Разказ от Владимир СИМОНОВ

Кучето беше прекрасно. Гъста дълга козина, ръст – почти максималният за породата и възрастта му. И, още сега, горда осанка с излъчване на мощ, гъвкавост и бързина. Очарова го от пръв поглед. Ако може да се говори за кучешка харизма, то я притежаваше в излишък. Беше кучето, което винаги би искал да има.

Преди години попадна на един такъв младок, който обещаваше да стане шампион. Дълго уговаря стопанина, успя да го склони да му го продаде и… съпругата му, тогава само годеница, се възпротиви. Не обичала кучета, не искала да го дели с четирикракия… Такива неща.

Омаян от нея и в апогея на чувства и страсти, отстъпи. Не взе кучето и после съжали. То започна да печели награда след награда, а той гледаше отстрани. Сбърка тогава, но ето – съдбата му дава втори шанс да притежава такова куче. И ще го използва. Ще вземе кучето. Жена му пак ще е против, ще нервничи, ще се сърди. Знае го, но трябва да притежава този красавец.

Най- доброто от породата, сигурен бъдещ шампион. С жената все някак ще се разбере. Ще я накара да го приеме. Ако държи на него ще приеме и кучето. Съпруга му е все пак, дължи му разбиране, а и компромисите са необходимост в съвместния живот. Той сам ще се грижи за Марс, така се казваше кучето, а когато то започне да печели медали… Така и стана.

В началото Валя не пропускаше да му демонстрира недоволството си. Обвиняваше го, че не се интересува от нея, от мнението и чувствата ѝ. Съзнателно предизвикваше спречквания. Настояваше да я изведе на кафе точно когато беше време за разходка на Марс, излизаше веднага щом той вкара кучето вкъщи, подмяташе хапливи забележки. После Марс спечели първия си медал. Това бе доказа- телство за правотата му и прекрасен повод да ѝ натрие носа: “Погледни го! – повтаряше с повод и без повод. – Няма друго като него. Просто “Дъ бест” е Марс. А ти: Дразни ме, пречи ми… Трябва да се гордееш с него, не да се ядосваш.“

Продължи да се радва на своя шампион, а тя поутихна. Изглежда започваше да свиква с кучето, да го приема. Само понякога свиваше устни или пребледнялото ѝ лице се вкаменяваше, а той я наблюдаваше и си мислеше, че и това ще отмине. Още един медал, още малко време… Една неделна утрин, когато се готвеше се да изведе Марс на разходка, тя го повика: – Почакай! Искам да дойда с вас. Може ли? Беше и неочаквано, и хубаво. Впрочем, не съвсем неочаквано.

Нали беше сигурен, че един ден това ще се случи. Тя трябваше все някога да свикне с кучето, с привързаността му към него. Да проумее, че то е неговата гордост. Да види какво удоволствие му доставя да сравнява Марс с „кучите палячовци“, както наричаше другите кучета. И как му завиждат приятелите му. Трябваше да се примири. Щом обича него, длъжна е да обича и кучето му. Разходката започна чудесно. Обиколиха парка, смяха се се, ядоха сладолед. Радостен от случващото се и об- надежден, че Валя започва да приема и дори да харесва Марс, той реши да ѝ покаже, на какво е научил четирикраката си гордост.

Освободен от повода Марс се разлудува, потича насам- натам, изджавка, подгони някакво птиче и реши да си играе с Валя. Втурна се към нея, скочи и заби лапите на изпънатите си предни крака току пред нейните. Тя изпищя. За нея размахването на опашката не значеше нищо, а веселият лай на кучето бе просто лай. Уплашено се дръпна назад, спъна се и падна. Приел това като продължение на играта Марс се хвърли отгоре ѝ и я заблиза по лицето. Тя изпадна в ужас.

