Една от най-обичаните съвременни поетеси навърши 70 години

Никола ИВАНОВ, литературен критик 

Миряна Башева започва да пише поезия сравнително късно според общоприетото и типичното начало. При нея отсъства писането на стихове в ученическите години. Тя „прописва“ поезия едва когато е 23 годишна, а първата й стихосбирка „Тежък характер“ се появява през 1976 година. Следват „Малка зимна музика“ (1979), „Сто години суета“ (1992), като всяка от тях включва и немалко стихотворения от предишните стихосбирки. След това се появяват издания, които съдържат стихове от предишните й поетични книги, защото Миряна Башева просто престава да пише поезия. Поетесата  е автор на по-малко от сто стихотворения. Но и те са достатъчни да я ситуират в националната ни поезия като значима българска поетеса.

Адекватно, типично и характерно за поезията на Миряна Башева е стихотворението „Ще се стъмни, скоро ще се стъмни…“:

            Ще се стъмни, скоро ще се стъмни…

            Ту неясна птица прехвърчи

            и въртоп по улици бездънни

            се разпенва в птичите очи,

            ту грамадни лъскави дървета

            метнат сянка, дълга като нощ,

             и прерязва пъпа на небето

             облак тесен и червенокож.

         Макар че е здрачно в поезията й, очаква ни не разсъмване и ден, а нощ. Това са преобладаващите настроения, образи и картини в стихотворенията на тази поетеса.

Още с първата си стихосбирка Миряна Башева впечатлява с антиконформизма в поезията си, с напускането на традиционните рамки на поетически изказ, с новия си поетичен език. Наблюдава се по-освободен израз, близък до разговорния, стил подобен на Вапцаровия. В стихотворението „Мълчание“ с подзаглавие-пояснение „Кошмар“ поетесата споделя своите разбирания за живота и поезията, житейската си философия:

                С традиционно буйна грива

                очаквам вятър – за из път.

                А ветровете се разсмиват

                или невярващо мълчат

Поетесата навлиза в живота нахакано, като завоевател, но себеиронично споделя, че това е прекалено самонадеяно. За младостта морето е до колене. Откриваме присъщи на младостта мечти, нощен живот, музика („А бяхме луди“, посветено на Христо Ганов).

Основната линия в поезията на Миряна Башева е несъгласието с действителността, бунтът срещу статуквото, срещу блатната обстановка на живота.  Със сюрреалистичен привкус, зловещи са картините в „Малка зимна музика“, лексиката е потискаща, метафорите – също. Май се споменава, само че не идва, не се задава. Не се променя нищо в „Ден да мине“, животът си тече по инерция и очакваме нещо да се промени от само себе си, без наше участие. В „Подлец“ не намираме сили и смелост да изкрещим в лицето на подлеца, че е подъл и гаден и така той просперира и се изкачва безпрепятствено по обществената стълбица. Миряна Башева усети и изрази и Космическата пустота в „Марсианци“.

Разминаваме се и в интимността, и там си оставаме чужди. („На тези, с които случайно се срещаме“). Въобще отчуждението, алиенацията е сред основните теми и мотиви в лириката на Миряна Башева. Затова живеем в самота – човешка и екзистенциална.

Любовната тема е сред впечатляващите в поезията на Миряна Башева. Не се сбъдва очакването на предпочитания, истинския, желания Мъж в „Бързия ли, експрес ли чаках. Любовта също не носи радост в „Сутрин“, тя е по-скоро представа, илюзия, отколкото реалност, тя също е самота. Въобще любовта в поезията на Миряна Башева е предимно нереализирана, лирическата героиня постоянно се разминава с нея, това са скучни безрезултатни срещи и разминавания, без следа и памет („На тези, с които случайно се срещаме“).

