Черногорово: Два паметника за една легенда

Костадин ПАМПОВ

В подножието на Овчите хълмове /в м. св. Илия – между с. Черногорово и с. Овчеполци/ съвсем наскоро се изградиха един до друг два паметника. Те са дело на скулптора Спас Киричев.

Изграждането им стана възможно благодарение на щедрото спомоществователство на строителения предприемач от град Пазарджик г-н Георги Делчев.

Върху два риолитни камъка са поставени историографски обосновани знаци и надписи. Върху единия камък това е православен кръст и надпис със следното съдържание: „Тук е бил гробът на войводата Георги от с. Черногорово, загинал в битка с турските нашественици през 1370 година”.

Върху другия камък това е знака ипсилон Y и съпровождащ го надпис: „Черногорово е било най-голямото селище, което се е намирало във връзка с крепостта на „Овчите хълмове”. Българи идват по тези места през 836 година”.

Има достатъчно убедителни доводи в подкрепа на двете отбелязани върху паметниците години /1370 г. и 836 г./:

1. Войводата Георги, за когото става дума в първия надпис, е герой от легенда, разказана от видния пазарджишки възрожденец Стефан Захариев в книгата му „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза” /Виена, 1870 година/.

Към повечето от селищата, на които Ст. Захариев прави описания в книгата си, той добавя „потребни забележвания” /необходими забележки/ за изяснение”. Към описанието на село Черногорово, което е на с. 33, е посочена 34-та забележка. Тя е поместена на с. 74 и с. 75. Тук именно Ст. Захариев разказва легендата, за която вече стана дума:

       „Половин час на север от селото[1], в подножието на Коюн тепе /Овчите хълмове/, има един исполински гроб, дето селяните на всеки Гергьовден отивали вседомовно, та клали овни върху гроба, в жертва на героя, и се гощавали за спомен. За този Български герой[2] доказват, че бил някой си войвода Георги, който при завоеванието вардил крепостта, която е на средния връх на Коюн тепе, сега развалена. Той като излезнал с воините си на Гергьовден да отблъсне турското нападение, в сражението му отсекли главата и той без глава припкал, докато паднал на това място, дето после го заровили, и за чест му принасяли жертва Черногоровци[3]. Но преди 70 години със силата на Каванозовци, турците го отнели и го нарекли: Ялѫнъсча Гази, та сега е дервишко теке.”

Проф. Пламен Павлов и проф. Иван Тютюнджиев в книгата си «Българите и Османското завоевание – краят на XIII – средата на XV в.”, /от с. 56 до с. 66/, Велико Търново, 1995 г., правят критичен разбор на историческите извори и стигат до извода, че Пловдив е превзет от турците през 1370 г. Като се позовават на турския историк Идрис Битлиси двамата наши историци във вече посоченото тяхно изследване /на с. 59/ отбелязват „…че Пловдивският управител „избягал при сърбите”. По-надолу /на с. 59 и на с. 60/ те поясняват: „Това означава, че той намерил убежище във владенията на деспот Йоан Углеша. Скоро след това пък последвал злощастният поход към Черномен”. Има се предвид разгрома на християнските войски на братята Вълкашин и Углеша през 1371 г., след който границата между България и държавата на османските турци била преместена по билото на Средна гора.

В стремежа си да фиксирам точна година на събитията, случили се на Овчите хълмове, се консултирах и с проф. д. ист. н. Христо Матанов. Като се позова на турския историк Садеддин /Корона на историите на Ходжа Садеддин, Превод от османотурски език, студия и коментари Мария Калицин, Велико Търново, 2000 г., с. 173./, той също ми обърна внимание върху това, че българският управител на Пловдив бяга в Сяр /столицата на сръбския деспот Йоан Углеша – чичо на Крали Марко/ през 1370 г. По това време територията на Овчите хълмове и въобще на дн. Пазарджишки край са част от Пловдивска област. Ето защо приемам, че събитията, които би трябвало да са прототип на Стефан-Захариевата легенда са станали през 1370 г.

В подкрепа на това, че наистина в подножието на Овчите хълмове /Дългия хълм/, е бил гробът на войводата Георги, трябва да се направят следните пояснения:

От текста на Ст. Захариев се разбира, че гробът на войводата Георги се е намирал на половин час път в посока на север от Черногорово, в подножието на Коюн тепе /Овчите хълмове/. Тези координати се потвърждават от руска „КАРТА НА ЧАСТТА ОТ БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ, ОБХВАЩАЩА ТЕАТЪРА НА ВОЙНАТА 1877–1878 г.”. По-долу е показана тази част от въпросната карта, където се намира регионът на село Черногорово.

Вижда се, че съвсем близо до пътя, който свързва Черногорово и Овчеполци, вляво, в подножието на един от Овчите хълмове /Дългия хълм/, е отбелязано следното: „Разв. турец. мон”. Този надпис категорично свидетелства, че на посоченото място през 1878 г. все още е имало руини от  „турски манастир”. Това всъщност е т. нар. „дервишко теке”, за което говори Ст. Захариев.

Разгледана в светлината на тук представената руска карта от 1878 г., легендата за войводата Георги и защитата на крепостта на Овчите хълмове /Острия връх/ през втората половина на XIV в., получава своята несъмнена достоверност.

2. По отношение на 836 година, посочена върху другия паметник, трябва да се приведат следните аргументи:

         При археологически разкопки през 2005-2006 г., сред руините на крепостта на Овчите хълмове /на Острия връх/ са намерени показаните под този текст керамични фрагменти, върху които е изобразен прабългарският /езически/ знак ипсилон Y. Тези керамични фрагменти потвърждават определена позиция. Тази, че в крепостта на Овчите хълмове /на Острия връх/ са пристигнали прабългари /вероятно в голяма степен славянизирани/ или славяни /силно повлияни от прабългарската култура/, в периода след 836 г. и преди 864 г., т. е. във времето от 836 г., когато кан Маламир и кавхан Исбул превземат  Пловдив и Пловдивска област, до 864 г., когато княз Борис I /852-889/  въвежда християнството в средновековна България.

За българската историография не подлежи на съмнение, че през 836 година Византия започва война с България. Българските войски начело с кан Маламир и кавхан Исбул предприемат ответни действия и стигат до Одрин. След това се отправят към Пловдив, превземат го и този древен град и принадлежащата му област, която е включвала и днешния Пазарджишки край, трайно са присъединени към България. По същество към тази позиция се придържа и проф. Красимира Гагова, според която Пловдив и областта му[1] са включени в българската държава при кан Маламир /836 г./. /Кр. Гагова, „Тракия през българското Средновековие. Историческа география”, София, 2002 г., с. 41/.

[1] Т. е. и днешния Пазарджишки край.

[1] Черногорово.

[2] Главната буква при изписването на думата „Български” е на Ст. Захариев.

[3] Главната буква при изписването на думата „Черногоровци” е на Ст. Захариев.