Костадин ПАМПОВ

Почти всички биографи на Димчо Дебелянов посочват един интересен факт. Отивайки на фронта в началото на 1916 г., поетът взема със себе найизвестната творба на немския философ Фридрих Ницше „Тъй рече Заратустра”.

Обикновено биографите поясняват, че по книгата на Ницше, Дебелянов учил немски. Сякаш найдобрият начин да се учи немски, е като се чете в оригинал Ницше ?

Мисля, че причината тук е друга. Димчо Дебелянов приема като свой духовен учител Пенчо Славейков. Едно от найсилните му стихотворения е със заглавие: „На Пенчо Славейков”. Литературният критик Стоян Каролев е категоричен, че това стихотворение „…е ярка поетическа прослава, и правдива художествена характеристика на Дебеляновия пръв учител в литературата…”

От друга страна е известно, че Пенчо Славейков е имал като свое житейско и творческо кредо, идеите на немския философ Фридрих Ницше. Найвече тези за „Свърхчовека” и „Волята за власт”. Разбирани като стремеж на човека да се себепреодолява, себенадмогва и твори. На тези именно идеи, свързвайки ги със своя учител, Димчо Дебелянов  дава съвършена поетическа форма във вече споменатото стихотворение.

 

Но, жрец и воин на живота,

ту благ, ту огнено жесток,

ти горд възлезе на Голгота

и не отрече своя бог.

Самси съдбата изпревари

и там, де нявга на скръбта

димяха черните пожари,

днес светят мощ и красота.

 

Всичко казано дотук, е в подкрепа на това, че по „Тъй рече Заратустра” Димчо Дебелянов не просто е учил немски. Сравнявайки оригинала с българския и френския му превод, той е изучавал идеите на немския философ. Защото те са били идеи на неговия кумир Пенчо Славейков.

Несъмнено е, че Дебелянов е бил подвластен на принципа за единство на Ноема и Поема. Тоест на единството между Мисъл и Образ, между Философия и Изкуство. Категорично свидетелство в това отношение е стихотворението му „Слънчогледи”.

 

Ах, ето де ме ти изведе,

ти който нявга властно обеща,

на мойта гордост – вихрени победи

и жар всерадостна на любовта.

Скърбя в градини глъхнали и бледи,

обител на покрусена мечта.

Аз чувам тиха жал по утринта

на слънце не видели слънчогледи

 

Във връзка точно с това стихотворение, ерудит като Николай Райнов твърди: „Без да е философ, тоя човек обичаше да мисли и понякога мислеше дълбоко… В „Слънчогледи” той се обръща към дявола. Сам Дебелянов казваше, че е писал стихотворението, след като е прочел „Фауст”, и прибавяше, че всеки, който страда пряко сила, е свързал някога договор с дявола, сиреч с потайното и тъмно начало на битието.”

Стихотворението „Слънчогледи” още веднъж потвърждава твърденията на мнозина, че Димчо Дебелянов е „поет на спомена”. В духа на романтизма и символизма поетът търси пристан в миналото. Защото настоящето го гнети. Красноречив пример в това отношение е стихотворението му „Да се завърнеш в бащината къща”, чиято поанта е особено показателна.

 

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина !

 

Тези два стиха са израз на разбирането за невъзможността на Завръщането. То е възможно само в и чрез спомена. Макар, че и тогава носи тъга, а не радост. „Да се завърнеш в бащината къща” не е буквална илюстрация на идеята на Ницше за „Вечното възвръщане”. Но съвсем определено поражда асоциации с думи на немския философ.

 

„Невинност е детето и забрава, едно ново начало, една игра, едно самозадвижващо се колело, едно изначално движение, една светеща повеля: Да бъде !

 

Миналото на поета има своя образ най-вече в стихотворението му „Помниш, помниш ли тихия двор”. В това минало той търси утеха, но то му носи само горчивина !

 

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни –

 

В стремежа си да разгадае неведомия смисъл на собствения си живот, поетът като че ли все пак намира решение на житейските си и творчески антиномии в стихотворение под надслов „На злото”.   

 

В тревожна мечта се унасям

и виждам през горестен сплин,

че в някаква светла страна съм

на Бога най-светлия син.

 

Литературната история и теория твърди, че Атанас Далчев поставя началото на т. нар. „предметен реализъм” в българската поезия. И пояснява, че той е поет, който „говори” чрез предметите така, че се отива отвъд тях…

Самият Далчев обаче е категоричен, че „С тези пет-шест стихотворения Дебелянов постави началото на новата ни поезия. Всичко, което днес критиката отбелязва у по-младото поколение, като реализъм и предметен стил, е вече дадено в тях”.

Става дума за стихотворенията, които Димчо Дебелянов пише на фронта през 1916 г. В едно от тях „Сиротна песен” – той утешава не толкова себе си, а по-скоро нас.

 

Ще си отида от света –

тъй-както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

 

Стихове като тези обаче ни убеждават, че ни е нужен споменът за Димчо Дебелянов. Убеждават ни, че Поезията му наистина е единство на Ноема и Поема. Намирам, че в тази посока тук посочените примери са достатъчни.