Никола ИВАНОВ, литературен критик

Красимир Симеонов издава сравнително рядко поетични книги. Това вероятно е свързано с разбирането на всеки талантлив автор, че в творческото му развитие не трябва да има спадове, а всяка следваща книга да е поне на нивото на предходната или съпоставима в художествено отношение с предишните. Това потвърждава и стихотворението „Дъщерите на стихотворението“, което е изведено на задната корица на поетичната му книга „Зверобой“ и ще го цитирам цялото, защото в него поетът споделя разбирането си за поезията:

               Стихотворението е кръг.

               Откъдето тръгнеш, там се и връщаш,

               но някак се оказваш по-нависоко.

 

               Стихотворението има архитектура.

               Тя е уникална. Ако не я уловиш, губиш част от смисъла.

 

               Стихотворението има пластове –

               за мен то е баница с мед и сирене. Аз го обичам така.

 

               Стихотворението е надежда.

               Това не го забравяй.

 

               Стихотворението е обич.

               И ухае на теб.

 

               Винаги.

Всяко добро и хубаво стихотворение осмисля поета, прави го по-удовлетворен, по-честит, по-свободен, отпраща го в нови по-високи места, във възходящата спирала на творчеството. В лиричната творба трябва да съществува единство между форма и съдържание, да бъде полифонично, да провокира и предизвиква разнообразни размисли и тълкувания. В стихотворението трябва да има „мед и сирене“, радост в тъгата и тъга в радостта, и непременно Надежда. И най-важното – да е написано с обич към човека. И да е автентично, лично твое, преминало през сърцето, изживяно, изстрадано. Поезията, творчеството е „възел от нерви“, който поетът трябва да бутне „нагоре по небесната трева“ („Смърт на живо“). Без подобно побутване истинското високо творчество е непостижимо.

Стихосбирката е озаглавена „Зверобой“, затова ще цитирам и едноименното стихотворение, определило заглавието на книгата:

Кънтят очите ми – пропуквам се отвътре.

             Не се завръщам, нито си отивам –

             пухкава летяща риба в топлото небе.

 

             Не ме търси. Раздадох всичко.

             Изтръгнах си езика, вече само слушам –

             в плен на Името, което ме зове.

В творбата Красимир Симеонов в известен смисъл си прави творческа автохарактеристика. Това е драматичен поет, който не се интересува от епидермалното, привличат го дълбочините на Битието, страхува се да не предаде себе си, да устои. „Аз тъжен тъжея“, споделя поетът в „Тунел“, в което диша самотата. В тази творба Красимир Симеонов прибягва и до словотврорчество. Търси „най-стръмната строфа“. Лекото, плиткото слово не го привлича, не го вълнува и интересува. Изправен е на творческа самопреценка и самосъд в „Не вдишвай буболечките“. Притчово е „Владетелят се приближава“, в което става дума за робството, тиранията и Свободата. Така става, когато поданиците са покорно робско стадо. Свободата е в центъра и във „Въпреки мен“:

           Да го надживея, Джи-арей! –

           да отлетя високо.

 

           Да докосна сърцето, Джи-ара! –

           от върха на живота.

Възхищението си от устойчивостта и свободата поетът споделя в „Запомнени думи на незабравен приятел“. В „Бор в полето“ борът „превръща бодличките в крила“. Борим ли се и мечтата ни за свобода не е угаснала, значи сме живи и надеждата съществува:

Но грейва вятър и изригва тътена:

           Не сме ний мъртви!

                             Още не!

Впречатляваща е екзистенцията в „Посмъртно“, което е характерно за цялата стихосбирка. „Липсата на свобода“ е творческият стимул за този поет. В „Моят остров“ ключовата дума и главното послание откриваме във финалната дума: „непримирим“.

По-смели и безразсъдни са чистите деца („От ръба на мъглата изплуват“), от тях трябва да вземаме пример и да се учим на смелост и доблест. При децата няма преигравания, съобразявания, те са чисти и неосквернени, за разлика от нас, изхабените и омърсени възрастни, свикнали да се съобразяваме и да живеем с едно на ум. Тези послания продължават и в „Другата страна“ излъчващо чистота и светлина:

                … и край тялото ми ярко ще премине

                в оранжева, полупрозрачна дреха;

                ще отекнат като крачки думите ми

                в зениците й от църковна пепел;

 

                … и с писалката си – рядък инструмент –

                ще отмервам детската мелодия,

                с която ме обгръща тишината

                и към Другата страна ме води.

За чистото детство става дума и в „Ето така“. „GAZA“ и „Мъничката Ели“ са изпълнени с много болка от страданията на децата, на детските им души.

Красимир Симеонов е поет с фина и дълбока чувствителност. Той умее да рисува природни картини с думи. За това говори „Планината вечер“:

Приклекналата къщичка.

                  Дядо на стъпалото.

 

                  И мирисът в гредите

                  на боб

                  и диви ягоди.

Това е българска автентичност и чувствителност, която се намира в кръвта ни. Автентична българска природа откриваме в „Най-после“:

                  Въгленчето да раздухам

                  Във камината

                  Да светне като ден

                  Да сложим масата

                  Печени пиперки да похапнем

                  Да си разкажем нещо смешно

                  Вън да е снегът

 

                  Да изляза за дърва по-късно

                             На сутринта

                  Да няма и следа от мен.

Виждаме как битът преминава в Битие.

Красимир Симеонов е силно драматичен поет. „Слънцето изгрява“ е убедително потвърждение за това:

СЛЪНЦЕТО  ИЗГРЯВА.

Жив съм.

                    Но в мене се свечерява.

Картината в „Градът“ е потискаща до отчаяние. Врабчетата са оприличени и сравнени с „глутница“ – един намерен силен и впечатляващ поетичен образ и метафора на озлобяването, на Злото. Затова трябва до нас да достигне песента на нощния славей („В три започва славеят да пее, в пет престава“). Тази драматична до трагичност песен трябва да умеем да чуем, слушаме и разгадаваме. Горчиви са поетовите размисли в „Смъртта на баща ми“, в което става дума за нехуманното ни общество.

„Обич“ е творба от само един стих: „Ухая на теб“, но казва много. Въобще това е друга характерна особеност на поезията на Красимир Симеонов. Той е немногословен, но полифоничен поет.

Поетът мечтае за „буци живот -/ към които да тръгнем“, т.е. истинския автентичен труден, пълноценен, изпепеляващ живот. „Няма да умрем“ е озаглавил свое стихотворение Красимир Симеонов. Докато откриваме в себе си детска чистота, докато мечтаем и вярваме в чудеса и Доброто, значи сме живи. Стихотворението „Завръщане“ завършва по впечатляващ начин“:

                     Спи и сънувай това заклинание:

                     „Залита залезът

                     по отмалялата пътечка

                           но към утрото поема озарен.“

Надеждата не трябва да умира. Това съм аз, ни казва Красимир Симеонов в края на „По улиците и сред хората“:

                      В никога нечувана мелодия,

                      в капка светлина

                      и по-невидим от сълза на риба –

 

                                      там съм аз.

                                      О, там съм аз!

Този поет е във високите селения на духа.

 

     Красимир СИМЕОНОВ, „Зверобой“, стихове, редактор Димитър Калев, Изд.“Жанет-45“, 2017година.