Никола ИВАНОВ, литературен критик

Виолета Христова дебютира със стихосбирката „Пеш до земетръса“ през 1995 година. Следват стихосбирките „Звездна карта“(1997), „Да бъде нощ“(2001), „Другата стая“(2006), „Сняг от друга зима“(2008), „Тревата ли?“(2010), „…каза. И слезе от небето“(2012) и „Една ампула мрак“(2015). Книгописът говори за творческо темпо, което дооформя поетическия й облик.

Когато настоявам, че поетическият дебют на Виолета Христова е зрял, имам предвид и стихотворения от първата й стихосбирка като „Това е все едно…“ и основното послание, което ни отправя поетесата, че светът, в който пребивава човекът е единен, денят и нощта се редуват и са заедно като Доброто и Злото, те са сякаш сиамски близнаци и противоборстват в човешките ни души и ни обладават, всички сме им подвластни. Полюсни са моментите в човешкия живот, радостта и мъката вървят ръка за ръка:

Това е все едно…

И нощ, и ден

са гълъби, които се обичат…

Поетесата не възприема света в черно и бяло, опростено, а през всичките цветове и нюанси между черното и бялото,  стреми се да види и опознае живота в цялата му сложност и многообразие. Светът не е еднопланов, той е разнолик, разнообразен, творецът особено трябва да притежава усет за неговия полифонизъм, трябва да се стремим да опознаем света в цялото му богатство. В началото на „Отричам се от твърдите неща“ Виолета Христова заявява:

Отричам се от твърдите неща.

От категоричните истини се отричам.

Това е присъща позиция на талантливия творец. Поетът, въобще истинският творец се стреми към проникване и опознаване, доколкото е възможно, до непознаваемото. Тези позиции поетесата следва и отстоява и във втората си поетична книга.

За непознаваемостта на света става дума в „Не ти донесох нищо“. Но и за тежестта върху различните. Те са винаги самотни, защото са чувствителни, усещат неуюта и студенината на света. Това им тежи. Не е лесно да си различен, да се чувстваш белязан. Но въпреки това жаждата за единение с другите е жива. „Трябва след нощта да се намерим“, споделя Виолета христова в „Не го помисляй!“. Всички сме подвластни на Съдбата. Човек е длъжен не само да вижда нещата, но и да ги опознава, да провижда зад видимостите и очевидностите. „И третото не е достатъчно“, заявява поетесата в едноименното стихотворение. Най-важно е Третото око, но и с негова помощ не можем да опознаем света до неговите потайности, да достигнем до сърцевината на битието и Съдбата

В „А Тракия изплуваше от тъмното“ поетесата изповядва тревогата си за бъдещето на нашата планета Земя, което е неясно. Съдбата на нашата планета може да бъде като съдбата на Титаник. Земята може да бъде взривена и унищожена от неразумното човечество, което да се самоубие. И тези страхове съвсем не са необосновани и в никакъв случай фантастични, защото при поетесата те са интуитивни.

Любовта не е сред основните теми в поезията на Виолета Христова. Или поне чувствената, еротичната, вакханалната, плътската, сексуалната любов. Страстите са присъщи на нагона, на низкото („Не се сърди на неясните обещания“). Поетесата се интересува от духовните измерения на Любовта, от универсалните й проявления:

Искам да изненадвам

въздуха с ненадейност,

погледа – с ненаситност,

себе си – със любов…

изповядва поетесата в „Докато зимите се назимуват“. В стиховете й няма да открием бурни любовни изживявания, защото тя търси смисъла в любовта, духовната връзка, дълбочината на чувството, усещането за взаимност, за отдаденост. Любовта „…е среща, но и намиране“ („Отричам се от твърдите неща“). Посланието в „Една ампула мрак“ потвърждава разбирането на поетесата, че идеалната любов е преди всичко духовност. Творбата е метафора на духовността. Много важна за поетесата е универсалната и всеобземаща любов към ближния. Да разберем, значи да прегърнем човека („Сламената къща“).

Един от често срещаните художествени похвати при Виолета Христова е чрез началните и финалните стихове по своеобразен начин да отваря или затваря стихотворенията си, както е например в „Не се разочаровам, а прибирам“.     Разочарованията са по-смислени и необходими за човека,  когато са вътрешно изживени и осмислени.

Животът на поета е постоянно „Сдобряване с думите“, както е озаглавено едноименното стихотворение. Иначе може да потъне в анонимността на света, да си отиде без духовна следа. На Поезията е посветено стихотворението „Хартиен живот, чернобяло поле“:

Хартиен живот, чернобяло поле,

сееш думи и жънеш подробности.

Как се стига до дъното? Нямам хриле,

за да дишам в морето от облаци.

В „Човешко е“ става дума за осъзнаването на твореца като дарба, която му е изпратена от Него, сякаш му диктува Той. Тогава поетът се чувства като пратеник на Бога при хората, за да ги окуражава, въздига и възвисява. Поетесата не се моли на Него за лека съдба, защото усеща с интуицията си, че трудната съдба за предпочитане за твореца. Посланията са силни, въздействащи, трайни.

Поезията е истинският дом на поета, тя е всичко за него: битие, семейство, деца, любов, мечта, болка, тъга, драма, радост, екстаз и всички възможни преживявания. Затова истинската поезия не търпи неискреност, преструвки, фалш, преиграване на чувства, защото тогава започва да властва стихоплетството. Затова в едноименното стихотворение Виолета Христова споделя, че „Сърцето е единствената столица“ на Поета. Когато няма духовност, когато слухът не дочува звъна на Божиите камбани, тогава е тъжно, пусто,  мрачно, безнадеждно.

