Димитър Дънеков

Малцина са местните жители, които знаят, че в самия край на Брацигово, скрит от горската растителност, лежи мълчаливо стар оброчен камък.

02светец

Неизвестен каменоделец от миналото е издълбал върху гладката му повърхност християнски символи – кръст и образ на светец. А чернилката от свещите, които са били палени през годините в прослава на Бога, е напластена вековечно като благородна патина на отминалото време.

Според църковните предания този естествен монумент е остатък на един от първите корени на християнството в този край. Звучи странно, но семето на вярата е покълнало в тук векове преди възникването на съвременното селище – още по времето на Второто българско царство. Тогава в тази дива гориста местност е бил усамотен един от множеството наши обитавани от монаси манастири. Наречен бил „Свето Преображение Господне“. След турското нашествие съдбата на обителта, както и на другата, отстоящата наблизо по течението на реката – „Света Троица“, била решена от нашественика. И двата храма били опустошени, ограбени и заличени от лицето на българската земя. Останал единствено камъкът, за който стана дума. Останала обаче и паметта за светостта на мястото. След време то било открито от първите брациговски заселници и потачено така, както позволявали условията на робството. На църковния празник „Преображение“ тук неизмено се отслужвали литургии, палели се свещи и се отправяли молитви към Бога. И така до настоящата 2017 година.
Промяната, която се случва днес, е скрита за очите на минувачите, които преминават по последната, кайгорската уличка в западната част на града. Достатъчно е обаче човек да се отклони само на двайсетина метра от ежедневния си маршрут, за да занемее. А ако човекът е истински християнин, дъхът му не може да не спре за миг от гледката, пред която ще се изправи само след няколкото реда от нискостеблени дръвчета и храсти. Там, стъпил здраво на стръмния скат, вече извисява снага възстановяващото се светилище.

02параклис

То е изградено само от цепен камък – досущ като средновековните си предтечи. И макар все още да не е завършен изцяло, храмът вече грабва окото и разбунва душата. В близкото бъдеще той ще се включи към многото си събратя, издигнати в околностите на града, но без съмнение ще се откроява като първенец измежду тях. А историята му е съвсем кратка. Разказва ни я неговият създател и основен ктитор Крум Георгиев Лазев, по майчина линия – потомък на Партъчевия род.
– И аз, като всички хора – започва откровението си Крум, – многократно съм разсъждавал върху смисъла на човешкото съществуване. Достатъчно ли е наистина да успеем да подредим що-годе прилично бита си и да отгледаме децата си? И нормално ли е да преживяваме дните си единствено около трапезата? А накрая да потънем в небитието без да оставим никаква следа от себе си? Убеден бях, че не е така, но не ми идваше наум какво точно трябва да направя. Идеята за параклиса като че ли се е пропила у мен неусетно под влиянието на майка ми Елена.

Преди десетина години тя без много приказки достави у нас една бяла варовикова плоча. После поръча да изпишат върху нея името на евангелското събитие, патрон на някогашния манастир и ме накара да я монтираме пред оброчния камък. За да се знае от всички, че това място не е случайно, а свято и почитано. С това неосъзнато внушение, преди няколко години, съвсем спонтанно предложих на една приятелска компания да се захванем и да възстановим параклиса. Представях си го малък и спретнат– според силите и възможностите ни. Думите ми бяха посрещнати възторжено и с всеобщо одобрение, но така както се случва в живота, останаха там където бяха казани. На следващия ден вече бяха забравени. Но не и от мен. Идеята ме бе обсебила и аз я мислех и премислях преди всяко заспиване. И се реших да започна, макар и сам. Споделих намерението си с отец Любомир Троянов. „Добре – каза ми той. – Щом имаш вътрешната необходимост да направиш нещо за вярата, така да бъде. Но това, което си намислил, е сложно, та даже и непосилно за един човек. Ще бъде достатъчно, ако направиш например един приличен навес в двора на черквата…“. Послушах го и направих навеса до камбанарията. Стана повече от приличен и от доста време приютява миряните при разни църковни събития. Но… Душата ми си остана все така неспокойна. Започнах да виждам параклиса в сънищата си. И отново се реших. За щастие, попаднах на възможно най-подходящия помагач и съмишленик – Димитър Стоянов Райчев, родом от Жребичко, но живеещ в Пещера.

02каменоделец

Той прегърна идеята начаса и много по-въодушевено от мен самия. Сякаш Господ Бог ми го изпрати точно когато имах нужда от него. Оттук нататък отецът даде само благословията си и посочи ориентацията на основната ос. А Митко грабна кирката и веднага започна да подготвя площадката. Не му бяха нужни нито архитектурни планове, нито чертежи, нито каквото и да било друго. Всичко, което се вижда сега, е плод на неговото въображение. И на майсторлъка му. Както и на пълната му всеотдайност. За него параклисът се превърна в кауза над каузите и той му посвети цялото си време. Работата му е къртовска – сам цепи камъните, сам ги пренася и сам ги реди. За съжаление, не се намериха желаещи да му помогнат поне малко в тежкия труд. Но той не се оплаква. Не се появяват и кои знае колко дарители за подпомагане на делото. Тези, които проявяват съпричастие, обикновено са възрастни жени. Навярно това, което правят, е доста трудно за самите тях, но отделят коя по 50, коя по 100 или дори по 200 лева. Единственият, който ме подпомага по-съществено, е моят софийски шеф – Жорж Башур. Името му звучи странно, защото е сирийски християнин, доведен в столицата ни от любовта си преди доста години. Женен е за българка. Когато разбра с какво съм се захванал, той развърза кесията си. И продължава да го прави. За него няма никакво значение, че Брацигово му е далечно и непознато. Важното е, че се прави нещо за вярата…

И накрая нека спомена нещо странно, в което Митко съзря и Божията благословия. Вътре, в ляво от олтарната ниша, той бе решил да остави гнездо, за да вгради допълнително някакъв камък. Като конзола… За да освободи отверстието на по-късен етап, той го бе запълнил с по-дребни камъни, така че да може да ги извади по-лесно. Когато се стигнало дотам обаче, той изведнъж се вгледал и се смаял. „Круме – извика ме един ден развълнувано. – Ела да видиш какво се е получило!“. И ми показа нещо, което в първия момент бе видно явно само за него самия. За да го забележа и аз, ми бяха необходими няколко секунди и малка доза въображение. Върху повърхността на основния камък на пълнежа се открояваше като неръкотворен барелеф фигура на жена, понесла в ръцете си дете.

02богородица

„Не е ли това Богородица с младенеца? – продължаваше да се вълнува Митко. – Не е ли знак от Всевишния появата й точно тук? Това трябва да остане като първата ни икона, подарена направо от Небето!“. Признавам си, че и в мен забушува някакъв трепет. Не съм човек, който може да разчита подобни знаци, но все пак възприех този образ като Митко. Тоест – като одобрение свише…“
Сега засега, драги читателю, такава е цялата история на това колкото древно, толкова и ново светилище. Независимо от всички трудности по въздигането му, то е вече почти завършено и ще бъде осветено в близкото бъдеще. И ще отвори за бъдещите поколения още една от пътечките към небесния им Отец.

* Снимки: Димитър Дънеков