Емилия КАМЕНОВА

12Емилия Каменова

Никола Иванов е критик, който е обърнат към процесите в  съвременната литература и винаги заявява своята гледна точка за създаденото от творци, което го вълнува и категорично приема за значимо. Той  никога не прикрива зад фрази своето отношение и заявява директно убежденията си. Може да бъде разпознат, че  обича да цитира и в този смисъл позоваването на текста позволява заедно с аналитичния характер на написаното  да се постигне и един познавателен елемент. Във всички тези случаи  Никола Иванов търси опорните точки в поредния творчески акт и онова, което прави твореца съхраним на фона на времето. Като коментатор и интерпретатор той може да бъде цялостен или фрагментарен, но в  опусите му устойчиво се проследява интересът към алгоритъма,  позволяващ на отделния творец да разкрие самоличността си. Никола Иванов е  разпознаваем и с голямата си критическа страст по отношение на Иван Динков, като дори тогава, когато не пише за него, той се позовава на поета, цитирайки го  и в известна степен се връща към неговите текстове като аргумент.

Новата му книга със статии  и рецензии отново представя Никола Иванов като критика, който се обръща и към проблемите на съвремието, и към онова, което остава неподвластно на забравата или обичайните на родна почва преоценки. В този смисъл книгата „Статии и рецензии“ представлява един ход във времето, който започва от Йордан Йовков,  за да стигне до най-новото, създадено от българския писател. Тази негова книга има една обединяваща черта  –  отстояването на човечността във всички нейни измерения. И заедно с това погледът е насочен към пишещия човек, който коментира същността на своето време, преживяното и дава оценката си от позицията на настоящето.

Страниците, посветени на Йордан Йовков, разглеждат въпросите за етническата и религиозната толерантност на писателя,  фокусиран преди всичко към човека и религията, към която той принадлежи. Устоите на доброто и злото са осмислени не в контекста на това кой какъв е, а преди всичко на това какво той носи в себе си. В този смисъл това е една малка по обем, но с широта в посланията си книга. За разлика от много критици, които се обръщат към вълненията в центъра на литературния живот и нищо друго не ги интересува,  Никола Иванов подчертава колко литературно продуктивен е регионът, към който принадлежи. Той се обръща към  писателите, които са тръгнали от Пазарджик и литературата, свързана с него, без  да бъде, разбира се, провинциално апологетичен Това е спокойно вглеждане  какво литературата ражда в едно фиксирано пространство и какво  остава, след като се отсеят преходностите.

Неговият текст за Никола Фурнаджиев и стихосбирката „Пролетен вятър“ е различен от познатото в критическия масив , обърнат към духа на времето.  Никола Иванов разкрива таланта и характера да се разкрие трагедията от двете страни на барикадата. Това са всички загинали, отстоявали своите убеждения, за да прозвучи голямата тема за кризата на ценностите. Закономерно следва и аргументът  защо в книгата намира място и текст за Христо  Карастоянов и неговата книга „ Една и съща нощ“. Отново се разгръща  размисълът за  времето, в което се открояват най-драматичните и спазматични черти от националния характер. Тук  няма място за оптимизъм , а за една констатация как се  изживяват събитията и се осмислят и в конкретната реалност, и след десетилетия. Проблемът за личността , намираща се в центъра на катастрофични събития, преминава и към един от най- нежните и деликатни поети на българската литература – Димчо Дебелянов. Никола Иванов извежда на преден план темата за войната и  мотива   за тъгата на човека в нейната реалност, а така също и рефлексията, която той буди с тези си изживявания у другите. Не може да бъде изненада, че в този критически текст на  Никола Иванов Димчо Дебелянов е представен и през погледа на Иван Динков, но се появява и другата гледна точка на Гео Милев, преоткрил страданието на Дебелянов, което се превръща в емблематична черта на неговата поезия. При пресичането на различните времеви пластове и съдбовни водораздели в тази критическа книга се  разкрива начинът, по който отделният творец провокира  критическата рефлексия.

Понякога тя може да бъде обърната към темата за твореца и непосилността му да понесе битието. Ако при Дебелянов светлата тъга озарява и въздейства съзнанието за неотменност, но и  предопределеност, то при  Димитър Бояджиев е много силно внушението за невъзможността да се понесе предела на търпимост.  Изгубена е вярата в смисъла на живота, за да се премине от заявеното в литературата към фаталния житейски жест.

