацията е най-лошата държавна форма с изключение на всички останали“. Очакваше мнението ми. На свой ред се позовах на Бърнард Шоу: „Демокрацията е гаранция, че няма да получите по-добро управление, отколкото заслужавате“.

Дими Паница беше най-щедрият човек, когото познавах. И като истински благородник неговата щедрост – духовна и материална, беше пословична. Той държеше в най-голяма степен на онази, неизмеримо по-важната, каквато е сърдечната щедрост.

Животът на този човек е пример за лична гордост. Нито за миг не е живял с мисълта, че е жител на вечността.

Веднъж ми каза: „Благодарен съм на моя баща, който ме напътстваше: Дими, никога, по никакъв повод не се взимай насериозно. Това е пагубно. И не завиждай“.

Изреченото от него възприех като задължителен постулат, като норма на поведение, която неотменно следвам.

А той имаше основание да бъде надменен и недостъпен. Та той е интервюирал всички държавни мъже от средата на предходното столетие.

С тъга и гордост пиша, че го познавах, че още от първия миг на досега ми с него усетих, че той е интелектуалец от висш порядък, не с измеренията на родните мащаби.

Разказвайки за тези знакови фигури, осеня ме проникновеният Антоан дьо Сент Екзюпери: „Смисълът на живота е в човешките контакти“.