Никола ИВАНОВ, литературен критик
Стихосбирката „За теб” на Божана Апостолова е още едно доказателство, че силна поезия и изкуство се раждат след драматични и трагични преживявания, които разтърсват твореца. Тази изповедна и съкровена поетична книга е сътворена за кратко време след кончината на съпруга на поетесата и е посветена на него, на човека, „който ме научи свободно да дишам, да пиша и обичам”, както споделя Божана Апостолова.
Тези 45 стихотворения са изповеди на душата и сърцето на поетесата, преминали през болката и изкристализирали чрез нея. „Беше всичко” с пояснение „вместо предговор” е признателност през зрелостта на лирическата героиня за ролята на любимия в живота й, който със своето дълбоко разбиране й помага да помъдрее и да изживее хаоса на неуравновесеността. За поетесата той е „дар от Бога”, отваря й „прозорчето напред – към далечното”, разкрива й Смисъла, осмисля живота й, затова за нея е „безценен”. Любимият цял живот е бил главната й опора и след кончината му трябва отново да се учи да ходи сама. Уж се самоокуражава, а усеща, че душата й „като бучица лед/ в питието на мрака се топи… И изчезва.” Асоциативно се сещам за стиховете от финала на „Знак от небето” на Борис Христов. Различен контекст, но посланията са сходни. Поетесата се опитва да се окуражи и в „Състояние”, но „тъгата залива мислите ми/ като океан”, а в „Идва” лирическата героиня изповядва:
Буца в гърлото
задавя душата –
посиняла от болка.
Няма как трагичното събитие да не отекне болезнено в душата на поетесата.
Загубата е огромна, защото любовта между двамата и връзката им е била духовна, което я прави съдбовна. Любимият изтлява пред поетесата, тя наблюдава как тялото му се топи, но очите му стават безсмъртни и лирическата героиня го следва („До края”). Заедно с майката физическите страдания на болния любим съпреживява и синът им в „Изстрадано”. Затова поетесата се зарича да е до него във „вечността” („До теб съм”). Заричане до обричане е и „Завинаги”. За поетесата любовта в едноименното стихотворение е въплътена в неговия образ:
Има неговото име.
Изричаш го.
Присвива те под лъжичката.
Трепериш.
Вече си на пръсти.
И се хвърляш в обятията й.
Без да мислиш.
Защото това е истинската автентична изпепеляваща любов, без сметки, без преигравания, преструвки, неискреност. Тази любов е като въздуха, дишането. Неразривна е духовната връзка между двамата в „Дишам”, защото лирическата героиня диша чрез любимия. Чувството не се нуждае от обяснение, заричането се превръща в обричане в „Разпознаване”:
Любовта ми е дошла за тебе.
И толкоз.
Колко лаконично и силно.
В стихосбирката властват болка, тъга и самота. „Полет” започва с „боли, боли…”, „Накъдето и да се обърнеш – болка…” е началото на „Отплата”. „Студ душата пука” в „Такова време”. След смъртта на любимия кънти самотата в „Навътре”.
Смъртта отвежда любимия с трагична музика („Смъртта”). Поетесата изповядва в „Не се страхувам от смъртта”:
Не се страхувам от смъртта.
Страхувам се
от раздялата си с тебе.
Поетесата търси Смисъла след смъртта на любимия в „Когато дойде”. Тя моли Богородица за помощ „…да се спася от улиците/ с мрачните предчувствия”, отново да се появи надеждата, защото все пак трябва да продължи да живее. Лирическата героиня търси смисъла след смъртта на трагичното събитие в „Когато дойде”. Надеждата мъждука в „Направи го” и „Участ”, тя е „надеждица” в „Прекосявах мрака”. Във „Въпреки” наред със самотата откриваме и надежда. Дори най-трагичните събития трябва да преодолеем и да продължим напред, колкото и да ни е тежко. Малко оптимизъм се долавя в „Присмехулна душа”. Длъжни сме да потърсим „ново начало” в едноименното стихотворение.
Но главния смисъл откриваме в „Светлосенки”, посветено на внучката на поетесата:
Когато те видях –
едва покълнала,
понечих в сянката си да те пазя.
Вместо това
от тебе лумна светлина внезапна,
а сянката ми плъзна зад гърба ми.
В наследниците ни е нашето физическо безсмъртие. Надеждата ни е в идващите след нас, които ще ни продължат в живота („И след нас”).
Безгрижно е детството в „Игра”. Възхвала на чистото, неомърсено и непорочно детство откриваме в „Предизвикателство”, както и универсален хуманизъм. Изпълнено с хуманизъм е „Към приятелите”.
За мига на творческото сътворение става дума „В мига, когато”. Силата и духовното безсмъртие на твореца осигурява голямото изкуство, което той сътворява и оставя на поколенията. Това е основното послание в „Опакованите кейове на Кристо”. В това е Надеждата да ни има задълго и след като си отидем от земния живот.
„За теб” е концептуална стихосбирка. В нея властва екзистенцията. Навсякъде битът преминава в битие. Божана Апостолова си задава и разсъждава върху „вечните въпроси” на битието, за които говори великият Яворов: за Живота и Смъртта, за Смисъла и човешката ни Мисията на земята, за Бог и Вярата, за смисъла на смъртта (”Загадката на Бог”). Естествен и неизбежен е кръговратът Живот – смърт („Свършек”). Така е отредил Бог. За неизбежността на земното ни битие става дума във „В мига, когато”. Остава ни самоспасението, окуражава ни поетесата в „Озовах се…”:
Озовах се в задънена уличка.
Изходът е един.
Нагоре.
Затова Божана Апостолова тръгва към самоспасението. Не ни остава друго, освен да я последваме.
Стихосбирката е единна не само в съдържателен, но и в стилово-поетичен смисъл, затова звучи като поема. Творбите са изповеди на сърцето, преминали през съзнанието. Те са проверка на чувствата, изпитани в продължение на половин век. Затова не звучат сантиментално, защото повърхностният сантимент просто отсъства от стиховете. Дълбоката болка не води до сладникавост, мъката е автентична и затова вълнува и въздейства върху читателя. Божана Апостолова превръща личното в универсално, личната болка от загубата на любимия е универсализирана, защото всеки изпитва сходни чувства и преживявания при кончината на любимия човек.
„За теб” звучи като своеобразен поетичен реквием за любимия.
Божана АПОСТОЛОВА, „За теб”, стихове, редактор Екатерина Йосифова, Издателство за поезия”ДА”, София, 2016 година.
Няма коментари!
Все още няма коментари.