Цветанка Убинова

Тя обичаше да се смее. Силно. Открито. Това смущаваше онези, които не я познаваха. Защото смехът ѝзвучеше странно и страшно, както странен и плашещ беше гласът ѝ. Всеки звук тя изтръгваше от себе си с неизчерпаема воля и жажда за живот. Така  – с гореща обич и воля, изписваше и всяка буква – с изкривените от болестта пръсти, без да изкриви нито веднъж съвестта и сърцето си.

Пишеше стихове.

Обичаше – хората и живота. И България. Миналата. И бъдната. За сегашната бяха сълзите и молитвите ѝ.

На 22 март бе юбилеят ѝ. Седемдесет годишнина. Изпихме по кафе, без цигара. Вместо нея. Ден по-рано, час след като я изпратихме. Оставихме ѝ нарциси и бели карамфили. Тя ни остави книгите си: „Девет стихотворения с Надежда“, „Късове живот“ и „Сънувано преди и след сън“. И много, много тетрадки и тефтери, пълни с горест.

По лична карта тя е Надежда Христова Иванова. Иначе – Надка с инвалидната количка.

Онази, която каза за себе си: “ Такава съм –  саката и крилата“. И която имаше сила да иска: „Щом не може светът без тъга, нека бъде тя в моята стая.“

Светло е небето с теб, Наде!

IMG_8542