      Една от най-силните поеми въобще в националната ни поезия е „Любов“. В творбата става дума за истинската, автентичната любов, не за сексуалния младежки плам, за зрелите чувства, които са проверени и устояли във времето. Лирическата героиня си представя смъртта на любимия, съпроводена с престорената формална скръб от бивши жени, на измислени фалшиви приятелства. Истинска е само скръбта на лирическата героиня.      Само нейната скръб е искрена, непресторена, автентична. Затова е толкова дълбока и истински неподправена. Привързаността и чувствата към любимия са толкова силни, че лирическата героиня присъства на аутопсията му. Чувствата са толкова силни, защото връзката е между двамата е духовна. С най-голяма съсредоточеност лирическата героиня наблюдава мозъка на любимия, защото там са тайнствата на човека, неговата неразгадаемост, необяснимостите на интелекта и дарбите му:

             Аз виждам чудо, за което никой

             не можеше да ме предизвести…

             От тая крехка тъкан е пониквал

             безкраен космос… Е – това си ти!

Мозъкът на любимия побира целия Космос. И започват да валят най-важните и фундаментални екзистенциални въпроси:

             и тая вечна вяра – че сме вечни!

За възможното прераждане:

             Къде са те сега?

             Къде потъват

             угасналите в буря светове?

             Дали съвпада пътят към отвъдното

             със тоя, който тук ни е довел?

             Къде отиваме? Защо? За дълго ли?

             Или е само за милион плюс хикс

             години, след което като гълъби

             се връщаме под старите стрехи?

Поемата е толкова въздействаща, защото интимното преминава през екзистенцията, любовта придобива екзистенциален смисъл и израз, макрокосмосът става част от микрокосмоса.

Темата за съдбата на поета, който е обречен и орисан на поезията и въобще на хората на изкуството няма как да не вълнуват Миряна Башева. В „Кръст“ поетесата споделя съдбовно:

                Живял ли си единствено с перото

                любовник, брат, тиранин и аллах,

                зачеркнало и хляба, и леглото?

                               Така живях.

Споделянето продължава и в „Като всички истински списатели“.  Разбиранията си за поезията Миряна Башева споделя в „Из моминския ми дневник“. Всичко може да се прости на поетите, освен:

               Но така обидно е, че – ето:

              не умеят да ме разтревожат.

„Изявленвие за печата“ е универсално стихотворение, защото говори за типично обвинение в онова време към най-големите ни поети, писатели, литератори и въобще към хората на изкуството. Нейното творческо верую е Истината и само Истината, макар и нелицеприятна. Трудът и мъките на поета, на интелектуалеца и интелигента не е по-лек, а е по-опасен от физическия труд на работника, това споделя поетесата в „Разговор“ с мото от Христо Фотев. Темата за съдбата на поета и твореца е органично свързана с духовността. Зов към духовност откриваме в „Гносеология“. Силно въздействащо е „Позив“ с мото по Вапцаров, който е един от предпочитаните учители за Миряна Башева в поезията. Откриваме сходна поетика с Учителя. Страстен зов за духовност е „Шинел“ по мотив от Гоголевата повест. Преследвачът призовава лирическата героиня и я изправя пред дилемата. В избора между духовното и материалното поетесата не се колебае:

             А все ми се струва, че някоя нощ

             ще тръгна

             да грабя

             шинели…

Държавата на духа е идеалната държава за Миряна Башева.  Този мечтан духовен свят не може да бъде осъществен без Свободата. Лирическата героиня на Миряна Башева се идентифицира с всеки, паднал за свобода в „Партирес морир“. Тя е с пълното съзнание, че Свободата изисква жертви, цялата световна история го доказва.

Стихотворение с много силна интимна болка е „На баща ми“, което е автобиографично. Творбата е много прочувствена и въздействаща. Рефренът е „Не се прощавам“. За дъщерята бащата не е загинал, той е жив и единствен и ще остане такъв в сърцето й докато тя е жива.

Силно емоционално и покоряващо е „Продължение“:

               Че имаме единствен път

               С едно едничко знаме

               За свобода, любов и смърт.