Пищеше, отчаяно размахваше ръце и се мъчеше да отблъсне от себе си кучето. Тогава той се намеси. Издърпа Марс и помогна на жена си да стане. Опита се и да ѝ обясни, че това е просто игра, че кучето ѝ се радва, но тя само плачеше и повтаряше: „Ти… Този звяр… Ти…“. Малко по-късно ръцете и лицето ѝ се зачервиха и почув- ства ужасен сърбеж. Алергия. Вечерта премина в тягостно очакване. През цялото време очакваше упреците ѝ, очакваше буря, оплаквания, но тя само веднъж го попита: „Виждаш ли?“ и посочи по- дутото си и зачервено лице. Минаха няколко дни. Случилото се избледня, позабрави се и познатото ежедневие се върна.

Грижеше се за кучето, а устните на Валя пак се свиваха и лицето ѝ зам- ръзваше, когато то се доближаваше до нея. Но вече беше сигурен: Временно е. Ще отмине. Ще се забрави глупавият инцидент и всичко ще е чудесно. След месец Марс спечели още един медал и тя го поздрави. Изглеждаше искрена. Днес Валя се беше прибрала по-рано от работа, за да подготви празника: Вечеря за двама, свещи, бутилка френско вино, украси… Току-що приключила, се усмихваше и наслаждаваше на перспективата за чудесна вечер, когато той и Марс се върнаха от разходка. Въведе кучето в стаята и докато тя чакаше да чуе от него оценка на подредбата на масата, на избора на виното, Марс неочаквано излая, втурна се напред и събори украсената елха.

Звънът на счупените украшения, шибналите го клонки съвсем подлудиха животното и то се замята насам-на- там. Настана пълен хаос. Нервите на Валя не издържаха, тя извика: “Гадно псе!” и го замери с попадналата под ръката ѝ чаша. Кучето изръмжа и се озъби, а той отблъсна жена си крещейки: „Как смееш! Обичам това животно, а ти го удряш! Караш ме да те мразя.” Обърна се към кучето да го погали, а то заради бъркотията ли, заради крясъците или заради рязкото движение впи зъби в ръката му.

Лекарят в “Спешна” се оказа комбинация от пенсиониран учител и нереализиран философ. През цялото време докато обработваше раната не спря да говори. Непрестанно оправяше очилата си и с благ глас, но назидателен тон проектираше вестникарските “бомби” върху реалността:

– Човек трябва да мисли, млади човече. Ето, ще си поз- воля да цитирам вчерашното изказване на министър Москов: “Ако някой е избрал да живее като скот, то има пълното право да го направи, но съответно ще бъде тре- тиран като такъв.” Правилно и точно, нали? Трябва да сме готови да поемем всички последици от решенията и избора си. Как касае това вашия случай ли?! Ами ето: Решили сте да имате куче от скъпа, престижна порода. Чудесно. Това е Ваше право, но носи и негативи, които ще трябва да поемете. М-да… При тази порода рискът да захапе дори стопанина си, както впрочем е станало, е голям. А да не го- ворим за това каква заплаха са тези кучета за околните, каква заплаха. Те са неуправляеми понякога. Всъщност, Вие би трябвало да го знаете, да са Ви предупредили за това. Така ли е?“ Изнервен от болките, от станалото и съжаляващ за проваления празник той едва понасяше нравоученията, но съзнаваше: философът-медик беше прав. Напусна болницата с облекчение, превързана ръка и съзнание за това какво трябва да направи.

Когато се прибра кучето го чакаше на входа. Радостният му лай, примесен с доволно скимтене, се разнесе по цялата улица. Отвори, влезе, а то скочи и опря лапи на гърдите му, опитвайки се да го близне по лицето. Ядосан го отблъсна. Това животно трябваше да се махне. Още утре ще посети развъдника, ще обиколи зоомагазините, обяви ще пусне. Жена му не беше в хола, нямаше я и в кухнята.

Реши, че както обикновено се е затворила в спалнята и преживява случилото се. Прекоси коридора и влезе, за да ѝ каже какво е решил. Да ѝ каже, че вече… Спалнята беше празна. Още по-празна бе тоалетната ма- сичка. Гримовете и парфюмите ѝ бяха изчезнали, а на тяхно място лежеше къса бележка: “Съжалявам за раната ти. Желая ти бързо възстановява- не. Грижи се добре за Марс. Все пак той е чудесно куче.