78 потенциално опасни бивши сондажи и мини на закрития уранодобив, пръснати в цялата страна, заплашват чистотата на въздуха и на питейните води на милиони български граждани, пише „Телеграф“. Само 33 от обектите са под контрола на „Екоинженеринг“. Това е фирмата, на която е възложено с министерско постановление да махне последиците от уранодобива, да почисти и да прави мониторинг на опасните райони.

48 мини са вадили уран според постановление № 74 на Министерски съвет от 1992 г., с което правителството на Филип Димитров взима решениие да ликвидира уранодобива, а още 30-на са били в стадий на проучване и пробна експлоатация. По-основните са базирани в Южна България. Най-известните са в Елешница, Сборище, Бялата вода, Долна баня. Около 600 км около Бухово са надупчени като швейцарско сирене от минни разработки, край София уран има в Сеславци и Кремиковци.

В Родопите районите са четири: около Елешница /на 15 км от Банско/, Доспат, Смолян, Велинград. В Тракийската низина – Стряма и Раковски около Пловдив, Ямбол и Тополовград. Уран има и в Монтана, Симитли, Сливен и Стара Загора, Бургас, Велико Търново, Габрово, Ловеч и Плевен, Търговище, Шумен, Русе, Разград, Силистра, Варна и Добрич.

През 1974 г. добивът достига 400 тона на година. Преди решението за ликвидация на отрасъла, през 1992 г. добивът на уран е достигнал 645 тона годишно. През цялото време до 1989 г. добивът е секретен, а производството се води стратегическо. Износът е изцяло към Съветския съюз. Дори по информация на експерти първата съветска атомна бомба е произведена с български уран от Бухово.

През цялото време до 1992 г. с нашия уран си плащахме на Съветския съюз обработката на нашия уран, за да ни го върнат оттам като ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй“, сочи разследване на dariknews.bg, правено през 2006 г.

Цялото производство и износ като строго секретно производство са били под надзор на Политбюро до края на 1989 г. До 1992 г. все още се е работило по същата схема под шапката на “Редки метали”. Никой няма ясна представа какъв точно обем е произвеждан през социалистическо време, тъй като и досега това се води секретна, тоест вече класифицирана информация. В България обаче е произвеждан само полупродукт, а не чист уран – нашата страна никога не е имала инсталация за производство и обогатяване на чист уран.

Всичко е било така организирано, че СССР да произвежда чистия уран и стратегически да го контролира. Българският продукт носи името “триураниев осмоокис” /или окис-закис/. Класическата технология на копаене на урановата руда е на загуба. Това е скъп процес, но заради стратегическото производство и насочения изцяло към Русия износ, е прилаган дълго.

Другата схема е геотехнологичната. Тя е чиста и много евтина. Практикувана е в Тракийската низина и затова там сега земята е напълно изчистена. Хвостохранилища има само при двата завода за преработка на урановата руда – “Елешница” и “Бухово”. Сега вече технологиите позволяват добиване на уран от много по-бедни руди и от насипищата в двете хвостохранилищата може пак да се извлича уран. Жълтият кек – търговският продукт със съдържание на уран от 30% до 60% се е получавал след преработката в завода в Елешница, а в Бухово се е изпичал допълнително и се е получавал концентрат със съдържание на уран около 80%. Оттам се е транспортирал в контейнери към Съветския съюз, където се е произвеждало ядреното гориво и то се е връщало обратно към нашата Първа атомна.

Годишно в света се произвежда около 42 000 тона уран. Една трета от добивът е в Канада, където залежите са 5 000 000 тона. Най-богатите залежи на уран са в Австралия, а в челната десятка са още Казахстан, който заяви намеренията си до 2012 г. да стане най-големият производител на уран, и ЮАР.

В България запасите от уран се изчисляват на 20 000 тона. От тях подходящи за добив по геотехнологичния метод са 12 000 тона, а на практика могат да се извлекат 6500 тона. Те обаче биха подсигурили ядрената ни енергетика за поне 20 години напред. Геотехнологията е приложима при находищата в Пловдивско, Ямболско, и долината на Струма. Експерти в бранша считат, че България е напълно в състояние да вади около 300 тона уран годишно. Само едно малко рудниче с не повече от 100 души персонал е давало годишно 600 000 долара печалба при всички отчисления за данъци, транспорт, храна, профилактика на работнциите и по-нататъчна обработка на метала до търговски продукт.

До 1992 г. по най-минималните цени на Лондонската борса триураниевият осмоокис струва 42 долара за килограм. При редовни доставки цената обаче скача почти двойно – до 70 долара за килограм. Сега цената е около 140 долара за килограм, което би донесло 42 000 000 долара годишна печалба на България при възобновяване на уранодобива. Тенденцията е обаче продуктът да достигне цена от 200 долара за килограм. Точно това диктува и интереса на канадските и руски производители към съживяването на уранодобива в България.

През 1992 г. правителството на Филип Димтров оценява добива като нецелесъобразен. Добивът е прекратен с министерско постановление № 74 от 1992 г., което е отменено, но е обнародвано друго, в същия дух, през 1994 г. Експерти коментират, че това всъщност е било политическо решение да се смени доставчикът на гориво за АЕЦ. Тогава изкуствено се изкарва, че българският уранодобив е нерентабилен, и е извикана за оценка американска експертна комисия. Решението за ликвидация на уранодобива обаче излиза наяве чак през 1998 г., защото през това време започва ликвидацията на всяко едно дружество от урановото производство поотделно, а голяма част от средствата на практика са отклонявани.

Ликвидацията на всеки рудник започва със затваряне на шахтите и хоризонталните галерии. Входовете се преграждат с бетонни стени, паралелно се разрушават надземните бункери и сгради, и след това се предприема техническа и биологична рекултивация на засегнатите земи.

Така през 1998 г. за ускоряване и координация на процеса е създадена фирма “Еко инженеринг РМ” ЕООД. Фирмата е 100% държавна към Държавната агенция по енергетика и енергийни ресурси. Сега вече няма нито един работещ рудник. Има само инсталации за пречистване на руднични води, които вадят все пак някакъв уран, и той отива в завод “Елешница”. Този остатък обаче не е търговски продукт, не може да се изнася заради скъпия транспорт и високите изисквания към транспортирането, и засега се трупа на склад.