Никола ИВАНОВ, литературен критик    

Стихосбирката „За теб” на Божана Апостолова е още едно доказателство, че силна поезия и изкуство се раждат след драматични и трагични преживявания, които разтърсват твореца. Тази изповедна и съкровена поетична книга е сътворена за кратко време след кончината на съпруга на поетесата и е посветена на него, на човека, „който ме научи свободно да дишам, да пиша и обичам”, както споделя Божана Апостолова.

Тези 45 стихотворения са изповеди на душата и сърцето на поетесата, преминали през болката и  изкристализирали чрез нея. „Беше всичко” с пояснение „вместо предговор” е признателност през зрелостта на лирическата героиня за ролята на любимия в живота й, който със своето дълбоко разбиране й помага да помъдрее и да изживее хаоса на неуравновесеността. За поетесата той е „дар от Бога”, отваря й „прозорчето напред – към далечното”, разкрива й Смисъла, осмисля живота й, затова за нея е „безценен”. Любимият цял живот е бил главната й опора и след кончината му трябва отново да се учи да ходи сама. Уж се самоокуражава, а усеща, че душата й „като бучица лед/ в питието на мрака се топи… И изчезва.” Асоциативно се сещам за стиховете от финала на „Знак от небето” на Борис Христов. Различен контекст, но посланията са сходни. Поетесата се опитва да се окуражи и в „Състояние”, но „тъгата залива мислите ми/ като океан”, а в „Идва” лирическата героиня изповядва:

                          Буца в гърлото

                          задавя душата –

                          посиняла от болка.

Няма как трагичното събитие да не отекне болезнено в душата на поетесата.

Загубата е огромна, защото любовта между двамата и връзката им е била духовна, което я прави съдбовна. Любимият изтлява пред поетесата, тя наблюдава как тялото му се топи, но очите му стават безсмъртни и лирическата героиня го следва („До края”). Заедно с майката физическите страдания на болния любим съпреживява и синът им в „Изстрадано”. Затова поетесата се зарича да е до него във „вечността” („До теб съм”). Заричане до обричане е и „Завинаги”. За поетесата любовта в едноименното стихотворение е въплътена в неговия образ:

                      Има неговото име.

                      Изричаш го.

                      Присвива те под лъжичката.

                      Трепериш.

                      Вече си на пръсти.

                      И се хвърляш в обятията й.

                      Без да мислиш.

Защото това е истинската автентична изпепеляваща любов, без сметки, без преигравания, преструвки, неискреност. Тази любов е като въздуха, дишането. Неразривна е духовната връзка между двамата в „Дишам”, защото лирическата героиня диша чрез любимия. Чувството не се нуждае от обяснение, заричането се превръща в обричане в „Разпознаване”:

Любовта ми е дошла за тебе.

                      И толкоз.

Колко лаконично и силно.

В стихосбирката властват болка, тъга и самота. „Полет” започва с „боли, боли…”, „Накъдето и да се обърнеш – болка…” е началото на „Отплата”. „Студ душата пука” в „Такова време”.  След смъртта на любимия кънти самотата в „Навътре”.

Смъртта отвежда любимия с трагична музика („Смъртта”). Поетесата изповядва в „Не се страхувам от смъртта”:

                     Не се страхувам от смъртта.

                     Страхувам се

                     от раздялата си с тебе.

Поетесата търси Смисъла след смъртта на любимия в „Когато дойде”. Тя моли Богородица за помощ „…да се спася от улиците/ с мрачните предчувствия”, отново да се появи надеждата, защото все пак трябва да продължи да живее. Лирическата героиня търси смисъла след смъртта на трагичното събитие в „Когато дойде”. Надеждата мъждука в „Направи го” и „Участ”, тя е „надеждица” в „Прекосявах мрака”. Във „Въпреки” наред със самотата откриваме и надежда. Дори най-трагичните събития трябва да преодолеем и да продължим напред, колкото и да ни е тежко.  Малко оптимизъм се долавя в „Присмехулна душа”. Длъжни сме да потърсим „ново начало” в едноименното стихотворение.

Но главния смисъл откриваме в „Светлосенки”, посветено на внучката на поетесата:

                  Когато те видях –

                  едва покълнала,

                  понечих в сянката си да те пазя.

                  Вместо това

                  от тебе лумна светлина внезапна,

                  а сянката ми плъзна зад гърба ми.

В наследниците ни е нашето физическо безсмъртие. Надеждата ни е в идващите след нас, които ще ни продължат в живота („И след нас”).

Безгрижно е детството в „Игра”. Възхвала на чистото, неомърсено и непорочно детство откриваме в „Предизвикателство”, както и универсален хуманизъм. Изпълнено с хуманизъм е „Към приятелите”.

За мига на творческото сътворение става дума  „В мига, когато”. Силата и духовното безсмъртие на твореца осигурява  голямото изкуство, което той сътворява и оставя на поколенията. Това е основното послание в „Опакованите кейове на Кристо”. В това е Надеждата да ни има задълго и след като си отидем от земния живот.

„За теб” е концептуална стихосбирка. В нея властва екзистенцията. Навсякъде битът преминава в битие. Божана Апостолова си задава и разсъждава върху „вечните въпроси” на битието, за които говори великият Яворов: за Живота и Смъртта, за Смисъла и човешката ни Мисията на земята, за Бог и Вярата, за смисъла на смъртта (”Загадката на Бог”). Естествен и неизбежен е кръговратът Живот – смърт („Свършек”). Така е отредил Бог. За неизбежността на земното ни битие става дума във „В мига, когато”. Остава ни самоспасението, окуражава ни поетесата в „Озовах се…”:

Озовах се в задънена уличка.

                     Изходът е един.

                     Нагоре.

Затова Божана Апостолова тръгва към самоспасението. Не ни остава друго, освен да я последваме.

Стихосбирката е единна не само в съдържателен, но и в стилово-поетичен смисъл, затова звучи като поема. Творбите са изповеди на сърцето, преминали през съзнанието. Те са проверка на чувствата, изпитани в продължение на половин век. Затова не звучат сантиментално, защото повърхностният сантимент просто отсъства от стиховете. Дълбоката болка не води до сладникавост, мъката е автентична и затова вълнува и въздейства върху читателя. Божана Апостолова превръща личното в  универсално, личната болка от загубата на любимия е универсализирана, защото всеки изпитва сходни чувства и преживявания при кончината на любимия човек.

„За теб” звучи като своеобразен поетичен реквием за любимия.

 

      Божана АПОСТОЛОВА, „За теб”, стихове, редактор Екатерина Йосифова, Издателство за поезия”ДА”, София, 2016 година.