В събота /29 април/ от 11, 30 ч., във фоайето на Младежкия дом ще се състои премиерата на сборник със стихове и проза на шестокласници от ОУ“Проф. Иван Батаклиев“, съобщи ръководителят на творческата работилница Валери Иванов.

Сред авторите на творбите има и носители на престижни международни и национални отличия в ученическите тийн-конкурси за есе, поезия и проза, под егидата както на МОН, така и на други институции.

***

                                                                                             

МЕЧТИТЕ НА МАЛКАТА ЕВА

 Анелия Ангелова

   Годината е 2140. Светът е променен изцяло. Всичко е автоматично. Вместо с автомобили, родителите карат децата си на училище с летящи чинии. Дори училищата приличат на космически кораби. Големи и кръгли, с много дълги коридори и огромни просторни стаи.

Учениците не седят на чинове, а на специални подвижни кресла с бутони. Всеки бутон има определена функция. Учителите не изпитват учениците, а просто натискат някое копче и получават необходимата информация.

Но в тази модерна обстановка има едно момиченце, което няма търпение да се прибере вкъщи. А там го чакат хартиените книги, останали от бабата на майка ѝ…

Момиченцето се казва Ева и тя с удоволствие разгръща книгите, и ги чете с интерес.

Една вечер каза на майка си:

–  Мамо, хайде пак ми разкажи за баба ти! Как е ходила на училище, как е писала в тетрадки, какви игри са играли!

–  Ох, миличка, колко пъти да ти разказвам!?

– Мамо, моля те, хайде тогава да поиграем на бабините игри! Много са интересни!

Майката нямаше друг избор и играеше с дъщеря си до късно.

И така всяка вечер малката Ева заспиваше и сънуваше – как бяга по зелени поляни, как скача на въже, как баща ѝ я учи да кара колело. И всички други неща, които е чувала от майка си. Така силно желаеше да се върне онова някогашно време…

Един ден Ева реши да сподели със съучениците си на какви интересни игри са играели в миналото. Искаше да им покаже как се играе на сляпа баба, на криеница и на всички други, за които майка ѝ е разказвала. Но те не проявиха никакъв интерес, а дори й се присмяха, че това били старинни глупости… Ева се прибра вкъщи много разстроена и започна да плаче.

–  Какво има, мила? – попита майка ѝ.

– Мамо, споделих със съучениците си историите, които ми разказа, а те ми се присмяха… Мамо, защо нямаме зелени поляни, а само асфалт и мрамор?! Имаме големи къщи, ала нямаме двор с градинка и куче, с което да играя! Толкова сив и скучен е станал този свят! Почти не разговаряме помежду си, не се усмихваме един на друг като се видим, всеки бърза занякъде, без да осъзнава какво се случва около него! Мамо, искам миналото да се върне, искам да живея в света, в който баба ти е живяла! Тогава животът е бил пълен с радост, с песни и безброй игри! Светът е бил толкова пъстроцветен тогава! Защо, мамо, светът така се е променил?!! – разплака се по-силно момиченцето.

– Не плачи, милата ми! Човешкото око е ненаситно – колкото повече има, толкова повече иска! Хората с власт стъпкаха малкия човек и го затриха от света. Затова всичко се промени толкова много, защото всеки искаше да се издигне в живота и потъпкваше всичко по пътя си! Но не се притеснявай, мило мое дете, защото един ден може ти да си този някой, който ще промени света към по-добро!

– Благодаря ти, мамо!

Ева заспа спокойна и засънува как променя света, и как всичко старо се връща – още по-истинско и по-красиво отпреди.