Не от мира сего са хората на изкуството, поетите. Но те са солта на човечеството, призвани са да одухотворяват, въздигат и облагородяват себеподобните. Поетът е като пчелата от едноименното стихотворение. Въпросът какво ще остане от пчелния ти поетичен труд, дали ще остане и колко, е фундаментален и драматичен въпрос за всеки истински поет и творец. Това е и най-голямата

Поетът, ако е истински поет, е длъжен винаги да остава верен на Съвестта си. Съвестта е най-важна и въобще за човека. Поетесата не вижда „нищо по-добро от съвестта“ („Глад за имена“). Асоциативно се налага аналогията със забележителното класическо двустишие на Иван Динков: „След съвестта и стиховете/ едва ли има трети ад“.

Виолета Христова е с вродено чувство към природата, към единение с нея, с естеството. В това се убеждаваме от цялото й творчество. В „Навън е планина“ природата е съществена част от духовността на творбата, в известен смисъл природата е функция на душата. Душевните настроения и преживявания се вграждат в природните описания, те са й съответни и адекватни.     Природата е неразделна част от човешките ни Съдби. Затова лирическата героиня в съня си  и още със събуждането си не престава да общува с прамайката природа.  Прекрасно е стихотворението „Concerto grosso“:

Всяка зима има своя музика –

и сребърен оркестър от валдхорни.

Не чувам гласовете на снежинките,

но вятърът ги носи неуморно…

Стихотворението е тържествен химн в прослава на живота, в него е постигната пълна хармония между човешкото и природното, между духовното и физическото. Недоволство от живота откриваме и в „Кокичета“. Душен, мрачен е животът ни. Тежки, потискащи са картините в „Жест“. Създателят сякаш е небрежен и недостатъчно заинтересован и загрижен за нашия свят. Несъвършен е нашият свят, Бог сякаш го е създал с досада и нетърпение, набързо, видял е несъвършенството му и се е отвърнал от своето създание – човека, защото се е разочаровал.

Сред най-силните превъплъщения и проявления на Злото е алчността („От стената на славата“). Алчността, безкрайната лакомия е в основата на всички злини в живота на човека:

Че така е отворило гърло

световното изобилие!

Алчността може би ще погуби света в последна сметка.

От поезията на Виолета Христова струи повече хладна топлина.  Цветовата палитра в нейната лирика е богата, но преобладават предимно студените цветове и нюанси. Тежко и душно е в стиховете на Виолета христова. Предимно есенни и зимни са картините в нейната поезия. Пейзажът понякога се срива, отсъстват смехът и възторгът, прозорецът се открехва само за миг и отново се затваря, настроенията са тягостни.

Въпреки че преобладават тези картини и настроения, поезията на Виолета Христова излъчва емоционална топлина, защото е преминала през чувствителното й сърце. Чрез екзистенциалното прозрение поетесата изразява себе си. Дълбоко е усещането на Виолета Христова за поезията, за образността, поетичния език, чувствителността, отношението към живота. Контрастните състояния, обръщането на нещата и тяхното разместване е характерен и специфичен неин поетичен похват. Стилът на тази поетеса е звучен, езикът й е образен, емоционален и чужд на маниерност. Усеща се богатството на строфите й. Макар че поезията й е с богата метафоричност и образност, тя не изпада и не затъва в метафорична и образна еуфория, в метафора заради самата метафора, в образ заради самия образ, при нея няма поетическа художествена самоцелност. В поезията й всеки образ и метафора имат своето значение и са свързани с посланията и Смисъла на стихотворенията. Природата почти никога не се явява в чист вид в нейната поезия. Тя е компонент и е органично слята с човека. В поезията на Виолета Христова реалните природни явления се случват като вътрешно поетично преживяване. Тя пише както в класически, така и в свободен стих, поетическото й майсторство е извън съмнение.

Ще завърша разсъжденията си върху поезията на Виолета Христова с екзистенциалното й стихотворение „Малка нощна молитва“:

 

Повдигни душата ми, Господи,

подхвърли я най-сетне нагоре!

Като прах я развей и като смях пълноводен!

Да отвори очите си мокри, да бъде различна

и да няма след нея ни тътен, ни страх, нито нищо.

 

 

Мечтата на Виолета Христова е духовният й водач да е самият Господ, който да й помага и да я напътства в живота и Поезията, само тогава тя ще достигне до просветлението и Доброто. Тих стоицизъм и воля излъчва нейната поезия. Тази поетеса е с немалки шансове за дълготрайно творческо присъствие в националната ни поезия. В „Глад за имена“ Виолета Христова се зарича: „Не, няма да сваля върха от себе си.“ Тази закана говори освен за талант, но и за поетичен характер. Съчетание, което е присъщо за значителните ни национални творци.

 ЗА НЕЯ

Виолета Христова e родена в Чирпан. Филолог по образование, работила е в отдел „Култура“/ Чирпан/, редактор в няколко вестника, уредник в музей „Гео Милев“ и преподавател по литература. От 2005 г. живее в София и работи в Галерия книжарница „София Прес“. Има три дъщери и седем книги с поезия: „Пеш до земетръса“ (1995), „Звездна карта“ (1997), „Да бъде нощ“ (2001) и „Другата стая“ (2006), „Сняг от друга зима“ (2008), и „Тревата ли?“ (2010). Носител на националната литературна награда „Георги Братанов“ (2006), на първа награда в конкурса „Мара Белчева“ (2008) и др. Член на СБП. Последната й книга „… каза тя. И слезе от небето“ беше представена неотдавна в Кърджали.