Герган Ценов, диригент, основател и музикален директор на Tsenov Chamber Ensemble

Днес разбрах, че преди няколко дена в Пазарджик е проведен конкурс за директор на театъра ни и изборът е бил между следните двама кандидати:

1. Настоящият директор, когото цялата театрална трупа и целият ни град ненавиждат.
2. Григор Антонов, който е познат и обичан от всички в Пазарджик; който поставя с успех във всички големи столични театри; който наскоро се завърна от Москва, където постановката му на “Вуйчо Ваньо” на Чехов пожъна истински триумф; и когото градът ни и театърът ни очакваха като истински Цар Освободител.

Комисията е преизбрала настоящия директор.

Човек чете “Театрален роман” на Булгаков и си казва: “Боже, каква фантасмагория”… докато не попадне в Пазарджик и Пазарджишкия театър и не установи, че романът на Булгаков е по-скоро документално, отколкото художествено произведение. Всъщност, ако човек си представи, че се намира в 1980 година, изведнъж всичко си идва на мястото – директори, които са спуснати “отгоре”; програмна политика, която е съобразена с вкуса на широките маси; пълна изолация на всеки един талантлив режисьор, който би могъл по някакъв начин да подрони авторитета и статута на местния директор или главен режисьор (въпреки наличието на двама талантливи пазарджишки режисьори – Григор Антонов и Гаро Ашикян, които поставят с успех навсякъде другаде, освен в Пазарджик); пълно отсъствие на каквито и да е постановъчни методи или насоки.

Новото в ситуацията са така наречените “делегирани бюджети” и така наречените “мечки”. За тези, които не са запознати, делегираните бюджети са най-хитрият и най-бърз начин да се унищожи културата на една държава като се създаде един апокалиптичен Параграф 22, в който колкото повече билети продаде един държавен театър, толкова по-големи субсидии той получава от държавата. Затова на публиката се предлага еквивалента на McDonalds (евтина бърза закуска), така че залата да може да се напълни, за да може театърът да прибере субсидиите. (Еквивалентът би бил болница, в която колкото повече операции се извършват, толкова по-големи са субсидиите от страна на Здравната каса… И тогава настава една истинска касапница… точно като в театъра ни!) Така държава, театър и публика взаимно се дърпат надолу, докато в един момент няма нито държава, нито театър, нито публика. “Мечките” са другият Параграф 22, при който публиката се приучва да идва в театъра не за да се наслади на високото изкуство на Шекспир, Чехов и Стриндберг (трима автори, които според мен са в черния списък на Пазарджишкия театър), а за да могат хората да си направят на служебния вход на театъра селфита със звезди от телевизионни шоута или сапунени опери. Принципът отново е същият: нивото е съобразено с нивото на оная част от публиката на града, за която основен естетически критерий са турските сериали.

Преди около десетина години в Пазарджишкия театър бе поставена пиесата “Сън в лятна нощ” на Шекспир и след представлението имах възможност да разговарям с режисьор-постановчика и тогавашен директор на театъра. Попитах го какво мисли за своята собствена постановка и той ми каза: “Ами това е една моя… измишльотина… Ъъъъ, ае, наздраве!” Опитах се да продължа разговора, но след няколко неуспешни опита моят приятел и един от главните актьори в постановката, Александър Пасков, ми направи знак, че няма смисъл. (Тук вече еквивалентът би бил акушер-гинеколог, който на въпроса “Какво мислите за професията си?” отговаря: “Ами ходя там, вадя някакви неща…”)

Преди около 6-7 години със съпругата ми Диляна и майка ми посетихме постановка на “Великденско вино” в Пазарджишкия театър. Актьорите бяха Димитър Терзиев и Гроздан Даскалов, а постановчик бе самият автор – големият наш драматург Константин Илиев. Вече бях гледал 15 години по-рано легендарното изпълнение на Велко Кънев в Народния театър в София, така че очакванията ми бяха много високи… Ами поплаках си… Поплаках си по две причини: Първата причина бе великолепната пиеса, великолепната постановка и великолепната актьорска игра. Втората причина да си поплача бе, че в публиката тая вечер бяхме точно 6 души – аз, Диляна, мама, още две жени и… авторът. На следващия ден отидох до Пловдив и си купих пиесата, която още в самолета на път за Ню Йорк прочетох и… пак си поплаках. Пиесата “Великденско вино” на Константин Илиев е едно от много малкото сполучливи художествени произведения за Левски и представлява един дълъг монолог на Поп Кръстьо. Пиесата завършва с думите: “Изядохме та, Игнатие, изпихме та…”

Прощавайте, не знам как така стана, че започнах да пиша за някакъв конкурс за директор на малък провинциален театър, а пак стигнахме до Дякона!…