03найденСпасител, на любимата за стотици български сърца песен посветена на последния български цар в Търновград – Иван Шишман – „От кога се е ,мила моя майно ле, зора зазорила“, е роденият в Юнаците хаджи Найден Йованович.

Именно неговото име днес носи местното читалище, но малцина пазарджиклии са наясно с факта, който ни прави още повече българи. Текстът и нотите на песента са публикувани за първи път в отпечатания от него „Месецослов“ през 1846 г. Всъщност текстът най-вероятно датира от времето на Иван Шишман, заедно с мелодията той се е съхранил в народната памет, а хаджи Найден Йованович е запазил за поколенията безценното съкровище.

Името му бе споменато в предаването на Слави Трифонов тази вечер, а песента бе изпълнена от Цветелина Грахич и Борис Солтарийски.

Откога се е, мила моя майно льо

Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила,
мила моя майно льо, зора зазорила.
От тогаз се е, мила моя майно льо, войска провървяла,
мила моя майно льо, войска провървяла.

Огън свети, огън свети, а-а-а
като препускат, като препускат – силен буен вятър.

Кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака,
мила моя майно льо, юнак до юнака.
Сабите им, мила моя майно льо, като ясно слънце,
мила моя майно льо, като ясно слънце.

Бой да правят, бой да правят, за Христова вяра,
сам ги води, сам ги води цар Иван Шишман.
Бой да правят, бой да правят, за Христова вяра,
сам ги води, сам ги води цар Иван Шишман.

Отишли са, мила моя майно льо, на Софийско поле,
мила моя майно льо, на Софийско поле.
Бой да правят, мила моя майно льо, за българско име,
мила моя майно льо, за българско име.

Бой да правят, бой да правят, за Христова вяра,
сам ги води, сам ги води цар Иван Шишман.
Бой да правят, бой да правят, за Христова вяра,
сам ги води, сам ги води цар Иван Шишман.

Откога се е, мила моя майно льо
Откога се е, мила моя майно льо
Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила,
мила моя майно льо.

Хаджи Найден Йованович (Йоанович), български възрожденец, учител, книгоиздател, първият български книгоиздател и пътуващ книжар, е роден около 1805 г. в село Юнаците (тогава Хаджилий), Пазарджишко. След смъртта на родителите си се преселва в Пазарджик.

Учи в българско килийно училище при вуйчо си владишкия наместник епископ Дионисий Агатоникийски (неизв. – 1827), чийто ученик и последовател става. Сам се определя като „ревнител болгарского просвещения, учителя и книгопродавец по всея Словено-Болгария.” Учител е в Пазарджик (до 1834), Батак (1835-1838), където през 1835 година открива общоселското училище „Св. Св. Кирил и Методий”. Хаджия (1840).

В продължение на близо 20 г., от 1840 г. нататък, (според други данни – 1843-1855) издава и преиздава на български език повече от 35 книги с богословско, светско и медицинско съдържание – часослови, молитвеници, буквари, песнопойки, лекарственици, съновници, жития; отпечатва и разпространява и едни от първите литографии у нас, с образите на исторически личности – българските царе Иван Шишман и Иван Владимир, просветителите Кирил и Методий, и Александър Македонски.

Основната му издателска база е в Белград. Пътешества из всички български земи – пеша или на кон, с дисаги пълни с народополезни книжки – скита от село на село, от град на град, обикаля събори, панаири, училища, манастири и предлага изданията си на учители и свещеници, на ученици и будни младежи. За да събуди интерес към родната книга, устройва и публични четения. Пътува из Сърбия, Румъния, Русия, Атон. Поддържа със свои средства да се учат в Белград няколко момчета.

Автор и издател на: „Книга, нарицаемая святче или календар вечний” (1843, 1853), „Буквар или началное учение с различни поучения за болгарските чада и за секиму человеку” (1846, 1851), „Краткое тълкование на божествения храм” (1846); „Священная история церковна от вехтиет и новиет завет” (1846), „Жите на святаго и славнаго великомученика Димитри Миротчца” (1846), „Чистописание за българските юноши” (1848, 1851), „Псалтир” (1850), „Календар за лето 1852″ (1851), „Нови български песни” (1851), „Наставник и ученик” (1852), „Басни Езопови” (1852) ,„Пространний христианский катехизис” (1852), „Кратка богословия с въпроси и ответа за нашята православна вяра, нужни всякому православному христианину” (1853) „Календар за лето 1853″ (1853), „Високи умни хитрости Бертолдови” (1853), „Есопа фригийскаго баснотварца басни или приказки” (1854), „Философъско поучение” (1854) и др. Йованович е в близка връзка с Г. С. Раковски, на когото през 1856 г. дава ръкописа на „История вкратце о болгарословенском народе”. Умира ослепял и почти забравен от сънародниците си на 22.03.1859 г. в Белград