Така Никола Иванов постепенно изгражда портрета на своите пристрастия като критик, за да се появи и текстът за Никола Радев.   Писателят, който може да бъде представян винаги различно:  маринист, епикуреец, талантлив интерпретатор на живота. При него въздейства оформилото се като отливка  историческо познание, но над всичко  остават  историите на Никола Радев. Може да се каже, че те нямат край, а като цяло са  истории, които съвместяват в себе си плача и усмивката, трагедията и радостта, но  и вярата в човека, който може да преодолее всичко.

Никола Иванов не може да остане безразличен именно към начина, по който  от много страни се осмисля конкретната оценка за времето. Така неговите редове за Иван Пауновски  разкриват   критика, стигащ до същността на творбите, с  готовността да разчита на достоверната фактология на времето, но и обърнат към типа подход   човекът да бъде разглеждан синхронно като палач и жертва. Неизменно остава темата за истината и твореца, който държи да заяви своята гледна точка за нея.

Това не означава, че създадените текстове са обърнати непременно към всичко, изведено от обществените нагласи  на преден план като актуално.  Будещо съпричастие в интерпретацията на Никола Иванов са едни от последните стихосбирки  на Владимир Попов. Погледът е към таланта на поета,  философски осмислящ живота, преминаващ през мъчителната спирала на самотата, за да стигне до  хуманизъм, в който красотата съхранява устоите на най-ценното, даващо сили за продължение и с възможност  да бъде проследено.  Написаното за Владимир Попов се превръща в едно друго говорене за човека, намиращ се едновременно  в реалното време, но и  вгледан в миговете на  изживяванията,  изпълващи живота с характеристиката на една битийна пълнота.

Никола Иванов не е от литературните изследователи  с твърд тематичен кръг от интереси, без да   отстъпват от него. Затова и не изненадва, че се приобщава към пишещите  за „Калуня-каля“ от Георги Божинов, романът,  който с възкресяването си предизвика спектър от критически рефлексии. Отново устойчиво присъства въпросът за това, което неизменно вълнува Никола Иванов  –  злото и доброто и личността, която се  разкрива  на фона на историята, извисяваща се със своите достойнства и съмнения, за да застане  в своеобразна изолация, въпреки че е сред хора, но  е самотна с максимализма си.

Книгата на Никола Иванов допуска преход от    от „Калуня-каля“ към „Мир на страха ни“ от Георги Мишев. Времената са различни, но съвременните мемоари отново са обърнати към драмата  на човека, който изпитва на гърба си  доброто и злото, а заедно с това  вместо реалиите на едно национално господство се  появяват  идеологемите. Книга,  предизвика много полемики като неформални коментари,  но  малко беше  публикуваното. В автентичността на написаното с голяма енергия израства въпросът за човека и идеологията.  Никола Иванов уважава  гледната точка на Георги Мишев – обективна, но  и свръхнатоварена  със субективизъм. Това не са само разсъждения, обърнати  към миналото, а по-скоро са поредният размисъл за  прехода, на който е обречен българинът –  да премине от доминантността на политическата ситуация към повелите на икономическата ефективност . Един друг вариант за поредната обществена криза и мястото на действения човек в нея.

При всичките тези промени се откриват и  търсенията на Никола Иванов  към твореца, който остава непрекъснато осмислящ  глъбините на битието и на характеризиращите го стойности. Със защитена последователност в наблюденията си  той стига до онова, което прави Борислав Геронтиев не само творец, съпреживяващ света на   фолклора, но и  автор, съумяващ да съхрани облика на търсещия дух и знаеш много добре опорните точки при представянето на човешкия път във времето. Разкрива се писателят с неговите прозрения и размисъл за личността, нейната предистория и самоопределение в името на бъдещето.

Николай Иванов не може да остане безразличен към онова, което се свърза с предизвикателствата на книгите, говорещи с езика и проблемите на протичащата пред очите реалност. Преплитането между идеята за вечност и рутинното, автоиронията и репликите на Елена Алекова са в основата на един динамичен модел за възприемане на света в неговата познатост и въможност да бъде осмислен от различен ъгъл. Критикът се обръща към автентичните  лекарски разкази на Златимир Коларов и  творецът на съдебните пледоарии Хари Хараламбиев, за да  се открои едно друго изражение на писаното слово, професията и неизменната тема за злото, доброто и истината.

Тези  съхранени мигове на вникване в книгите  носят представа и за  пристрастията на Никола Иванов, и за онова, което откроява страни от света  на пишещия човек. Подбраните  статии и рецензии са едновременно коментари на създаваното през годините, но  и портрет на Отзвука,  моделиращ облика на  твореца и духа на времето, който го вълнува.