               ТОВА  Е.  ДРУГО  НЯМАМЕ.

Стихотворение, в което Миряна Башева е обобщила и казала почти всичко, за което си заслужава да се живее.

Миряна Башева е градска поетеса, защото е вярна на биографията си. Тя е живяла 55 години буквално на Орлов мост на пъпа на София. Не е свързана биографично със селото, не го познава, то не я привлича. Нейната поезия е урбанистична. Отношението й към големия град е сходно с това на предходници като Смирненски: „Ти целият скован от злоба си/ о, шумен и разблуден град“, на поетите от 40-те години – Вутимски, Б.Райнов, В.Петров, Вапцаров… Но докато при тези от гореизброените поети, които са пришълци в столицата градът е изцяло враждебен и неуютен, то за родените в София е малко по-различно. За това говори „Булевардът“, в който картините са от любимото място, градският пейзаж е харесван повече от прочутия парижки Шанз Елизе, лирическата героиня на Миряна Башева се чувства уютно на Булеварда. Тук можем да направим аналогия  между поезията на Калин Донков и Миряна Башева, което ще потвърди споделените наблюдения и изводи.

Почти три десетилетия Миряна Башева не публикува поезия (може и да пише, само тя си знае. Същото наблюдаваме и при други значими национални поети като Иван Цанев и Борис Христов например).  Някои поети се отдават на голямо стихопроизводство, което не е нищо друго, освен стихоплетство. Тя може да съчинява с лекота стихотворения, да имитира поезия, защото притежава виртуозна стихотворна техника, което й позволява, ако реши, да стихоплетства и съчинява поезия. Но тя не го прави, защото знае кое е поезия, и кое не е, и защото е наясно, че това е сигурен път към творческо фиаско. Затова е значима национална поетеса.

Миряна Башева пише с прости и искрени думи. Нейният поетичен език е езикът на всекидневието, на улицата, кафенето и кръчмата, тя не се страхува да използва непоетични думи, натурализми и жаргон, но те не звучат вулгарно и пошло, а придават експресивност и оригиналност на поезията й, защото е намерена мярката. Майсторски смесва високия с разговорния стил. Диапазонът на нейните чувства е широк. Темите и мотивите в поезията си тя разширява с различни акценти, по този начин ги универсализира и полифонизира, обогатява ги с различни нюанси. Мелодрамите и сантиментите не са й приоритет. Само за миг се поддава на сантименти и романтизъм, но бърза да се върне в реалността, защото смята, че има опасност да запее фалшиво или изпадне в преиграност и неискреност, поетичното лицемерие й е органично чуждо. Нейната поезия е реалистична, до болка сурова, на места безпардонна, на моменти до предела, и въпреки това прочувствена и крехка. Това е само маска, зад която поетесата прикрива своята чувствителност и уязвимост.  Когато поиска, може да си служи с много фин поетичен език, да изрази фината си чувствителност. Това ще открием в редица стихотворения.

Стиховете на Миряна Башева са издигане и разпиляване на душата в най-мръсните и тъмни ъгли на града, със стремеж към морал и приличие. Тя притежава чувствителност и усет за драматичното, трагичното и екзистенциалното. Поезията й  е драматично изповедна, болезнено откровена, понякога по-сдържана, но винаги въздействаща, завладява и покорява с поетичната си страст, с чистотата на емоционалния порив, с нежността си, с мъдрото прозрение. Стихотворенията на Миряна Башева са стилово различими, поезията й е наистина свободна, в нея няма преднамереност и маниерност. Тази поетеса не е стандартно скроена, по-скоро е строга към човека и слабостите му, но се опитва и да го разбере. На места е иронична и присмехулна. Стиховете й са сътворени със сила и характер, тя не крие болката си. Това е сериозна поетеса и „мъжко момиче“. Нейната поезия тревожи, буди и стряска, защото е своеобразен камък в блатото. Миряна Башева е със запазено солидно място не само в съвременната българска поезия.